докосването му. Докосването му беше като на някакъв странен и чудесен лекар.
„Помогнах ти, нали?“
Тези думи продължаваха да кънтят в главата ми като натрапчива песен, от която не можеш да се избавиш, или като заклинание.
„Помогнах ти, нали?“
Само че не ми беше помогнал той. А Господ. Това, че Джон Кофи използваше лично местоимение, можеше по-скоро да се отдаде на невежество, а не на гордост, но аз знаех — поне вярвах — какво бях научил за изцелението в любимите на двайсет и две годишната ми майка и на лелите ми черкви: че то няма нищо общо с изцеления или с лечителя, а с Божията воля. Нормално е да се радваш, че някой е оздравял, това е в реда на нещата, но изцеленият е длъжен да пита защо — да се замисли за Божията воля и за необикновените далечини, до които Господ е стигнал, за да осъществи волята Си.
Какво искаше Господ от мен в този случай? Какво искаше толкова силно, че да вложи изцелителна сила в ръцете на един убиец на деца? Да съм в блока, а не вкъщи, болен в леглото, треперещ и излъчващ смрад на сулфамид, изливаща се през порите ми? Навярно бе така — може би трябваше да съм тук, а не вкъщи, в случай, че Дивия Бил Уортън отново решеше да се разбеснее или за да се погрижа Пърси Уетмор да не извърши някоя опасна глупост. Добре тогава. Така да бъде. Щях да си държа очите отворени… и устата затворена, особено за чудотворното си изцеление.
Никой нямаше да се усъмни в оздравяването ми — щях да отговарям на всички, че се оправям. Нали до онзи ден искрено бях вярвал в това. Даже бях казал на директора Мурс, че съм по-добре. Делакроа беше видял нещо, но смятах, че ще си държи езика зад зъбите (навярно от страх, че в противен случай Джон Кофи ще го омагьоса). Що се отнасяше до самия Кофи, навярно вече бе забравил за случилото се. В края на краищата той просто беше канал за осъществяване на Божията воля, а на света няма канал, който да си спомня, че водата е текла по него, след като дъждът е спрял. Така че реших да си държа устата затворена по въпроса. Нямах си и представа колко скоро щях да разкажа всичко, нито пък на кого щях да го разкажа.
По бях заинтригуван от моето голямо момче и нямаше смисъл да го крия от себе си. След онова, което се случи с мен в неговата килия, бях по-заинтригуван отвсякога.
4.
Преди да си тръгна вечерта двамата с Бруталния се разбрахме да ме покрие за следващия ден, ако закъснея за работа. Когато станах на сутринта, аз поех към Тефтън, окръг Трапингъс.
— Не съм сигурна, че ми харесва да се вълнуваш толкова за онзи тип Кофи рече жена ми, като ми подаде обяда — Джанис никога не вярваше на крайпътните закусвални и казваше, че във всяка една от тях човек го дебнели стомашни болки. — Ти не си такъв човек, Пол.
— Не се вълнувам за него — отвърнах аз. — Просто съм любопитен, това е всичко.
— От опит зная, че едното води до другото — язвително каза Джанис и после силно ме целуна по устата. — Поне изглеждаш по-добре. От известно време се тревожех за теб. Добре ли е кранчето?
— Добре е — потвърдих аз и потеглих, като си тананиках песнички като „Ела в летящата ми машина, Джоузефин“ и „Червиви сме с пари“, за да не ми е скучно.
Първо отидох в тефтънския „Интелидженсър“ и там ми казаха, че Бърт Хамърсмит, човекът, когото търсех, най-вероятно е в окръжния съд. В съда ми съобщиха, че Хамърсмит е бил там, но че си е тръгнал, когато заради спукан водопровод се наложило да закрият основното заседание — процес за изнасилване (на страниците на „Интелидженсър“ за престъплението щяха да пишат като за „нападение срещу жена“ — ето как говореха за такива неща в дните преди на сцената да се появят Рики Лейк и Карни Уилсън). Според тях навярно си беше отишъл вкъщи. Дадоха ми известни указания за мръсния път, толкова разбит и тесен, че едва посмях да мина с форда си по него, и там открих репортера. Хамърсмит бе написал повечето от материалите за процеса на Кофи и от него научих основните подробности за краткото му преследване и залавяне. Имам предвид, разбира се, подробностите, които „Интелидженсър“ смяташе за прекалено ужасни, за да ги отпечата.
Госпожа Хамърсмит беше млада жена с уморено красиво лице и ръце, червени от прането с луга. Не ме попита по каква работа идвам, а просто ме преведе през малката къща, в която се разнасяше аромат на печено, до малка веранда, на която с бутилка сода в ръка и с все още неразгърнато списание „Либърти“ в скута си седеше съпругът й. Задният двор бе малък и полегат. Край люлката в края му се дърпаха и се смееха две деца. От верандата не можех да определя пола им, но си помислих, че навярно са момче и момиче. Може би дори бяха близнаци, което хвърляше интересна светлина върху участието на баща им, колкото и незначително да беше, в процеса на Кофи. По-близо, по средата на гол участък, осеян с кучешки изпражнения, се виждаше колибка. От кучето нямаше и следа — бе поредният нетипично горещ за сезона ден и предполагах, че навярно дреме вътре.
— Бърт, имаш гости — каза госпожа Хамърсмит.
— Добре — отвърна той. Погледна към мен, погледна към жена си, после обратно към децата си, които очевидно бяха голямата му любов. Беше слаб мъж, почти болезнено слаб, сякаш току-що се съвземаше от тежка болест, и косата му бе започнала да окапва. Съпругата му колебливо го докосна по рамото с червената си, подута от пране длан. Хамърсмит не я погледна, нито протегна ръка да отвърне на жеста й и след секунда жената се отдръпна. Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи — той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали — причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство.
— Искате ли нещо разхладително, господин… — попита тя.
— Казвам се Еджкоум — отвърнах аз. — Пол Еджкоум. Да, благодаря ви. Нещо студено ще ми дойде добре, госпожо.
Жената се върна в къщата. Протегнах ръка на Хамърсмит и той за кратко я стисна. Дланта му беше отпусната и студена и той не откъсваше очи от децата в дъното на двора.
— Господин Хамърсмит, аз съм главен надзирател в блок Е в щатския затвор в Студената планина. Това е…
— Зная какво е — прекъсна ме и ме погледна с повече интерес. — Е — главният надзирател на Зеления път лично стои на верандата ми. Какво ви е накарало да изминете осемдесет километра, за да приказвате с един репортер от местния вестник?
— Джон Кофи — отвърнах аз.
Струва ми се, че очаквах някаква енергична реакция (децата, които можеха да са близнаци, подсъзнателно ми въздействаха… както навярно и кучешката колибка — семейство Детерик бяха имали куче), но Хамърсмит само вдигна вежди и отпи от содата си.
— Сега Кофи е ваш проблем, нали?
— Не е голям проблем — казах. — Не обича тъмното и през повечето време плаче, но в нашата работа това не е нещо сериозно. Имаме и по-тежки случаи.
— Плаче много, а? — попита Хамърсмит. — Е, има за какво да плаче. Като се знае какво е направил. Какво точно ви интересува?
— Всичко, каквото можете да ми кажете. Чел съм репортажите ви във вестника, така че искам да науча нещо, за което не сте писали.
Той ме изгледа остро.
— Като например как са изглеждали момиченцата? Като например какво точно е направил с тях? Такива неща ли ви интересуват, господин Еджкоум?
— Не — отвърнах, като се опитвах да говоря спокойно. — Не ме интересуват момичетата на Детерик, сър. Клетите дребосъчета са мъртви. Но Кофи не е — и аз съм заинтригуван от него.
— Добре. Вземете си стол и седнете, господин Еджкоум. Простете ми, ако преди малко съм се държал прекалено рязко, но в хода на работата ми се случва да срещам много лешояди. По дяволите, даже обвиняват самия мен, че често съм се държал като тях. Просто исках да се уверя, че не сте такъв.
