Но не успях. Понякога се чудя дали това би променило нещата.
Така или иначе, в склада, отстрани на Стария Светльо имаше голяма водопроводна тръба и Дийн и Пърси закачиха за нея брезентов пожарен маркуч. После застанаха до крана, за да го отворят в случай на нужда.
Двамата с Бруталния побързахме към килията на Уортън, който все още стоеше изправен, като продължаваше да се хили. Оная му работа все още висеше от панталоните. Преди да си тръгна предишната вечер, бях взел усмирителната риза от карцера и я бях оставил в кабинета ми, като си мислех, че може да ни потрябва за новото ни проблемно дете. Сега я държах в едната си ръка, пъхнал показалеца си под един от брезентовите ремъци. Хари вървеше зад нас и носеше края на маркуча, който минаваше през кабинета ми, спускаше се по стъпалата към склада и стигаше до тръбата, където Дийн и Пърси го размотаваха колкото можеха по-бързо.
— Хей, к’во е туй? — попита Дивият Бил. Смееше се като хлапе на карнавал, толкова силно, че едва можеше да говори, и по бузите му се стичаха едри сълзи. — Много сте бързи. В момента ви готвя малко лайна. Много мекички. Ще ги имате до утре…
Той видя, че отключвам вратата на килията му и присви очи. Видя, че Бруталния е стиснал в едната си ръка револвер, а в другата — палката, и ги присви още повече.
— Можете да влезете изправени, но ще излезете по гръб, Били Хлапето ви го гарантира — каза ни той. После погледът му се върна към мен. — А ако си мислиш, че ще ми наденеш таз риза, много се лъжеш, глупако.
— Не си ти онзи, който решава нещата тук — отвърнах. — Трябва да го разбереш, но предполагам, че си прекалено тъп, за да го проумееш, без да ти дадем малък урок.
Отключих вратата и я плъзнах по релсата. Уортън отстъпи към койката си, все още с увиснал от гащите хуй, протегна ръце към мен с дланите нагоре и после започна да ме мами с пръст.
— Хайде, грозен скапаняк такъв. Ще си получите урока, да, но онова старо момче е най-подходящо за учител. — Той насочи погледа и захилените си, гнили зъби към Бруталния.
— Хайде, здравеняко, ти първи. Тоз път не мож се прокрадна иззад гърба ми. Остави тоз пистолет — тъй или иначе няма да стреляш, не и ти — и ще сме само двамата. Ще видим кой е по-добър, чо…
Бруталния влезе в килията, но не се насочи към Уортън. Веднага щом мина през вратата, сви вляво и присвитите очи на затворника се разшириха, когато видя насочения към него маркуч.
— Не, недей — каза той. — О, не, ти ня…
— Дийн! — извиках аз. — Включвай го! Докрай!
Уортън се хвърли напред и Бруталния ловко го удари — удар, за който, сигурен съм, Пърси си мечтаеше — по челото, като размаза палката си точно над веждите му. Уортън, който като че ли си мислеше, че преди него никога не сме си имали такива проблеми, падна на колене с отворени, но невиждащи очи. Тогава бликна водата. Хари залитна назад от силата й и после здраво стисна маркуча в ръце, насочил го напред като пушка. Струята уцели Дивия Бил Уортън право в гърдите, наполовина го преобърна и го отхвърли под койката му. От другия край на коридора Делакроа скачаше от крак на крак, високо крякаше и проклинаше Джон Кофи, като искаше от негъра да му каже какво става, кой печели и как онова gran’ fou ново момче възприема водното лечение. Джон не му отвръщаше нищо, просто тихо стоеше в прекалено късите си панталони и затворническите си чехли. Хвърлих му само един поглед, но това ми бе достатъчно, за да забележа същото му старо изражение, едновременно тъжно и ведро. Сякаш беше виждал всичко това и преди, не само веднъж-дваж, а хиляди пъти.
— Спрете водата! — извика Бруталния през рамо, после се метна напред в килията. Пъхна ръце под мишниците на припадналия Уортън и го издърпа изпод койката. Дивия Бил кашляше и издаваше хъркащ звук. Кръв капеше в замаяните му очи от мястото над веждите му, където го беше ударила палката на Бруталния.
Бяхме превърнали поставянето на усмирителната риза в истинска наука — двамата с Брутъс Хауъл се бяхме упражнявали като водевилни танцьори, разучаващи нов спектакъл. От време на време се налагаше да го правим наистина. Например сега. Бруталния изправи Уортън в седнало положение и протегна ръцете му напред, както дете би протегнало ръцете на парцалената си кукла. В очите на затворника тъкмо започваше отново да просветва съзнание. Очевидно разбираше, че ако веднага не реагира, после ще е прекалено късно, но връзките между мозъка и мускулите му все още бяха прекъснати и преди да успее да ги поправи, вече бях напъхал ръцете му в ръкавите на ризата, а Бруталния се бореше със закопчалките на гърба му. Докато свърши с това, аз хванах маншетите, скръстих ръцете на Уортън и завързах китките му с друг брезентов ремък. В крайна сметка той се свести прегърнал сам себе си.
— По дяволите, огромен кретен такъв, какво правят с него? — извика Делакроа. Чух, че господин Джингълс писука, сякаш и той искаше да разбере.
Пристигна Пърси. Ризата му беше мокра и се бе залепила за тялото му от борбата с водопровода. Лицето му пламтеше от възбуда. След него дойде Дийн с огърлица от лилав белег около гърлото си. Той изглеждаше доста по-спокоен.
— Хайде сега, Див Бил казах аз и изправих Уортън на крака. — Малко ще се поразходим.
— Не ме наричай така! — остро изкрещя той и ми се струва, че за пръв път виждахме истинските му чувства, а не просто камуфлажа на хитро животно. — Дивият Бил Хикок13 не е бил добър ездач! И никога не е убивал мечка с ловджийски нож! Бил е просто обикновен дървар! Тъпото копеле седяло с гръб към вратата и се оставило да го убие някакъв пиян!
— О, Господи, та това е цял урок по история! — възкликна Бруталния и го изблъска от килията му. — Човек никога не знае колко интересни неща ще научи тук. Но при толкова много интересни хора като теб предполагам, че това е естествено, нали? И знаеш ли какво? Съвсем скоро самият ти ще си история, Див Бил. Междувременно тръгвай по коридора. Приготвили сме ти стая. Нещо като стая за поохлаждане.
Уортън нададе бесен, нечленоразделен крясък и се хвърли срещу Бруталния, въпреки че вече бе целият закопчан в ризата с увити около тялото си ръце. Пърси понечи да извади палката си — лекарството „Уетмор“ за всички житейски проблеми — и Дийн го спря. Той му отправи озадачен и възмутен поглед, сякаш за да му каже, че след онова, което Уортън му е направил, той би трябвало да е последният човек на света, който да иска да го спре.
Бруталния блъсна Дивия Бил назад. Аз го хванах и го бутнах към Хари. А той го тласна по Зеления път покрай развеселения Делакроа и безстрастния Кофи. Уортън се затича, за да не се просне по лице, като през цялото време бълваше проклятия. Бълваше ги така, както оксиженът пръска искри. Натикахме го в последната килия отдясно, докато Дийн, Хари и Пърси (който за пръв път не се оплакваше, че несправедливо са му възложили прекалено много работа) изхвърлиха всички боклуци от карцера. Междувременно проведох кратък разговор с Уортън.
— Мислиш си, че си силен — казах, — и може би е така, но тук силата няма значение. Вече няма да плашиш никого. Ако се държиш нормално с нас, ние също ще се държим така. Ако пък не, накрая пак ще умреш, само че преди това ще те подострим като молив.
— Направо ще сте щастливи, когато ме видите да умирам — дрезгаво отвърна Уортън. Мъчеше се да се освободи от ризата, макар навярно да разбираше, че това няма да му помогне, и лицето му беше червено като домат. — И дотогава ще ви стъжня живота. — Той оголи зъби към мен като разгневена маймуна.
— Ако това е единственото, което искаш — да ни стъжниш живота, можеш още сега да се откажеш, защото вече успя — рече Бруталния. — Но докато тече времето ти на Пътя, Уортън, не ни пука дали ще го прекараш цялото в стаята с меките стени. И можеш да носиш тази проклета риза, докато ръцете ти не гангренясат от затрудненото кръвообращение и не окапят. — Замълча за миг. — Нали знаеш, тук не идват много хора. И ако си мислиш, че някой дава и пукната пара какво става с теб, много грешиш. За света като цяло вече си просто един мъртъв престъпник.
Уортън внимателно наблюдаваше Бруталния и гневът изчезваше от лицето му.
— Освободете ме от това — помирително каза — прекалено разумно, за да му повярваме. — Ще се държа добре. Честно.
Хари се появи на вратата на килията. Краят на коридора приличаше на вехтошарник, но бързо можехме да върнем нещата по местата им. Вече го бяхме правили и имахме опит.
— Готови сме — заяви той.
Бруталния хвана изпъкналостта под брезента, където се намираше десният лакът на Уортън, и го дръпна
