Видях в очите му облекчение, когато проумя, че щом исках да разговаряме, наистина има сериозен шанс да си спаси кожата. Той кимна.
— Ако започнеш да викаш, пак ще ти залепя устата — предупредих го. — Ясно ли ти е?
Отново кимване, този път съвсем нетърпеливо.
Пресегнах се, хванах лепенката за края, който беше разхлабил, и силно я дръпнах. Разнесе се висок звук. Бруталния потръпна. Пърси простена от болка и започна да търка устните си. Опита се да каже нещо, разбра, че не може да го направи с ръка върху устата, и я отпусна.
— Измъкни ме от тази риза, кретен такъв — изсъска.
— След малко.
— Веднага! Веднага! На ча…
Залепих му шамар. Стана още преди да разбера, че ще го направя… но, разбира се, знаех, че може да се стигне дотам. Дори по време на първия разговор за Пърси с директора Мурс, когато Хал ме бе посъветвал да му дам възможност да ръководи екзекуцията на Делакроа, бях съзнавал, че може да се стигне дотам. Човешката ръка е като полуопитомен звяр — през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.
Чу се остър плясък, като от счупване на клон. Дийн ахна. Пърси ме зяпна с толкова разширени очи, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, като уста на риба в аквариум.
— Млъкни и ме слушай — наредих. — Заслужаваше да получиш наказание заради онова, което стори с Дел, и вече си го получи. Това беше единственият начин, по който можехме да го направим. Всички бяхме на това мнение освен Дийн, а той трябваше да се примири, защото иначе щяхме да го накараме да съжалява. Нали така, Дийн?
— Да — прошепна той. Бе блед като платно. — Предполагам, че е така.
— Ще накараме и теб да съжаляваш, че изобщо си се родил — продължих аз. — Ще се погрижим хората да разберат как си саботирал екзекуцията на Делакроа…
— Саботирал…
— … и как едва не си оставил да убият Дийн. Ще кажем достатъчно, че да ти попречим да получиш почти всяка служба, която чичо ти е в състояние да ти осигури.
Пърси яростно клатеше глава. Не вярваше в това, навярно не можеше да го повярва. Отпечатъкът от дланта ми изпъкваше на бледата му буза като знак на гадателка.
— И независимо от всичко ще се погрижим да ти съкратим живота. Не е нужно да го правим сами. Ние също познаваме някои хора, Пърси, толкова ли си глупав, че не го разбираш? Не са в щатската столица, но все пак знаят как да уредят някои неща. Имат тук приятели, имат братя, бащи. Ще се радват да отрежат носа или пениса на лайно като теб. Просто ще направят така, че някой техен подопечен да получи отгоре по три часа седмично във вътрешния двор.
Пърси престана да клати глава. Сега само ме зяпаше. В очите му имаше сълзи. Струва ми се, че бяха сълзи на ярост и яд. Или може би просто се надявах да е така.
— Добре — сега погледни нещата откъм хубавата им страна, Пърси. Устните те болят малко от свалянето на лепенката, нали, но иначе не е пострадало нищо друго, освен гордостта ти… а не е нужно за това да научи някой друг, освен хората в тази стая. А ние нищичко няма да кажем, нали, момчета?
Те поклатиха глава.
— Разбира се, че не — рече Бруталния. — Всичко на Зеления път си остава на Зеления път. Винаги е било така.
— Ти се местиш в „Брайър Ридж“ и дотогава ще те оставим на мира — казах. — Съгласен ли си, Пърси, или искаш нещата да загрубеят?
Последва много дълго мълчание, докато премисляше — почти можех да видя колелцата, които се въртяха в главата му, докато преценяваше и отхвърляше възможностите. И най-после, струва ми се, една по-проста истина трябва да е надделяла над останалите му сметки: лепенката беше свалена от устата му, но все още бе в усмирителната риза, а навярно мехурът му щеше да се пръсне.
Добре — каза. — Ще смятаме въпроса за приключен. А сега свалете тази риза. Чувствам раменете си като…
Бруталния пристъпи напред, като ме изблъска и сграбчи лицето му с огромната си длан — пръстите му се впиха в дясната буза, а палецът му дълбоко потъна в лявата.
— След малко — рече. — Първо ще ме изслушаш. Пол е големият шеф тук и затова понякога трябва да приказва по-нежно.
Опитах се да си спомня нещо нежно, което може да съм казал на Пърси, и не успях. И все пак си помислих, че навярно е най-добре да си държа устата затворена — Пърси изглеждаше ужасѐн и не исках да развалям ефекта.
— Хората не винаги разбират, че смисълът на нежните изрази не е задължително такъв, затова трябва да се намеся. На мен не ми пука как говоря. Просто казвам нещата каквито са. Та ето: ако не сдържиш обещанието си, на нас най-вероятно ще ни го начукат. Но тогава ще те намерим — ще те намерим дори да се наложи да стигнем чак до Русия — и ние ще ти го начукаме, не просто в гъза, а във всяка дупка на тялото ти. Ще те чукаме, докато не ти се прииска да си мъртъв, и после ще полеем раните ти с оцет. Разбираш ли ме?
Той кимна. Пръстите на Бруталния потъваха в меките части на лицето му и Пърси зловещо приличаше на стария Ту-Ту.
Хауъл го пусна и отстъпи назад. Аз кимнах на Хари, който мина зад Пърси, започна да разкопчава ризата и добави:
— Имай това предвид, Пърси. Имай това предвид и станалото-станало.
Сцената бе доста страшничка — трима таласъми в сини униформи… но въпреки това усещах, че се изпълвам с някакво отчаяние. Уетмор можеше да кротува ден или седмица, докато продължава да пресмята възможните последствия от различни действия, но накрая щяха да се обединят две неща — увереността му в политическите му връзки и неспособността му да излезе от положение, в което се смята за губещ. Когато това станеше, той щеше да възвърне смелостта си. Навярно бяхме помогнали за спасението на живота на Мели Мурс, като отведохме Джон при нея, и аз в никакъв случай не съжалявах, но накрая щяхме да бъдем нокаутирани и реферът щеше да ни обяви за победени. Освен ако го убиехме, нямаше друг начин да накараме Пърси да изпълни своята част от сделката, не и след като напуснеше блока и не започнеше да възвръща онова, което при него минаваше за смелост.
Хвърлих поглед към Бруталния и видях, че той също го знае. Което не ме изненада. В главата на Брутъс, момчето на госпожа Хауъл, нямаше бръмбари. Той леко сви рамене към мен — просто повдигна със сантиметър едното си рамо и после го отпусна — но това бе достатъчно. „И какво? — казваше жестът му. — Какво друго има, Пол? Направихме каквото трябваше, направихме го по най-добрия начин.“
Да. И резултатът не беше толкова лош.
Хари откопча последната тока на усмирителната риза. Като бърчеше лице от отвращение и ярост, Пърси я изхлузи от себе си и я остави да падне в краката му. Не погледна към никого от нас, не директно.
— Върнете ми пистолета и палката — рече той. Подадох му ги. Пъхна оръжието в кобура си и натика дъбовата палка в специалния й калъф.
— Пърси, ако помислиш за това…
— О, определено възнамерявам да го направя — заяви, като мина покрай мен. — Възнамерявам сериозно да си помисля. И започвам веднага. На път за вкъщи. Някой от вас, момчета, може да отбележи часа ми на тръгване в автомата след края на смяната. — Уетмор стигна до вратата на карцера и се обърна да ни изгледа гневно и с презрение — смъртоносно съчетание за тайната, която имахме глупавата надежда да запазим. — Освен ако, разбира се, не искате да се опитате да обясните защо съм си тръгнал по- рано.
Той излезе от стаята и закрачи по Зеления път, но от възбуда забрави защо централният коридор е толкова широк. Веднъж беше допуснал същата грешка и му се бе разминало. Този път нямаше да му се размине.
Последвах го навън, като се опитвах да измисля някакъв начин да го успокоя — не исках да напуска блок Е в това състояние, изпотен и раздърпан, с червения отпечатък от дланта ми на бузата си. Другите трима
