Накрая успяхме да качим Джон по стълбите. Най-много се притеснявах, че може да припадне, но се размина.
— Мини покрай мен и провери дали в склада няма някой задъхано наредих на Хари.
— И какво да кажа, ако има? — попита той, като ме стисна за ръката. — „Само наминавам“ — и после да дойда обратно тук ли?
— Не се прави на умник — рече Бруталния.
Хари открехна вратата и надникна вътре. Стори ми се, че остана в това положение прекалено дълго. Най-после се обърна е почти радостно изражение.
— Чисто е. И е тихо.
— Да се надяваме, че ще остане така — каза Хауъл. — Хайде, Джон Кофи, почти сме си вкъщи.
Той успя да мине през склада сам, но трябваше да му помогнем да изкачи трите стъпала до кабинета ми и после да се провре през малката врата. Когато отново се изправи, дишаше с хрипове и очите му лъщяха като стъкло. Освен това — с истински ужас забелязах аз — десният ъгъл на устата му висеше надолу и лицето му приличаше на онова на Мелинда, когато бяхме влезли в стаята й и я видяхме свита на възглавницата си.
Дийн ни чу и дойде от бюрото си в началото на Зеления път.
— Слава Богу! Мислех си, че никога няма да се върнете, вече почти бях решил, че са ви хванали, или че директорът ви е гръмнал, или пък… — Той млъкна, когато забеляза Джон. — Господи, какво му е? Изглежда така, сякаш умира!
— Не умира… нали, Джон? — каза Бруталния. Очите му предупредително проблеснаха към Дийн.
— Разбира се, че не, не исках да кажа, че наистина умира — нервно се засмя Стантън, — но, Божичко…
— Няма значение — прекъснах го аз. — Помогни ни да го върнем в килията му.
И отново се превърнахме в хълмове, заобиколили планина, но сега това беше планина, търпяла ерозия в продължение на милиони години, заоблена и тъжна. Джон Кофи вървеше бавно, дишаше през устата си като старец, пушил през целия си живот, но поне вървеше.
— Какво става с Пърси? — попитах. — Вдигаше ли шум?
— Отначало малко — отвърна Дийн. — Опитваше се да вика през лепенката, с която му залепи устата. Псуваше, струва ми се.
— Слава Богу — рече Бруталния. — Добре, че нежните ни уши бяха другаде.
— После само от време на време хвърляше къчове към вратата, нали знаете. — Дийн бе толкова облекчен от пристигането ни, че се разбъбри. Очилата му се плъзнаха по носа му, който лъщеше от пот, и той ги бутна нагоре. Минахме покрай килията на Уортън. Младежът лежеше по гръб и хъркаше като духов оркестър. Този път очите му бяха затворени.
Дийн забеляза погледа ми и се засмя.
— С него не съм имал никакви проблеми! Не се е помръднал, откакто се просна на койката си. Спи като заклан. А що се отнася до това, че Пърси от време на време риташе по вратата, нямах нищо против. Да ви кажа честно, даже се радвах. Ако не издаваше никакъв звук, щях да започна да се чудя дали не се е задушил от онази лепенка. Но това още не е най-хубавото. Знаете ли кое е най-хубавото? Че през цялото време беше спокойно като на Велики пости в Ню Орлиънс! Никой не е идвал през цялата нощ! Размина ни се, момчета! Успяхме!
Това го накара да се сети защо изобщо сме се захванали с цялото представление и попита за Мелинда.
— Добре е — отвърнах. Бяхме стигнали до килията на Джон. Едва сега започвах да осъзнавам думите на Стантън: „Размина ни се, момчета… успяхме.“
— Като с… нали разбираш… като с мишката ли беше? — попита той. Хвърли бегъл поглед към празната килия, в която Делакроа бе живял с господин Джингълс, после към карцера, откъдето смятахме, че е дошло мишлето. Гласът му беше съвсем тих, сякаш бе в голяма черква, в която шепти дори тишината. — Беше ли… — Преглътна. — Ами, нали разбирате какво искам да кажа — беше ли чудо?
За миг тримата се спогледахме, за да потвърдим онова, което вече знаехме.
— Върна я от проклетия гроб, ето какво направи — отвърна Хари. — Да, беше чудо, наистина.
Бруталния отключи двете ключалки на вратата и леко побутна Джон вътре.
— Хайде сега, голямо момче. Почини си малко. Заслужи си го. Ние само ще се оправим с Пърси…
— Той е лош човек — механично прошепна Джон.
— Несъмнено си прав, адски е гаден — почти успокоително се съгласи Бруталния, — но изобщо не се тревожи за него, няма да му позволим дори да се приближи до теб. Просто се отпусни на койката и след малко ще ти донеса кафе. Горещо и силно. Ще се почувстваш направо като нов човек.
Негърът тежко седна на койката. Помислих си, че ще легне по гръб и ще се обърне с лице към стената както обикновено, но той просто седеше, леко стиснал ръце между коленете си и с наведена глава. Дишаше тежко. С отворена уста. Медальонът на свети Кристофър, който му подари Мелинда, се бе измъкнал от пазвата му и се люлееше във въздуха. „Ще ви закриля“ — беше му казала тя, но Джон Кофи не изглеждаше под закрилата на каквото и да е. Изглеждаше така, сякаш е заел мястото на Мелинда на крачка от онзи гроб, за който бе говорил Хари.
Но точно в този момент не можех да мисля за Джон Кофи.
Обърнах се към другите.
— Дийн, донеси пистолета и дъбовата палка на Пърси.
— Добре. — Той се върна при бюрото, отключи чекмеджето с нещата на Уетмор и ги донесе обратно.
— Готови ли сте? — попитах ги аз. Моите хора — добри хора и аз никога не съм се гордял повече с тях, отколкото през онази нощ — кимнаха. Хари и Дийн изглеждаха нервни, Бруталния — безстрастен, както винаги. — Добре. Ще говоря аз. Колкото по-малко си отваряте устата, толкова по-лесно и бързо навярно ще мине всичко… за добро или зло. Разбрахме ли се?
Те отново кимнаха. Дълбоко си поех дъх и тръгнах по Зеления път към карцера.
Пърси вдигна поглед и примижа, когато светлината падна върху него. Седеше на пода и ближеше лепенката, с която бях залепил устата му. Онази част от нея, която бях обвил около тила му, се беше отлепила (навярно от потта и брилянтина) и малко му оставаше съвсем да я свали. Още някой и друг час и щеше да крещи за помощ.
Когато влязохме, той се отблъсна с крака по-навътре, после спря, несъмнено осъзнал, че няма къде да избяга.
Взех пистолета и палката му от Дийн и ги протегнах към него.
— Искаш ли си ги?
Той предпазливо ме изгледа, после кимна с глава.
— Брутален — казах аз. — Хари. Вдигнете го на крака.
Те се наведоха, подхванаха го под брезентовите ръкави на усмирителната риза и го изправиха. Приближих се към него, докато лицата ни едва не се докоснаха. Можех да усетя киселия дъх на потта му. Отчасти тя се дължеше на усилията му да се освободи от ризата или от време на време да рита вратата, но ми се струваше, че се е изпотил най-вече заради страха: страх от онова, което можехме да направим с него, щом се върнехме.
„Всичко ще е наред, те не са убийци“ — навярно си бе мислил Пърси… а после може би си беше представил Стария Светльо и му бе дошло наум, че да, в известен смисъл ние наистина сме убийци. Самият аз бях ръководил седемдесет и седем екзекуции, повече от който и да е друг бях завързвал ремъка на гърдите на осъдените, повече от самия сержант Йорк22, получил медал за убитите от него врагове през Първата световна война. Щеше да е логично да убием Пърси, но ние вече се бяхме държали нелогично, бе си казал той, седнал с ръце, обвити около тялото и ближейки лепенката с език, за да освободи устата си. А освен това логиката най-вероятно няма голяма власт над мислите на човек, който седи на пода в стая с меки стени, стегнат здраво като муха в паяжина.
С други думи, ако сега не постигнех онова, което исках, никога нямаше да успея.
— Ще сваля лепенката от устата ти, ако обещаеш да не викаш — казах аз. — Искам да разговарям с теб, не да се надвиквам. Какво ще кажеш? Ще кротуваш ли?
