харесваше. Мисълта за децата го бе убедила. — Тази нощ ли ще е? Сигурни ли сте?
— Ако ще го правим, най-добре да е тази нощ — отвърна Хари. — Ако ми остане време да се замисля, най-вероятно ще се разколебая.
— Нека аз да отида до болницата — предложи Дийн. — Мога да свърша поне това, нали?
— Стига да успееш да го направиш, без да те хванат — каза Бруталния.
Той обидено го погледна и аз го потупах по рамото.
— Веднага щом отидеш на работа… става ли?
— Можеш да се обзаложиш.
Жена ми подаде глава през вратата, сякаш й бях дал знак.
— Кой иска още леден чай? — попита тя. — Искаш ли, Брутъс?
— Не, благодаря. Всъщност ми се иска да ударя едно уиски, но при тези обстоятелства ми се струва, че няма да е подходящо.
Джанис погледна към мен с усмивка на уста, но с тревожни очи.
— В какво въвличаш тези момчета, Пол? — Но още преди да успея да измисля какво да й отговоря, тя вдигна ръка и каза: — Няма значение, не искам да знам.
3.
По-късно, много след като другите си бяха тръгнали и докато се обличах за работа, тя ме хвана за ръката, обърна ме към себе си и напрегнато ме погледна в очите.
— Мелинда ли?
Кимнах.
— Можеш ли да направиш нещо за нея, Пол? Наистина да направиш нещо за нея или всичко това са само мечти, предизвикани от онова, което си видял снощи?
Помислих си за очите на Кофи, за ръцете на Кофи и за хипнотичния начин, по който бях влязъл в килията му, воден от неговата воля. Спомних си как протягаше ръце за смазаното, умиращо телце на господин Джингълс. „Докато още има време!“ — беше казал той. Помислих си за черните летящи неща, които бяха побелели и сетне изчезнаха.
— Според мен ние сме последният й шанс — най-после отвърнах аз.
— Тогава го направете — рече тя, като закопчаваше новото ми есенно палто. Бе висяло в килера от рождения ми ден в началото на септември, но сега го обличах едва за трети или четвърти път. — Направете го.
И направо ме избута през вратата.
4.
Тази вечер — в много отношения най-странната през целия ми живот — пристигнах на работа в шест и двайсет. Стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха слабия мирис на изгоряла плът. Трябва да е било илюзия — вратите в двата края на коридора бяха стояли отворени през по-голямата част от деня, а предишните смени в продължение на много часове бяха търкали склада — но това не променяше нищо и не мислех, че съм в състояние да хапна каквото и да е за вечеря, дори да не бях уплашен до смърт от нощта, която ми предстоеше.
Бруталния пристигна в седем без петнайсет, а Дийн — пет минути след него. Попитах го дали ще отиде до болницата да види дали имат грейка за гърба ми, който трябва да съм претоварил в малките часове на деня, докато съм помагал за изнасянето на трупа на Делакроа до тунела. Отвърна, че с удоволствие ще го направи. Струва ми се, че му се искаше да ми намигне, но се въздържа.
Хари дойде в седем без три.
— Къде е пикапът? — попитах аз.
— Където се уговорихме.
Засега всичко вървеше добре. Известно време постояхме до бюрото на дежурния, като пиехме кафе и усърдно не споменавахме онова, което си мислехме и за което се надявахме: че Пърси ще закъснее, че може би изобщо няма да се появи. Като се имаха предвид нападките за начина, по който се беше справил с екзекуцията, това ни се струваше поне възможно.
Но Пърси очевидно следваше старата аксиома, че непременно трябва отново да яхнеш коня, който те е хвърлил на земята, защото точно в седем и шест влезе през вратата, блестящ в синята си униформа, с пистолет на едното бедро и с дъбовата си палка в смешния й правен по поръчка калъф на другото. Той пъхна картата си за отбелязване на часа на пристигане в автомата, после предпазливо погледна към нас (Дийн още не се бе върнал от болницата).
— Стартерът ми се развали — рече. — Трябваше да паля с манивелата.
— О — отвърна Хари, — бедното дете.
— Трябваше да си останеш вкъщи и да оправиш проклетия стартер — иронично отбеляза Бруталния. — Нямаше да те караме да си пресилваш ръката, нали, момчета?
— Да, как ли пък не — презрително изсумтя Пърси, но си помислих, че изглежда успокоен от сравнително мирния тон на Хауъл. Това беше добре. През следващите няколко часа щеше да ни се наложи да се държим с него по определен начин — не прекалено враждебно, но не и прекалено приятелски, защото след предишната нощ щеше да му се стори подозрително. Нямаше да сме в състояние да го сварим неподготвен, отлично го разбирахме, но си мислех, че ако изиграехме ролите си както трябва, предварително няма да усети нищо. Трябваше да действаме бързо, но в същото време поне за мен бе важно никой да не пострада. Дори Пърси Уетмор.
Дийн се върна и леко ми кимна.
— Пърси — казах аз, — искам да отидеш в склада и да измиеш пода. И стълбите към тунела. После можеш да напишеш доклада си за снощи.
— Това поне ще е нещо полезно — подметна Бруталния, като пъхна пръсти под колана си и погледна нагоре към тавана.
— Вижте се само колко сте смешни — рече Пърси, но не възрази. Дори не отбеляза очевидното — че този ден вече са мили пода поне два пъти. Предполагам, че се радваше на възможността да стои далеч от нас.
Прегледах доклада на предишната смяна, не открих нищо, което да ме разтревожи, и отидох до килията на Уортън. Той седеше свит на койката, прегърнал коленете си с ръце, и ме гледаше със злобна усмивка.
— Е, ако и това не е големият шеф. Самият той. Изглеждаш по-щастлив от свиня, нагазила до коленете в лайна, шефе Еджкоум. Преди да излезеш от къщи, си го начукал на жена си, нали?
— Как я караш, Хлапе? — спокойно попитах аз и при тези думи лицето му наистина грейна. Той пусна краката си, изправи се и се протегна. Усмихна се още по-широко и враждебното му изражение малко се посмекчи.
— По дяволите! Поне веднъж да уцелиш името ми! К’во ти е, шефе Еджкоум? Болен ли си, к’во?
Не, не бях болен. По-рано, да, но Джон Кофи се беше погрижи за болестта ми. Ръцете му вече не бяха в състояние да завържат възел, ако изобщо някога са били, но притежаваха други способности. Да, действително притежаваха.
— Приятелю — отвърнах му аз, — щом искаш да си Били Хлапето, а не Дивия Бил, за мен е едно и също.
Той изпръхтя като някоя от онези гадни риби, които живеят в южноамериканските реки и могат да те убодат почти смъртоносно с шиповете по гърба и страните си. През годините си по Пътя съм си имал работа с много опасни мъже, но малцина са били, ако изобщо някой от тях е бил толкова противен, колкото Уилям Уортън, който се смяташе за велик престъпник, но чието затворническо поведение рядко надхвърляше пикаенето или плюенето през решетките на килията му. Досега не му бяхме отдавали благоговейното уважение, което смяташе, че му дължим, но точно онази вечер исках да кротува. Ако това означаваше да му ударя някоя и друга четка, нямах нищо против.
— Много приличам на Хлапето и е най-добре просто да ми повярваш — каза Уортън. — Не съм тук
