пред себе си като лунатик от някоя кинокомедия. Сълзите се стичаха по страните му. Аз светкавично хванах ръкавите на усмирителната риза. Едва ги бях нахлузил до раменете му, когато Бруталния пусна ушите му и грабна увисналите от маншетите връзки. Той дръпна ръцете му от двете му страни, така че силно да се кръстосат на гърдите. Междувременно Хари се зае с гърба и завърза ремъците. Щом Уетмор се предаде и протегна ръце, цялата работа ни отне по-малко от десет секунди.
— Добре, миличък — рече Бруталния. — Тръгвай напред.
Но той не искаше. Погледна към Хауъл, после насочи ужасените си, разплакани очи към мен. Сега вече изобщо не говореше за връзките си или за това как щяло да ни се наложи да извървим целия път до Южна Каролина, за да получим безплатна храна — всичко това отдавна беше забравено.
— Моля те — дрезгаво промълви, — не ме слагай заедно с него, Пол.
Тогава разбрах защо е изпаднал в паника, защо се е съпротивлявал толкова упорито. Мислеше си, че ще го сложим при Дивия Бил Уортън — че наказанието му за сухата гъба ще е да бъде начукан от психопата. Вместо съчувствие, изпитах отвращение и още по-голяма решителност. В края на краищата Уетмор съдеше за нас по начина, по който би се държал самият той, ако местата ни бяха разменени.
— Не при Уортън — отвърнах. — В карцера, Пърси. Ще прекараш там три-четири часа, съвсем сам в тъмното, и ще си помислиш за онова, което направи с Дел. Навярно е прекалено късно да се научиш как трябва да се държиш — поне Брут смята така — но аз съм оптимист. Сега тръгвай.
Той се подчини, като мърмореше под нос, че ще съжаляваме за това, ужасно ще съжаляваме, само да почакаме и ще видим, но, общо взето, изглеждаше облекчен и успокоен.
Когато го изведохме в коридора, Дийн ни отправи поглед, изпълнен с такава изненада и невинност, че ако положението не беше толкова сериозно, щях да се разсмея. Бях виждал по-добри артисти и на най- затънтените селски представления.
— Хей, не мислите ли, че майтапът вече стигна прекалено далеч? — попита той.
— Ако си знаеш интереса, просто ще си затваряш устата — изръмжа Бруталния. Това бе сценарият, който бяхме нахвърлили по време на обяда, и ми звучеше точно така — като сценарий, но ако Пърси беше достатъчно уплашен и объркан, в случай на провал все пак щеше да помогне на Дийн Стантън да си запази работата. Самият аз не смятах, че ще се стигне дотам, но всичко бе възможно. Всеки път, щом започнех да се съмнявам, тогава или после, просто си помислях за Джон Кофи и за мишката на Делакроа.
Съпроводихме Пърси по Зеления път. Той се препъваше и задъхано ни молеше да вървим по-бавно, защото иначе щял да падне по очи. Уортън лежеше на койката си, но минахме покрай него прекалено бързо, за да видя дали е буден, или спи. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и ни наблюдаваше.
— Ти си лош човек и заслужаваш да те затворят на онова тъмно място — рече той, но ми се струва, че Пърси не го чу.
Влязохме в карцера. Лицето на Уетмор беше зачервено, погледът му нервно шареше, а грижливо сресаната му коса падаше върху челото му. Хари извади пистолета и любимата дъбова палка на Пърси.
— Ще си ги получиш обратно, не се тревожи — каза Теруилигър. Изглеждаше малко засрамен.
— Иска ми се да можех да кажа същото и за работата ти — отвърна Пърси. — За работата на всички ви. Не можете да направите това с мен! Не можете!
Очевидно се готвеше да продължи речта си, но ние нямахме време да го слушаме. В джоба ми имаше ролка изолирбанд, предшественикът на лепенките, които се използват днес. Пърси я видя и понечи да отстъпи. Бруталния го хвана отзад и го прегърна, докато залепя устата му. Обвих лепенката около цялата му глава, просто за по-сигурно. Когато я отлепяхме, щеше да загуби няколко кичура коса и устните му щяха да бъдат напукани, но вече не ме интересуваше. Пърси Уетмор ми беше дошъл до гуша.
После отстъпихме от него. Той стоеше по средата на стаята под покритата с решетка електрическа крушка, облечен в усмирителната риза, дишаше през разширените си от ярост ноздри и издаваше приглушени звуци изпод лепенката. Изглеждаше толкова луд, колкото и всеки друг затворник, който бяхме вкарвали в тази стая.
— Колкото си по-кротък, толкова по-скоро ще излезеш от тук — казах аз. — Опитай се да го запомниш, Пърси.
— А ако се почувстваш много самотен, помисли си за Олив Ойл — посъветва го Хари. — Оп-оп-оп- оп.
После излязохме навън. Затворих вратата и Бруталния я заключи. Дийн стоеше малко по-нататък по Пътя, точно пред килията на Кофи. Вече бе вкарал ключа в горната ключалка. Четиримата се спогледахме, но никой не каза нищо. Нямаше нужда. Бяхме задействали машината — единственото, което вече можехме да направим, беше да се надяваме, че ще върви в определената от нас посока и няма да изскочи от релсите някъде по пътя.
— Все още ли искаш да се повозиш, Джон? — попита Бруталния.
— Да, сър — отвърна той. — Така смятам.
— Добре. — Дийн отключи първата ключалка, извади ключа и го пъхна във втората.
— Необходимо ли е да те оковаваме, Джон? — попитах аз.
Кофи като че ли се замисли над въпроса ми.
— Ако искате — каза накрая. — Но няма нужда.
Кимнах на Бруталния, който отвори вратата на килията, после се обърнах към Хари, който насочи 45- милиметровия пистолет на Уетмор към негъра, докато той излизаше навън.
— Дай ги на Дийн — казах.
Хари примигна, сякаш се събуждаше от кратък сън, видя пистолета и палката на Пърси в ръцете си и ги подаде на Стантън. Междувременно Кофи изпълни пространството в коридора. Голият му череп почти докосваше една от покритите с мрежа електрически крушки на тавана. Застанал там с ръце, отпуснати пред себе си, и с рамене, увиснали над огромните му гърди, той отново, както и първия път, щом го видях, ме накара да си помисля за огромна мечка.
— Заключи играчките на Пърси в бюрото на дежурния, докато не се върнем — казах аз.
— Ако се върнем — прибави Хари.
— Ще ги заключа — отвърна ми Дийн, без да обръща внимание на Теруилигър.
— И ако се появи някой — навярно няма, но все пак — какво ще му кажеш?
— Че към полунощ Кофи се е разбунтувал — отвърна Дийн. Изглеждаше съсредоточен като колежанин на важен изпит. — Че е трябвало да му облечем усмирителната риза и да го заключим в карцера. Ако се чува шум, просто ще си помислят, че е той. — Стантън погледна към Джон Кофи.
— А къде сме ние? — попита Бруталния.
— Пол е в администрацията да отнесе документите на Дел и да провери свидетелите. Този път е особено важно, защото екзекуцията не е минала гладко. Казал е, че навярно ще прекара там дежурството. Вие тримата с Хари и Пърси сте в пералнята и си перете дрехите.
Е, поне така беше думата. Нощем в пералнята се играеше на различни хазартни игри и за надзирателите, които участваха в тях, се казваше, че си перат дрехите. На тези събирания обикновено се внасяше и контрабанден алкохол. Предполагам, че в затворите винаги е било така, още откакто са се появили. Когато прекарваш живота си сред престъпници, не можеш да не поизцапаш ръцете си. Във всеки случай нямаше голяма вероятност да ни потърсят. В „Студената планина“ към „прането на дрехи“ се отнасяха извънредно дискретно.
— Точно така — казах аз, завъртях Кофи и го побутнах да тръгне. — А ако всичко се провали, Дийн, ти не знаеш абсолютно нищо.
— Лесно е да се каже, но…
В този момент между решетките на килията на Уортън се провря една мършава ръка и сграбчи огромния бицепс на Кофи. Всички ахнахме. Дивия Бил трябваше да спи като заклан, но въпреки всичко стоеше там, олюлявайки се назад-напред като жестоко ударен боксьор, и се хилеше с мътен поглед.
Кофи реагира по неочакван начин. Той не се отдръпна, а също ахна, поемайки си въздух през зъби, сякаш е докоснал нещо студено и гадно. Очите му се разшириха и за миг изглеждаше като че ли няма нищо общо с предишния тъповат негър. Когато ме бе накарал да вляза в килията при него, беше изглеждал наистина жив. Бе ми помогнал, както се изрази самият той. Отново изглеждаше така, когато протягаше ръце за мишката. И сега лицето му грееше за трети път, сякаш в мозъка му изведнъж е светнал прожектор. Само че този път беше различен. Този път бе по-студен и аз се зачудих какво ли би могло да стане, ако Джон
