Това беше всичко.
После осъзнах, че Делакроа вика за помощ — французинът съобщаваше на света, че Джон Кофи ме убива, при това го съобщаваше с всичката сила на дробовете си. Негърът се бе навел над мен, да, но само за да се увери, че съм добре.
— Млъкни, Дел — казах и се изправих на крака. Изчаках болката да разкъса слабините ми, но нямаше нищо. Бях по-добре. Наистина. Изпитвах известна замаяност, но тя премина още преди да успея да реагирам и да се хвана за решетките на вратата. — Съвсем добре съм.
— Излизай от там — нареди ми той. Думите му прозвучаха като на нервна старица, която казва на хлапе да слезе от ябълковото дърво. — Не трябва да си там вътре, щом в блока няма никой друг.
Погледнах към Джон Кофи, който седеше на койката, поставил огромните си като дънери ръце върху коленете. Той също погледна към мен. Трябваше малко да повдигне глава, но не много.
— Какво направи, голямо момче? — тихо попитах. — Какво направи с мен?
— Помогнах ти — отвърна. — Помогнах ти, нали?
— Да, предполагам, но как? Как ми помогна?
Той поклати глава — надясно, наляво и обратно по средата. Не знаеше как ми е помогнал (как ме е излекувал) и спокойното му лице предполагаше, че не дава и пукната пара — не повече, отколкото давах аз за техниката на тичане на спринтьорите в състезанието по случай Четвърти юли. Мислех си да го попитам откъде е разбрал, че съм болен, само че несъмнено щях да получа същото поклащане на глава. Веднъж прочетох някъде един израз и никога повече не го забравих, нещо за „загадка, обвита в тайнственост“. Тъкмо това представляваше Джон Кофи и предполагам, че можеше да спи нощем само защото не го интересуваше. Пърси го наричаше кретен, което беше жестоко, но не бе много далеч от истината. Нашето голямо момче знаеше името си, знаеше и че не се пише като кафе, и това като че ли бе всичко, което го интересуваше.
Сякаш за да подчертае това, той отново поклати глава по характерния си бавен начин, после легна на койката си с пъхнати като възглавница под лявата си страна ръце и с лице към стената. Краката му висяха от края на леглото, но, изглежда, това изобщо не го притесняваше. Ризата му беше повдигната и можех да видя белезите, които минаваха по целия му гръб.
Излязох от килията, заключих я, после застанах пред Делакроа, който се беше вкопчил в решетките на вратата и тревожно ме гледаше. Навярно дори уплашено. Господин Джингълс седеше на рамото му и тънките му мустачки потрепваха.
— Какво ти направи тъмнокожият? — попита французинът. — Какво стори тоз магьосник? Някоя магия ли?
— Не знам за какво приказваш, Дел.
— Глупости, не знаеш! Я се виж! Цял си променен! Даже ходиш различно, шефе!
Навярно наистина ходех различно. В слабините ми се разливаше приятно усещане за спокойствие, толкова силно, че почти преливаше в екстаз — всеки, който е изпитвал ужасна болка и после е оздравял, ще разбере какво имам предвид.
— Всичко е наред, Дел — настоях аз. — Джон Кофи имаше кошмар, това е.
— Той е магьосник! — високо каза Делакроа. По горната му устна бяха избили капчици пот. Не беше видял много, но достатъчно, че да се уплаши почти до смърт. — Той е черен магьосник!
Французинът се протегна, взе мишката и я вдигна пред лицето си. После извади от джоба си розово парченце — един от онези ментови бонбони. Подаде й го, но отначало тя не му обърна внимание. Вместо това приближи муцунка към него и подуши дъха му така, както човек би помирисал букет цветя. Малките й блестящи очички бяха полузатворени в изражение, напомнящо на екстаз. Делакроа целуна мишлето по носа и животинчето не се възпротиви. После пое предложения му бонбон и започна да го яде. Известно време затворникът го гледа, след това се обърна към мен. Изведнъж разбрах.
— Мишката ти го е казала. Прав ли съм?
— Oui.
— По същия начин, по който ти е прошепнала името си.
— Oui, прошепна ми го на ухото.
— Лягай си, Дел — казах. — Почини си малко. Всички тези шепнения трябва да са те изтощили.
Той каза още нещо — обвини ми, че не му вярвам, предполагам. Гласът му сякаш отново идваше отдалеч. И когато се върнах на бюрото на дежурния, като че ли изобщо не ходех по-скоро се носех или може би дори не се движех, а килиите просто се плъзгаха от двете ми страни като на скрити колела.
Понечих да седна нормално, но не бях стигнал и до средата на движението си, когато коленете ми се подкосиха и аз се стоварих върху синята възглавница, която преди година Хари бе донесъл от дома си. Ако го нямаше столът, мисля, че щях да се сгромолясам направо на пода, без да минавам през старта и да взимам двеста долара11.
Седях там и не усещах нищо в слабините си, в които само допреди десет минути беше бушувал истински пожар. „Помогнах ти, нали?“ бе казал Джон Кофи и това беше вярно, поне що се отнасяше до тялото ми. Положението с ума ми обаче бе съвсем друго. В това отношение той изобщо не ми беше помогнал.
Очите ми попаднаха върху купчината формуляри под тенекиения пепелник, който държахме в ъгъла на бюрото. Отгоре бе напечатано „БЛОКОВ ДОКЛАД“, а приблизително по средата имаше празно пространство, озаглавено „Докладвайте всички необичайни случаи“. В доклада си за днес щях да впиша в тази графа необичайното пристигане на Уилям Уортън. Но какво щеше да стане, ако разкажех и за случилото се в килията на Джон Кофи? Виждах се как вдигам молива — онзи, чийто връх Бруталния винаги ближеше — и с едри главни букви написвам една-единствена дума: „ЧУДО“.
Това би трябвало да е смешно, но вместо да се усмихна, ненадейно се изпълних с увереност, че ще се разплача. Скрих лицето си в шепи и притиснах длани към устата си, за да заглуша риданията — не исках отново да плаша Дел, точно когато започваше да се успокоява — но нямаше ридания. Нито пък сълзи. След няколко секунди отпуснах ръце върху бюрото и ги скръстих. Не знаех какво изпитвам и единствената ясна мисъл в главата ми беше желанието никой да не се появи в блока, докато не успея да се овладея. Страхувах се от онова, което можеха да видят на лицето ми.
Взех пред себе си един от формулярите. Щях да изчакам, докато се поуспокоя малко, за да напиша как новото ми проблемно дете едва не удуши Дийн Стантън, но междувременно можех да попълня останалите стандартни глупости. Мислех си, че почеркът ми може да изглежда странно — треперлив — но се оказа същият, както винаги.
Около пет минути след като започнах, оставих молива и отидох в тоалетната до офиса ми по малка нужда. Не ми се ходеше много, но все пак щях да успея да го направя, за да проверя какво е станало с мен, мислех си аз. Докато стоях там и чаках кранчето да потече, бях сигурен, че ще ме боли също като сутринта, сякаш пикаех мънички парченца натрошено стъкло, че онова, което ми е направил Кофи, в края на краищата ще се окаже само хипноза и от това може би щях да изпитам облекчение въпреки болката.
Само че болка нямаше и урината ми бе съвсем чиста, без никаква гной. Закопчах се, дръпнах веригата на казанчето и се върнах, за да седна отново на бюрото.
Знаех какво се е случило — предполагам, че съм го знаел още когато се опитвах да се убедя, че съм бил хипнотизиран. Бях преживял изцеление, истинско чудо от типа Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Като дете майка ми и сестрите й ме мъкнеха но най-различни баптистки и петдесятни черкви, в които се бях наслушал на всякакви такива истории. Изобщо не им вярвах, но имаше много хора, които вярваха. Един от тях бе човек на име Рой Делфайнс, който живееше със семейството си на около три километра от нас. Тогава бях на шест години. Делфайнс беше отсякъл кутрето на сина си с брадва, инцидент, станал, когато момчето ненадейно преместило ръка върху дънера, който баща му сечал. Този мъж твърдеше, че в действителност изтъркал килима с коленете си през онази есен и зима и през пролетта пръстът на момчето отново пораснал. Пораснал дори и нокътят му. Повярвах му, когато го разказваше по време на църковните събирания. В думите му имаше простичка искреност, на която просто не бе възможно да не повярваш. „Малко го сърбеше, ’гат пръста му почна да никне, не му даваше да заспи — разказваше Рой Делфайнс, — но той знайше, че туй е Божи сърбеж и търпеше. Слава на Иисус, Бог е всемогъщ!“
Разказът на Рой Делфайнс бе само един от многото — израснах в традицията на чудеса и изцелявания. Израснах и с вяра в магията: гнила вода за брадавици, мъх под възглавницата ти, за да облекчи нещастната ти любов — но не вярвах, че Джон Кофи е магьосник. Бях го гледал в очите. Нещо повече, бях усетил
