Гласът прозвуча като силен удар с камшик в сух, горещ ден… и от начина, по който Брад Долън подскочи, човек би си помислил, че целта е била собственият му задник. Той пусна ръката ми, която падна обратно върху изписаните страници, и двамата погледнахме назад към вратата.
Там стоеше Илейн Конъли, която изглеждаше по-свежа и силна отколкото предишните дни. Носеше джинси, които подчертаваха стройните и бедра и дългите й крака. Косата й бе завързана със синя панделка. В обезобразените си от артрита ръце държеше поднос — сок, бъркани яйца, препечена филийка, още чай. И очите й горяха.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита Брад. — Той не може да яде тук.
— Може и ще яде — заяви му със същия сух, заповеднически глас. Никога преди не я бях чувал да говори така, но сега се радвах. Погледнах очите й и не видях нито следа от страх единствено гняв. — А вие ще се разкарате от тук, преди гадното ви поведение да е преминало от равнището на хлебарка до това на малко по-голяма гадина — на плъхус американус, да речем.
Той направи крачка към нея, едновременно неуверен и съвсем побеснял. Помислих си, че това е опасно съчетание, но Илейн дори не потрепери.
— Обзалагам се, че зная кой е задействал онази проклета аларма — рече Долън. — Най-вероятно е една стара кучка с лапи вместо ръце. А сега се махай от тук. Двамата с Поли още не сме си свършили разговора.
— Името му е господин Еджкоум — каза тя, — и ако някога отново ви чуя да го наричате Поли, струва ми се, мога да ви обещая, че дните ви на работа в „Джорджийските борове“ ще свършат, господин Долън.
— Абе, ти за каква се мислиш? — попита я той. Беше се изправил пред нея и се опитваше да се усмихне, но това не му се удаваше съвсем.
— Мисля се — спокойно отвърна тя — за баба на човека, който в момента е председател на парламента на Джорджия. Човек, който обича роднините си, господин Долън. Особено по-възрастните си роднини.
Усмивката му изчезна от лицето му така, както влажна гъба избърсва тебеширен надпис от черна дъска. На нейно място видях неувереност, допускане, че го лъжат, страх, че не е така, и логично заключение: това може да се провери съвсем лесно, тя трябва да го знае, следователно казва истината.
Изведнъж се разсмях и макар смехът ми да звучеше неуверено, той бе основателен. Спомнях си колко пъти Пърси Уетмор ни беше заплашвал с връзките си през онези ужасни стари дни. Сега за пръв път през прекалено дългия си живот отново чувах такава заплаха… но в случая тя бе отправена в моя полза.
Брад Долън яростно ме погледна, после отново върна очи към нея.
— Говоря сериозно — заяви Илейн, — отначало си мислех просто да оставя нещата така — вече съм стара и това ми се струва най-лесно. Но когато приятелите ми са подложени на такова отношение, аз не оставям нещата просто така. А сега се махайте от тук. И да не съм чула нито думичка.
Устните му помръднаха като на риба — о, колко ужасно му се искаше да каже още една думичка (навярно онази, която си римува с „бучка“). Но не го направи. Хвърли ми последен поглед, после мина покрай нея и излезе в коридора.
Продължително и пресекливо въздъхнах. Илейн остави подноса пред мен и седна от другата страна на бюрото.
— Внукът ти наистина ли е председател на парламента? — попитах аз.
— Наистина.
— Тогава какво правиш тук?
— Фактът, че е председател на парламента, го прави достатъчно силен, за да се справя с хлебарки като Брад Долън, но не го прави богат — със смях отвърна тя. — Пък и тук ми харесва. Харесва ми компанията.
— Ще го приема като комплимент — казах и наистина ми стана приятно.
— Добре ли си, Пол? Изглеждаш толкова уморен. — Илейн се пресегна над масата и отметна косата ми от челото. Пръстите й бяха разкривени, но докосването й бе прохладно и прекрасно. За миг затворих очи. Когато отново ги отворих, вече бях взел решение и казах:
— Добре съм. И почти свърших. Илейн, искаш ли да прочетеш нещо? — Подадох й страниците, които несръчно бях събрал от бюрото. Навярно вече бяха разбъркани — Долън наистина ужасно ме беше уплашил — но бяха номерирани и тя лесно можеше да ги подреди.
Илейн замислено ме погледна, без да поема ръкописа от ръцете ми.
— Наистина ли си свършил?
— Ще можеш да го прочетеш до утре следобед. Ако успееш да се справиш с почерка ми, разбира се.
Сега тя пое листовете и погледна към тях.
— Почеркът ти е прекрасен дори когато ръката ти очевидно е била уморена. Няма да имам никакъв проблем.
— Докато прочетеш тази част, ще съм свършил с целия ръкопис. Ще можеш да дочетеш края за около половин час. И после… ако все още искаш… бих желал да ти покажа нещо.
— Мястото, където ходиш повечето сутрини и следобеди ли?
Кимнах.
Тя се замисли, както ми се стори, продължително, после отново кимна и се изправи с листовете в ръце.
— Ще изляза — каза. — Тази сутрин слънцето е много топло.
— А драконът е победен — добавих. — Този път от прекрасната дама.
Тя се усмихна, наведе се и ме целуна над веждата на най-чувствителното ми място, което винаги ме кара да потръпвам.
— Да се надяваме — рече Илейн, — но от опит зная, че е трудно да се избавиш от дракони като Брад Долън. — Поколеба се. — Успех, Пол. Надявам се, че можеш да победиш онова, което терзае душата ти.
— И аз се надявам. — В този момент си помислих за Джон Кофи. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“
Изядох яйцата, които ми донесе Илейн, изпих сока и оставих препечената филийка настрани за по-късно. После взех писалката си и отново започнах да пиша. Надявах се, че е за последен път.
За последен път.
Зелен.
2.
Когато онази нощ върнахме Джон обратно в блок Е, количката беше необходимост, а не просто удобство. Много се съмнявах дали би могъл сам да извърви целия тунел — да се движи приклекнал щеше да му отнеме повече енергия, отколкото изправен, а таванът бе твърде нисък за хора с ръста на Джон Кофи. Не ми се искаше да припадне там долу. Как щяхме да го обясним, освен че щеше да ни се наложи да обясняваме защо сме облекли Пърси в усмирителна риза и сме го затворили в карцера?
Но количката беше там — слава Богу — и негърът лежеше върху нея като изплувал на брега кит. Когато стигнахме до стълбището към склада, той слезе със залитане, после просто застана с наведена глава. Дишаше тежко. Кожата му бе толкова сива, че изглеждаше като овалян в брашно. Помислих си, че до обяд вече ще е в затворническата болница… ако дотогава не беше мъртъв, разбира се.
Бруталния ми хвърли мрачен, отчаян поглед. Отвърнах му със същото.
— Не можем да го носим нагоре, но можем да му помагаме казах. — Ти го хвани под дясната мишница, аз ще го хвана под лявата.
— Ами аз? — попита Хари.
— Върви зад нас и го задръж, ако видиш, че започне да пада назад.
— А ако не успееш да го задържиш, приклекни там, където смяташ, че ще падне, и омекоти удара — посъветва го Бруталния.
— Божичко — с изтънял глас отвърна Хари, — трябва да те показват в цирка, Брут, толкова си смешен.
— Имам чувство за хумор, да — призна той.
