— Да, предполагам, че си прав. Спомних си какво е казал на Макгий, когато той го попитал какво се е случило. Пишеше го в почти всички репортажи за убийството. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“ Човек, който казва такова нещо с две убити момиченца в ръце, бели и руси момиченца, а той огромен като планина — не е за чудене, че са го арестували. Разбрали са думите му по начин, отговарящ на онова, което са виждали — чернокож мъж. Решили са, че си признава, че е изнасилил онези момичета и че ги е убил. Че се е осъзнал и се е опитал да се спре…
— Но че вече е било прекалено късно — промълви Бруталния.
— Да. Само че онова, което всъщност се е опитвал да им каже, е било, че ги е намерил, че се е опитал да ги изцели — да ги върне обратно — но че не е успял. Смъртта им е била стигнала прекалено далеч.
— Пол, вярваш ли във всичко това? — попита Дийн. — Съвсем честно, вярваш ли?
За последен път попитах сърцето си, после кимнах. Не само че вече го знаех — подсъзнателно съм усещал, че нещо в положението на Джон Кофи не е наред още от самото начало, когато Пърси дойде в блока, влачейки негъра за ръката и тръбейки гръмогласно: „Идва смъртник!“ Бях се ръкувал с него, нали? Никога дотогава не се бях ръкувал с човек, тръгнал по Зеления път, но с Кофи се ръкувах.
— Боже! — рече Дийн. — Мили Боже!
— Каза, че си сигурен заради две неща. Едното е обувката ти. Кое е другото?
— Малко преди отрядът да открие Кофи и момиченцата, хората излезли от гората до южния бряг на река Трапингъс. Там намерили утъпкан участък, много кръв и остатъците от нощничката на Кора Детерик. Кучетата се объркали. Повечето искали да тръгнат на югоизток, надолу по реката. Но две от тях — мечите хрътки — искали да продължат в обратната посока. Водел ги Бобо Марчънт и когато им дал да подушат нощницата, хрътките тръгнали с другите.
— Мечите хрътки са се объркали, нали? — попита Бруталния. На устните му играеше странна, ужасена усмивка. — По-точно казано, мечите хрътки не са следотърсачи и са се объркали.
— Да.
— Не разбирам — обади се Стантън.
— Мечите хрътки са забравили онова, което Бобо им е пъхнал под носа отначало — обясни Бруталния. — Когато са стигнали на речния бряг, те са преследвали убиеца, а не момичетата. Докато убиецът и момичетата са били заедно, не е имало проблеми, но…
Очите на Дийн проблеснаха. Хари вече беше разбрал и изрече:
— Като се замислиш, направо се чудиш как никой, дори съдебните заседатели, макар и готови да припишат всякакво престъпление на скитащ се чернокож, дори само за миг са били в състояние да повярват, че убиецът е Джон Кофи. На Кофи не би му и хрумнала идеята да укроти кучето с храна, за да може да му строши врата. Той изобщо не е стигал по-близо до фермата на Детерик от южния бряг на Трапингъс, ето какво си мисля. На девет, че и на повече километра от нея. Просто се е скитал из района, може да е искал да тръгне по железопътните релси и да се качи на някой от товарните влакове — когато излизат от моста, те се движат достатъчно бавно, за да успееш да се метнеш отгоре — и е чул, че на север нещо става.
— Убиецът ли? — попита Бруталния.
— Убиецът. Може вече да ги е бил изнасилил или Кофи да е чул самото изнасилване. Във всеки случай онзи кървав участък на тревата е мястото, на което убиецът си е свършил работата — разбил е главите на момиченцата една в друга, захвърлил ги е и после се е изпарил.
— Изпарил се е на северозапад — прибави Хауъл. — В посоката, в която са искали да тръгнат мечите хрътки.
— Точно така. Джон Кофи минава през горичката от елши, малко на югоизток от мястото, където са били оставени децата, навярно любопитен какъв е целият онзи шум, и открива труповете им. Едното от момиченцата може все още да е било живо — предполагам, че е възможно и двете да са били живи, макар и не за дълго. Джон Кофи не би разбрал, че са мъртви, това е сигурно. Единственото, което знае, е, че ръцете му имат изцелителна сила и се е опитал да я използва, за да спаси Кора и Кати Детерик. Когато не е станало нищо, той не е издържал, разплакал се е и е избухнал в истерия. Така и са го заварили.
— Защо не е останал там, където ги е открил? — попита Бруталния. — Защо ги е отнесъл на юг покрай речния бряг? Имаш ли някаква представа?
— Обзалагам се, че отначало е останал — отвърнах. — На процеса постоянно са приказвали за обширен утъпкан участък. А Джон Кофи е огромен човек.
— Джон Кофи е шибан гигант — съвсем тихо каза Хари, така че жена ми да не го чуе да псува, ако случайно ни слуша.
— Може да е изпаднал в паника, когато е видял, че не може да ги спаси. А навярно си е помислил, че убиецът е още там, в гората нагоре по реката, и го дебне. Кофи е огромен, нали знаете, но е страхлив. Хари, спомняш ли си, че той ме попита дали нощем оставяме лампите в блока да светят?
— Да. Спомням си как си помислих, че е смешно при неговия ръст. — Хари изглеждаше потресен и замислен.
— Е, ако той не е убил момиченцата, кой тогава? — попита Дийн.
Поклатих глава.
— Някой друг. Някой бял, предполагам. Прокурорът избълвал куп приказки за това как човек трябвало да е много силен, за да убие толкова голямо куче, колкото онова на семейство Детерик, но…
— Това са глупости — заяви Бруталния. — Всяко здраво дванайсетгодишно момиче може да строши врата на едро куче, ако го изненада и знае къде да го хване. Ако не го е сторил Кофи, може да е който и да е… поне който и да е мъж. Навярно никога няма да разберем.
— Освен ако отново не го направи — казах аз.
— Ако е в Тексас или в Калифорния, няма да разберем даже тогава — възрази Хари.
Бруталния се облегна назад и разтърка очи с юмруци като уморено дете, после ги отпусна в скута си.
— Това е кошмар. При нас е човек, който може да е невинен — който навярно е невинен — и той почти сигурно ще извърви Зеления път. И какво трябва да направим ние? Ако започнем с онези неща за изцеляването, всички ще се скапят от смях и той пак ще свърши на Стария Светльо.
— Ще мислим за това по-късно — казах аз, защото не знаех как да му отговоря. — В момента въпросът е какво да правим — или да не правим — с Мели. Бих предложил няколко дни да обмислим нещата, но ми се струва, че с всеки ден шансовете на Кофи да й помогне намаляват.
— Спомняш ли си как протегна ръце за мишката? — попита Бруталния. — „Дай ми го, докато още има време! Докато още има време!“
— Спомням си.
Хауъл се замисли, после кимна.
— Съгласен съм. Адски съжалявам и за Дел, но си мисля, че просто искам да видя какво ще стане, когато я докосне. Навярно нищо, но може би…
— Ужасно се съмнявам, че ще успеем дори само да измъкнем онзи огромен глупак от блока — рече Хари, после въздъхна и кимна. — Но на кого му пука? Можеш да разчиташ на мен.
— И на мен — заяви Дийн. — Кой ще остане в блока, Пол? Да хвърляме чоп?
— Не. Никакъв чоп. Ти оставаш.
— Как така? Дяволите да те вземат! — огорчен и ядосан възрази Стантън. Избърса очилата си и яростно започна да ги лъска в ризата си. — Не е честно!
— Честно е, ако си достатъчно млад, че децата ти още да ходят на училище — отвърна Бруталния. — Ние с Хари сме ергени. Пол е женен, но децата му са пораснали и поне са си поели пътя. Онова, което замисляме, е истинска лудост — струва ми се, че почти сигурно ще ни хванат. — Той сериозно ме погледна. — Ти не спомена за едно нещо, Пол: че ако успеем да го измъкнем от пандиза и после Кофи не я изцели, Хал Мурс сам ще ни вкара вътре. — Хауъл ми даде възможност да му отговоря, навярно да го оборя, но аз не можех и затова си премълчах. Той се обърна към Дийн и продължи: — Не ме разбирай погрешно, и ти сигурно ще си загубиш работата, но поне ще имаш шанс да избегнеш затвора, ако действително стане напечено. Пърси ще си помисли, че си правим майтап, и ако си на бюрото на дежурния, можеш да кажеш, че си си мислил същото и че ние изобщо не сме ти казвали какво ще правим.
— И все пак не ми харесва — възрази Дийн, но беше ясно, че ще се съгласи с нас, независимо дали му
