— Уверихте ли се?
— Достатъчно, предполагам — с безразличен глас отвърна той. Историята, която ми разказа, е почти същата, като онази, която ви описах — как госпожа Детерик открила празната веранда с откачена от горната панта врата, със захвърлени в ъгъла завивки и с кръв по стъпалата, как синът й и съпругът й тръгнали по следите на престъпника, как събраният отряд ги настигнал и скоро открили Джон Кофи. Как Кофи седял на речния бряг и виел, стиснал труповете в огромните си ръце като големи кукли. Облечен в бяла риза с разкопчана яка и сиви панталони, мършавият репортер говореше с тих, безизразен глас… но очите му нито за миг не се откъсваха от собствените му деца, които се дърпаха, смееха се и се редуваха на люлката в подножието на склона. Някъде по средата на разказа съпругата му се върна с бутилка домашен газиран сироп, студен, гъст и вкусен. Тя остана да послуша известно време, после извика децата горе, защото сладките скоро щели да бъдат готови.
— Идваме, мамо! — чу се гласчето на малко момиченце и жената отново се върна в къщата.
Когато свърши, Хамърсмит попита:
— И защо ви интересува всичко това? При мен никога досега не е идвал затворнически надзирател, вие сте първият.
— Казах ви…
— Че сте заинтригуван, да. Хората са любопитни, зная го, и слава Богу, иначе щях да загубя службата си и щеше да ми се наложи да си търся истинска работа. Но осемдесет километра са прекалено много само за да задоволите любопитството си, особено след като последните трийсет са по отвратителен път. Защо не ми кажете истината, Еджкоум? Аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.
„Ами — можех да му кажа аз, — имах уринарна инфекция и Джон Кофи ме докосна с ръце, и ме излекува. Човекът, изнасилил и убил онези две момиченца. Ето защо ме интересува. Чудя се даже дали Хоумър Крибъс и помощник-шерифът Роб Макгий не са допуснали грешка, като са го арестували. И продължавам да се чудя въпреки всички улики срещу него. Защото е трудно да се повярва, че човек, който има такава сила в ръцете си, може да изнасилва и убива деца.“
Не, навярно не трябваше да му казвам това.
— Чудех се за две неща — отвърнах. — Първото е дали някога преди е правил такова нещо.
Хамърсмит се обърна към мен. Погледът му изведнъж бе станал остър и заинтригуван и видях, че наистина е интелигентен. Може би даже много, по някакъв ненатрапващ се начин.
— Защо? — попита той. — Какво знаете, Еджкоум? Какво ви е казал той?
— Нищо. Но хората, които направят такова нещо веднъж, обикновено го правят отново. Просто започва да им харесва.
— Да — съгласи се репортерът. — Правят го. Наистина го правят.
— И ми дойде наум, че не е трудно да се провери. Сигурно е лесно да се проследи миналото на човек с неговия ръст, при това негър.
— Логично е, но грешите. Поне в случая с Кофи. Зная го.
— Опитвали ли сте се?
— Да и не открих нищо. Неколцина от работниците в железницата смятаха, че са го видели в Ноксвил два дни преди да бъдат убити момичетата на Детерик. Това не е странно — когато са го хванали, е бил на другия бряг на реката срещу железопътната линия и навярно е пристигнал от Тенеси тъкмо по този път. Получих писмо от някакъв човек от Кентъки, който твърдеше, че в ранната пролет на тази година наел огромен плешив негър да му носи щайгите. Пратих му снимката на Кофи и той потвърди, че става дума за него. Но нищо повече… — Хамърсмит сви рамене и поклати глава.
— Всичко това не ви ли се струва малко странно?
— Струва ми се твърде странно, господин Еджкоум. Като че е паднал направо от небето. Самият той не ми помогна много — не е в състояние да си спомни дори какво е правил предишния ден.
— Така е — съгласих се аз. — Как си го обяснявате?
— Сега сме в Депресия — отвърна той, — ето как си го обяснявам. Всички пътища са пълни с хора. Окитата12 искат да берат праскови в Калифорния, бедните бели от планините искат да строят автомобили в Детройт, негрите от Мисисипи искат да работят в обувни или текстилни фабрики в Нова Англия. Всички — и черни, и бели — си мислят, че ще са по-добре някъде другаде. В Америка винаги е било така. Даже гигант като Кофи остава незабелязан където и да отиде… поне докато не реши да убие две момиченца. Малки бели момиченца.
— Вие вярвате ли в това? — попитах.
Той ми отправи ироничен поглед от прекалено слабото си лице.
— Понякога вярвам.
Жена му се показа от кухненския прозорец като машинист от локомотив и извика:
— Деца! Сладките са готови! — После се обърна към мен. — Искате ли една сладка, господин Еджкоум?
— Сигурен съм, че са чудесни, госпожо, но този път ще пропусна.
— Добре.
Тя се прибра вътре.
— Виждали ли сте белезите по тялото му? — ненадейно попита Хамърсмит. Продължаваше да гледа към децата, които сякаш не можеха да се откъснат от люлката — дори и заради сладките.
— Да. — Но бях изненадан, че той ги е виждал.
Репортерът забеляза реакцията ми и се засмя.
— Един от големите успехи на адвоката беше, че успя да накара Кофи да си свали ризата и да покаже белезите си на съдебните заседатели. Прокурорът Джордж Питърсън възрази, но съдията не го взе под внимание. Старият Джордж можеше да си спести усилията — заседателите по тези краища не се влияят от всички онези психологически глупости как хората, към които са се държали зле, просто не можели да се владеят. Те смятат тъкмо обратното. Самият аз до голяма степен също съм на това мнение… но въпреки всичко онези белези бяха ужасни. Забелязали ли сте нещо друго в тях, Еджкоум?
Бях виждал негъра гол в банята и го бях забелязал, да — знаех точно какво има предвид.
— На разстояние са един от друг. Почти като решетка.
— Знаете ли какво означава това?
— Някой жестоко го е бил като дете — отвърнах. — Преди да порасне.
— Но не са успели да избият дявола от него, нали, Еджкоум? Не е трябвало да си хабят пръчката, а просто да го удавят в реката като бездомно коте, не мислите ли?
Предполагам, че би било най-разумно просто да се съглася и да си тръгна, но не можех. Бях го видял. Бях го и почувствал. Бях почувствал докосването на ръцете му.
— Той е… странен — казах. — Но в него като че ли няма каквато и да е агресивност. Зная в какво положение са го открили, но ми е трудно да се съглася с това при всичко, което виждам в блока. Познавам агресивните, господин Хамърсмит. — Имах предвид Уортън, разбира се, Уортън, който душеше Дийн Стантън с веригата на китките си и викаше: „Хе-ей, момчета! Каква веселба, а? Нали?“
Сега репортерът ме гледаше внимателно и леко се усмихваше, недоверчива усмивка, за която не ми пукаше много.
— Не сте дошъл тук, за да получите представа дали може да е убил други момиченца някъде другаде. Дошъл сте, за да разберете дали смятам, че изобщо го е направил. Така е, нали? Признайте си, Еджкоум.
Допих студения си сироп, оставих бутилката върху малката масичка и отвърнах:
— Е? Смятате ли?
— Деца! — извика той, като леко се наведе напред на стола си. — Веднага елате тук горе, за да си вземете сладки! — После се отпусна назад и ме погледна. Леката му усмивка — онази, за която не ми пукаше много — отново беше на устните му. — Ще ви кажа нещо. И ще ме изслушате внимателно, защото може би трябва да го знаете.
— Слушам ви.
— Имахме куче, което се казваше сър Галахад. — Посочи с палец към колибката. — Добро куче. Не породисто, но мило. Спокойно. Готово да ти оближе ръката или да донесе пръчка. Има много помияри като него, нали така?
