Свих рамене и кимнах.
— В много отношения добрият помияр е като вашия негър. Свиквате с него и обикновено постепенно започвате да го обичате. Не е полезен с нещо конкретно, но го държите при себе си, защото смятате, че ви обича. И ако имате късмет, господин Еджкоум, наистина е така. Ние със Синтия обаче нямахме късмет. — Той въздъхна — продължителна и някак си суха въздишка, като вятър, прошумолял сред паднали листа. После отново посочи към колибката и аз се зачудих как преди не съм забелязал изоставения й вид или факта, че изпражненията са побелели и отчасти са се разсипали на прах.
— Преди чистех след него — рече Хамърсмит — и редовно поправях покрива на колибката му, за да не му вали вътре. В това отношение сър Галахад също беше като вашия негър, който няма да свърши тези неща сам. Сега не я докосвам и изобщо не съм се приближавал до нея след инцидента… ако може да се нарече инцидент. Отидох с пушката си и го застрелях, но от тогава не съм стъпвал там. Просто не мога. Предполагам, че след време ще го направя. Ще почистя мръсотията и ще разваля колибката му.
Децата най-после се появиха и внезапно почувствах, че не искам да идват — изведнъж това се превърна в последното нещо на света, което желаех. С момиченцето нямаше проблем, но момчето…
Те затрополиха нагоре по стълбите, погледнаха ме, изкикотиха се и тръгнаха към вратата на кухнята.
— Кейлъб — рече Хамърсмит. — Ела тук. Само за миг.
Момиченцето — определено негова близначка, трябва да бяха на една и съща възраст — влезе в кухнята. Момчето се приближи до баща си, свело глава към краката си. Знаеше, че е грозно. Бе само на четири годинки, струва ми се, но това е достатъчна възраст, за да знаеш, че си грозен. Баща му се опита да повдигне брадичката му с два пръста. Отначало момчето се съпротивляваше, но когато Хамърсмит каза „Моля те, синко“ с глас, изпълнен с добрина, кротост и обич, то се подчини.
От косата му се спускаше дълъг, заоблен белег, минаваше през челото му, през мъртвото му и втренчено око и стигаше до ъгъла на устата му, обезобразена от алчната усмивка на комарджия или навярно женкар. Едната му буза беше гладка и нормална, а другата — сгърчена нагоре като отсечен пън. Реших, че е била и пробита, но поне тази рана бе зараснала.
— Запази едното си око — каза Хамърсмит, като нежно галеше с пръсти обезобразената страна на детето. — Предполагам, че има късмет, че не ослепя. Искрено благодарим на Господ и за това. А, Кейлъб?
— Да, сър — срамежливо отвърна момчето — момчето, което щеше да търпи безмилостния бой на присмиващите му се хулиганчета през всичките си нещастни години в училище, момчето, което никога нямаше да играе на „шише“ и навярно никога нямаше да спи безплатно с жена, когато пораснеше, момчето, което винаги щеше да е отблъснато от топлия и светъл кръг на връстниците си, момчето, което през следващите шейсет-седемдесет години от живота си щеше да се гледа в огледалото и да си мисли: „Грозен, грозен, грозен.“
— Върви да си вземеш сладки — рече бащата и целуна изкривената уста на сина си.
— Да, сър — повтори Кейлъб и се затича към кухнята.
Хамърсмит извади от задния си джоб кърпичка и избърса очите си — сега бяха сухи, но предполагам, че бе свикнал да са влажни.
— Кучето беше тук, когато се родиха децата — продължи той. — Вкарах го в къщата да ги помирише, когато Синтия ги доведе от родилния дом и сър Галахад им облиза ръцете. Малките им ръчички. — Репортерът кимна, сякаш го потвърждаваше пред самия себе си. — Играеше си с тях, ближеше лицето на Ардън, докато не се разсмееше. Кейлъб му дърпаше ушите и когато започна да се учи да ходи, понякога обикаляше из двора, хванал Галахад за опашката. Кучето никога не му се зъбеше. На нито един от двамата.
Сега вече от очите му наистина се стичаха сълзи. Той автоматично ги изтри, като човек, който има дълъг опит.
— Нямаше никакъв повод. Кейлъб нито го нарани, нито му викаше, нищо. Зная го. Бях там. Ако не бях, момчето почти сигурно щеше да умре. Просто нямаше нищо, господин Еджкоум. Детето само доближи лице пред муцуната на кучето и на сър Галахад му е дошло наум — каквото там служи на кучето за ум — да го захапе. Да го убие, ако може. Кейлъб беше пред него и кучето го захапа. Тъкмо това се е случило и с Кофи. Бил е там, видял ги е на верандата, взел ги е, изнасилил ги е и ги е убил. Казвате, че сигурно трябва да е правил нещо подобно и преди и аз зная какво имате предвид, но може и да не го е правил. Моето куче не го беше правило никога преди, само тогава. Може би, ако оставеха Кофи на свобода, нямаше никога повече да го стори. Може би кучето ми никога повече нямаше да ухапе човек. Но това не ме интересуваше, нали разбирате? Отидох с пушката си, сграбчих го за нашийника и му отнесох главата.
Хамърсмит се бе задъхал.
— Образован съм колкото и всеки друг, господин Еджкоум, завършил съм колежа в Боулинг Грийн, учил съм история, журналистика, а също и малко философия. Обикновено се смятам за образован. Предполагам, че на Север не биха смятали така, но аз се смятам за образован. Не бих върнал робството за нищо на света. Мисля, че трябва да сме хуманни и великодушни в усилията си да решим расовия проблем. Но трябва да помним, че вашият негър ще ухапе, ако има такава възможност, също като помияра, ако има възможност и му дойде наум да го направи. Искате да знаете дали го е направил той, вашият сълзлив господин Кофи с осеяно от белези тяло?
Кимнах.
— О, да каза Хамърсмит. — Направил го е. Изобщо не се съмнявайте и не се обръщайте с гръб към него. Можете да се отървете един или стотици пъти… или даже хиляди… но накрая… — Вдигна ръка пред очите ми и бързо имитира с пръсти захапваща уста. — Разбирате ли?
Отново кимнах.
— Изнасилил ги е, убил ги е и после е съжалявал… но онези момиченца пак са си били изнасилени, онези момиченца пак са си били мъртви. Но вие ще го излекувате, нали, Еджкоум? След няколко седмици ще го излекувате, така че никога повече да не прави такива неща. — Той се изправи, приближи се до парапета на верандата и разсеяно се загледа към кучешката колибка насред онези изсъхнали изпражнения. — Трябва да ме извините — каза. — Тъй като днес следобед не се налага да съм в съда, мислех си да поостана със семейството си. Децата ти са малки само веднъж.
— Не се притеснявайте — отвърнах. — Усещах устните си изтръпнали и сковани. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Няма нищо — рече той.
От дома на Хамърсмит отидох направо в затвора. Пътуването бе дълго и този път не бях в състояние да се развеселявам с песнички. Чувствах се така, сякаш вече не можех да пея, поне за момента. Непрекъснато виждах пред очите си обезобразеното лице на онова клето момченце. И ръката на Хамърсмит, която захапваше въздуха.
5.
Дивия Бил Уортън направи първата си разходка до карцера още на следващия ден. Той прекара сутринта и следобеда кротък като агънце. Както скоро открихме, това състояние не беше естествено за него и вещаеше неприятности. После, към седем и половина същата вечер, Хари усетил нещо топло да потича по маншетите на униформените му панталони, които обул след пране за пръв път този ден. Било урина. Уилям Уортън стоял в килията си, оголил потъмнелите си зъби в дива усмивка и пикаел върху панталоните и обувките на Хари Теруилигър.
— Мръсният кучи син трябва да се е стискал цял ден — по-късно каза той, все още отвратен и бесен.
Е, така си беше. Дойде време да покажем на Уилям Уортън кой командва парада в блок Е. Хари повика мен и Бруталния, а аз съобщих на Дийн и Пърси, които също бяха дежурни. Вече имахме трима затворници, спомнете си, и бяхме в пълния си състав с групата ми от седем вечерта до три сутринта когато неприятностите бяха най-вероятни а други две смени покриваха останалата част от деня. Те се състояха предимно от външни хора, за които обикновено отговаряше Бил Додж. Общо взето, нещата вървяха добре и ми се струваше, че стига да успеех да преместя Пърси в дневната смяна, животът ще стане още по-приятен.
