„луди осмици“, Пърси?
Уетмор изсумтя.
— След „магаре“ и „Черен Петър“ това е най-тъпата игра на карти на света.
— Точно затова си помислих, че може да ти хареса — с мила усмивка отвърна Бруталния.
— Всички се правите на много умни. — Той нацупено влезе в кабинета ми. Не ме радваше особено, че малкият доносник ще си паркира задника зад бюрото ми, но си премълчах.
Стрелките на часовника пълзяха. Дванайсет и двайсет, дванайсет и трийсет. В един без двайсет Джон Кофи се изправи от койката и застана до вратата на килията си, леко стиснал решетките с ръце. Двамата с Бруталния се приближихме до килията на Уортън и погледнахме вътре. Той лежеше на койката си усмихнат. Очите му бяха отворени, но приличаха на големи стъклени топчета. Едната му ръка беше върху гърдите, а другата висеше отстрани и пръстите му допираха пода.
— Виж ти — каза Хауъл, — за по-малко от час се превърна от Били Хлапето в Уили Ревльото. Чудя се колко таблетки морфин е сложил в колата му Дийн.
— Достатъчно — отвърнах аз. Гласът ми леко трепереше. Не зная за Бруталния, но аз определено го долавях. — Хайде да се размърдаме.
— Не искаш ли да почакаме този красавец да заспи?
— Той е заспал, Брут. Просто е прекалено опиянен, за да затвори очи.
— Ти си шефът. — Хауъл се огледа за Хари, но той вече беше тук. Дийн седеше сковано на бюрото на дежурния, като размесваше картите толкова силно и бързо, че по някакво чудо още не бяха започнали да димят, и час по час крадешком поглеждаше наляво към кабинета ми. Внимаваше за Пърси.
— Време ли е? — попита Хари. Конското му лице над синята униформена куртка бе много бледо, но решително.
— Да — отвърнах аз. — Ако ще го правим, време е.
Хари се прекръсти и целуна палеца си. Отиде при карцера, отключи го и се върна с усмирителната риза. После я подаде на Бруталния. Тримата заедно тръгнахме по Зеления път. Кофи стоеше до вратата на килията си, гледаше ни и мълчеше. Когато стигнахме до бюрото, Бруталния скри ризата зад него.
— Успех — каза Дийн. Той беше пребледнял като Хари и изглеждаше също толкова решителен.
Пърси беше зад бюрото ми, седеше на моя стол и се мръщеше над книгата, която мъкнеше със себе си през последните няколко нощи — не „Аргоси“ или „Стаг“, а „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“. От виновния, притеснен поглед, който ни хвърли, човек би си помислил, че чете „Последните дни на Содом и Гомор“.
— Какво има? — попита и припряно затвори книгата. — Какво искате?
— Да поговорим с теб, Пърси — отвърнах аз, — само да поговорим.
Но той прочете по лицата ни нещо много повече от желание да си бъбрим и се забърза — не се затича, но малко оставаше — към вратата, водеща към склада. Мислеше си, че сме дошли най-малкото да го дразним, а най-вероятно да му теглим хубав бой.
Хари мина зад него и му препречи пътя, скръстил ръце на гърдите си.
— Х-е-ей! — Пърси се обърна към мен. Беше уплашен, но се мъчеше да го скрие. — Какво е това?
— Не питай, Пърси — отвърнах аз. Мислех си, че ще се почувствам по-добре, щом наистина започнем да изпълняваме безумния ми план, но не бе така. Не можех да повярвам какво правя. Беше като някакъв кошмар. Непрекъснато очаквах жена ми да ме събуди с разтърсване и да ми каже, че съм стенел насън. — Ще е по-лесно, ако просто се примириш.
— Какво крие зад гърба си Хауъл? — с разтреперан глас попита Пърси и се обърна да погледне по-добре към Бруталния.
— Нищо — каза той. — Ами… ето това, предполагам…
Показа усмирителната риза и я разтърси отстрани на бедрото си, както матадорът разтърсва пелерината си, за да накара бика да го атакува.
Очите на Пърси се разшириха и той се метна напред. Искаше да избяга, но Хари го хвана за ръцете.
— Пусни ме! — извика Уетмор, като се мяташе в ръцете му. Нямаше как да се освободи — Теруилигър тежеше почти петдесет килограма повече от него и имаше мускули на човек, прекарал повечето си време в тежък физически труд! Пърси все пак успя да го довлече до средата на стаята и да насъбере отвратителния зелен килим, който все възнамерявах да сменя. За миг си помислих, че дори ще освободи едната си ръка — паниката може да се превърне в страхотен стимулатор.
— Успокой се, Пърси — казах. — Ще е по-лесно, ако…
— Не ми казвай да се успокоя, простак такъв — изкрещя той, като разтърсваше рамене и се мъчеше да се измъкне от ръцете на Хари. — Просто ме пуснете! Всички! Познавам някои хора! Важни хора! Ако не престанете, ще трябва да извървите целия път до Южна Каролина само за да получите безплатен обяд в някоя кухня за бедни!
Той отново се хвърли напред и пъхна горната част на бедрата си в отвора на бюрото ми. Книгата, която четеше, „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“, подскочи и под нея се показа по-малко книжле. Ето защо, когато влязохме, Пърси ни бе погледнал виновно. Не беше „Последните дни на Содом и Гомор“, а една от онези книжки, които понякога давахме на затворниците, чувстващи се особено възбудени и държали се достатъчно добре, за да заслужат удоволствието. Вече споменах за нея, струва ми се — малката брошурка с картинки, в която Олив Ойл пуска на всички, освен на хлапето Суийт Пий.
Стори ми се тъжно, че този нещастник седи в кабинета ми и гледа такава евтина порнография, а Хари — доколкото можех да го видя над разтърсващото се рамо на Пърси — изглеждаше отвратен, но Бруталния зави от смях и това срази Уетмор, поне за момента.
— Абе, Пърси, какво ще каже майка ти? Ами какво ще каже губернаторът?
Той стана тъмночервен.
— Просто млъкни. И остави майка ми на мира.
Бруталния ми подхвърли усмирителната риза и приближи лицето си до това на Уетмор.
— Естествено. Само си протегни ръцете напред като добро момче.
Устните на Пърси трепереха и очите му блестяха прекалено силно. Още малко, разбрах аз, и щеше да се разплаче.
— Няма — упорстваше той с разтреперан глас, — и не можете да ме принудите. — После изведнъж започна да вика за помощ. Хари потръпна, аз също. Ако е имало момент, в който сме били готови да се откажем, това беше тъкмо тогава. Ние може би, но не и Бруталния. Той изобщо не се поколеба. Застана зад Пърси, така че се оказа рамо до рамо с Хари, който все още държеше ръцете на Уетмор зад гърба му. Хауъл протегна длани и го хвана за ушите.
— Престани да крещиш — рече. — Освен ако не искаш да получиш две от най-уникалните кутии за чай на света.
Пърси престана да вика за помощ и просто замръзна на място, като трепереше и гледаше надолу към корицата на вулгарното книжле, на която бяха показани Попай и Олив да го правят по изобретателния начин, за който бях чувал, но който никога не бях опитвал. „О-о-х, Попай!“ — пишеше в балона над главата на Олив. „Оп-оп-оп-оп!“ — гласеше надписът в този над главата на моряка. Той продължаваше да пуши лулата си.
— Протегни си ръцете — каза Бруталния, — и без повече глупости. Веднага.
— Няма — отвърна Пърси. — Няма и не можете да ме принудите.
— Адски грешиш, да знаеш — рече Хауъл, после задърпа ушите му надолу и ги завъртя така, както завъртате ключа на печка. Печка, която не пече така, както искате вие. Пърси нададе жалък писък от болка и изненада, който бих дал какво ли не да не ми се налага да чуя. Разбирате ли, не беше само от болка и изненада — в него се долавяше разбиране. За пръв път през живота си Пърси съзнаваше, че ужасните неща не се случват единствено на другите хора, на онези, които нямаха достатъчно късмет да са роднини на губернатора. Исках да кажа на Бруталния да спре, но, разбира се, не можех. Вече бяхме отишли твърде далече. Можех единствено да си напомням, че Пърси причини на Делакроа ужасни страдания само защото той му се присмя. Но това не ме успокои особено много. Навярно би могло, стига да бях устроен като самия Уетмор.
— Протегни си ръчичките, скъпи — каза Бруталния, — или ще го направя пак.
Хари вече беше пуснал младия господин Уетмор. Хълцайки като малко дете, Пърси протегна ръце право
