Кофи ненадейно се разбеснее. Имахме пистолети и можехме да го застреляме, но навярно нямаше да е толкова лесно да го победим с голи ръце.
Бруталния явно си мислеше същото като мен, но Уортън просто продължаваше да ни показва вкаменената си усмивка.
— Къде си мислите, че отивате? — попита той. Думите му едва се разбираха.
Кофи стоеше неподвижно и отначало гледаше към Уортън, после към ръката му и накрая отново към лицето на Дивия Бил. Не можех да разчета изражението му. Искам да кажа, че виждах разума, изписал се на лицето му, но не бях в състояние да го разчета. Що се отнася до Уортън, изобщо не се притеснявах за него. По-късно нямаше да си спомня нищо — беше като пиян, изпаднал в безпаметност.
— Ти си лош човек — прошепна Кофи и аз не можах да разбера какво долавям в гласа му — болка, гняв или страх. Може би и трите неща едновременно. Негърът отново погледна надолу към ръката му — така човек обикновено гледа към насекомо, което може да го ухапе наистина зле.
— Правилно, черньо — с мътна, предизвикателна усмивка отвърна Уортън. — Адски лош.
В този момент изведнъж се изпълних с увереност, че ще се случи нещо ужасно, нещо, което изцяло ще промени плана ни, така както катастрофалното земетресение може да промени течението на река. Просто щеше да се случи и нито аз, нито който и да е от нас щеше да е в състояние да го спре.
Тогава Бруталния се пресегна, откъсна дланта на Уортън от ръката на Кофи и чувството, което изпитвах, изчезна. Сякаш беше прекъсната някаква потенциално опасна електрическа верига. Вече ви казах, че през годините ми в блок Е телефонът за връзка с губернатора не позвъни нито веднъж. Това бе вярно, но ми се струва, че ако се беше случило, щях да изпитам същото облекчение като тогава, когато Бруталния свали ръката на Уортън от грамадния мъж, извисяващ се до мен. Очите на Кофи мигновено помътняха — сякаш бяха угасили прожектора в главата му.
— Лягай си, Били — рече Хауъл. — Почини си малко. — Това бяха моите обичайни думи, но при тези обстоятелства нямах нищо против, че той ги използва.
— Може и да си легна — съгласи се Уортън. Отстъпи назад, залитна и едва не падна. — Леле, цялата стая се върти. Като че съм пиян.
После отстъпи към койката си, без да откъсва мътния си поглед от Кофи.
— Неграта трябва да си имат отделен ’лектрически стол — каза. После се блъсна заднешком в койката и се просна отгоре й. Захърка още преди главата му да докосне тънката затворническа възглавница. Под очите му се появиха дълбоки сини сенки и върхът на езика му провисна от отворената му уста.
— Господи, как ли се е вдигнал с толкова морфин в кръвта? — прошепна Дийн.
— Няма значение, вече спи — отвърнах аз. — Ако пак се надигне, дай му още едно хапче, разтворено в чаша вода. Обаче не повече от едно. Нали не искаме да го убием.
— Говори само от свое име. — Бруталния презрително погледна към Уортън. — Така или иначе не можеш да убиеш горила като него с морфин. Действа им добре.
— Той е лош човек — повтори Кофи, но този път по-тихо, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва или какво означават думите му.
— Точно така — съгласи се Хауъл. — От най-гадните. Но сега това не е проблем, защото повече няма да се занимаваме с него. — Ние продължихме нататък по коридора. Четиримата бяхме заобиколили Кофи като поклонници около някакъв полуоживял идол. — Кажи ми нещо, Джон — знаеш ли къде те водим?
— Да помогна — отвърна той. — Струва ми се… да помогна… на една жена? — Негърът погледна с надежда към Бруталния.
— Точно така. Но откъде знаеш това? Откъде знаеш?
Джон Кофи сериозно се замисли, после поклати глава.
— Не зная. Да ти кажа честно, шефе, не зная почти нищо. Никога не съм знаел.
И ние трябваше да се задоволим с този отговор.
6.
Знаех, че малката врата между кабинета ми и стълбите към склада не е направена за хора като Кофи, но не бях разбирал колко огромно е несъответствието, докато не застана отпред и замислено се загледа в нея.
Хари се засмя, но самият Джон като че ли не виждаше нищо смешно в картината на застаналия пред малката врата огромен мъж. Не можеше и да види, разбира се, дори да бе доста по-умен, отколкото бе в действителност.
Той седна на пода, провря се през вратата, отново се изправи и слезе по стълбите долу, където го очакваше Бруталния. Там спря и погледна през празната стая към платформата, върху която чакаше Стария Светльо, безмълвен и зловещ като трон в замъка на мъртъв цар. Шапката висеше на облегалката и приличаше по-скоро на шапката на палячо, отколкото на царска корона, нещо, което би си сложил някои глупак или шут, за да накара високопоставената си публика да се смее повече на шегите му. Издължената сянка на стола заплашително падаше върху една от стените. И да, стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха миризмата на изгоряла плът. Беше слаба, но си помислих, че не е плод на въображението ми.
Хари се провря през вратата след мен. Не ми харесваха замръзналата поза и разширените очи на Джон, който гледаше Стария Светльо. Още по-малко ми хареса онова, което видях, щом се приближих: кожата на ръцете му бе настръхнала.
— Хайде, голямо момче — казах аз. Хванах го за китката и се опитах да го насоча към вратата на тунела. Отначало не реагира и със същия успех бих могъл да се опитвам да бутам с голи ръце огромна скала.
— Хайде, Джон, трябва да вървим, освен ако не искаш каляската отново да се превърне в тиква — рече Хари и отново нервно се засмя. Той хвана негъра за другата ръка и го задърпа, но Кофи не помръдна. И после с тих, замечтан глас каза нещо. Не говореше на мен, нито на когото и да е друг от нас, но въпреки това никога няма да го забравя.
— Те все още са там. Късчета от тях все още са там. Чувам ги как крещят.
Нервният смях на Хари пресекна и го остави с усмивка на устните, която беше като катинар, увиснал на вратата на празна къща. Бруталния ми хвърли почти ужасен поглед и отстъпи от Джон Кофи. За втори път в продължение на по-малко от пет минути ми се стори, че всичко ще се провали. Сега аз бях онзи, който се намеси — когато малко по-късно заплахата се появи за трети път, щеше да е Хари. Тази нощ всички имахме своя шанс, повярвайте ми.
Застанах между Джон и стола, като се повдигнах на пръсти, за да се уверя, че напълно препречвам гледката му. После два пъти рязко щракнах с пръсти пред очите му.
— Хайде! Тръгвай! Нали каза, че не се налага да те оковаваме, докажи го сега! Тръгвай, голямо момче! Тръгвай, Джон Кофи! Натам! Към онази врата!
Очите му се проясниха.
— Да, шефе. — И слава Богу, той тръгна. — Гледай към вратата, Джон Кофи, само към вратата и на никъде другаде.
— Да, шефе. — Негърът покорно впи очи във вратата.
— Брутален — казах аз и посочих.
Той избърза напред, като разклати връзката с ключовете си и намери необходимия. Джон не откъсваше очи от вратата на тунела, а аз не откъсвах очи от него, но с периферното си зрение забелязах, че Хари хвърля нервни погледи към стола, сякаш никога дотогава не го е виждал.
„Късчета от тях все още са там… Чувам ги как крещят.“
Ако това беше вярно, Едуар Делакроа трябваше да крещи най-силно и най-много от всички и се радвах, че не мога да чуя онова, което чуваше Джон Кофи.
Бруталния отвори вратата. Спуснахме се по стълбите, като негърът вървеше най-отпред. Долу мрачно огледа тунела с ниския му тухлен свод. Докато стигнеше до края му, щеше да му се схване гърбът, освен ако…
Придърпах количката. Чаршафът, върху който бяхме положили Дел, бе сменен (и навярно изгорен), така че се виждаше черната кожена тапицерия.
— Качвай се казах на Кофи. Той колебливо ме изгледа и аз насърчително му кимнах. — За теб ще е по-
