— Ще се оправим — отвърнах.
Пърси най-после се закашля. Той се преви надве, опрял ръце в коленете си, и едва не повърна. Лицето му започна да почервенява. Отворих уста, като възнамерявах да кажа на останалите да стоят назад, но нямах такава възможност. Той издаде звук, нещо средно между сухо повдигане и крякане на гигантска жаба, отвори уста и изплю облак от черни, вихрещи се неща. Беше толкова гъст, че за миг не можехме да видим главата му.
— Господи помилуй — със слаб и треперещ глас рече Хари. После нещата станаха ослепително бели, като януарско слънце, огряващо току-що навалял сняг. Секунда по-късно облакът бе изчезнал. Пърси бавно се изправи и продължи отсъстващо да гледа нататък по Зеления път.
— Не сме видели това — каза Бруталния. — Нали, Пол?
— Не. Аз не съм, ти също. Ти видя ли го, Хари?
— Не.
— Дийн?
— Какво да съм видял? — Той свали очилата си и започна да ги лъска. Помислих си, че ще ги изпусне от треперещите си ръце, но успя да ги задържи.
— Точно така. Сега слушайте треньора си, момчета, и запомняйте от първи път, защото нямаме време. Историята е проста. Да не я усложняваме.
3.
Около единайсет часа сутринта разказах всичко това на Джан. Едва не написах „на следващата сутрин“, но, разбира се, става дума за същия ден. Несъмнено най-дългият през целия ми живот. Разказах й всичко, което разказах и на вас, и завърших с това как Уилям Уортън лежеше на койката си мъртъв с пробита като решето от пистолета на Пърси глава.
Не, не беше така. Всъщност завърших с нещата, които излязоха от устата на Пърси, с мушиците или каквото и друго да бяха. Този момент бе най-трудният за разказване, дори на собствената ми жена, но го направих.
Докато говорех, тя ми донесе половин чаша черно кафе — отначало ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да вдигна чашата, без да я разлея. Когато свърших, треперенето беше отслабнало и чувствах, че съм в състояние дори да поема малко храна — може би яйце или супа.
— Спаси ни това, че всъщност не ни се налагаше да лъжем.
— А само да премълчите някои неща — каза тя и кимна. — Най-вече дреболии, като например как сте извели един осъден на смърт убиец от затвора, как е изцелил една умираща жена и как е подлудил онзи Пърси Уетмор като — какво? — като е изплюл втечнен мозъчен тумор от гърлото си?
— Не зная, Джан — отвърнах. — Зная само, че ако продължиш да говориш така, ще се наложи или сама да изядеш тази супа, или да нахраниш с нея кучето.
— Извинявай. Но съм права, нали?
— Да. — Само че ни се размина с… — С какво? Не можеше да се нарече бягство. — … с пътуването. Даже Пърси не може да им разкаже за него, ако изобщо някога дойде на себе си.
— Ако дойде на себе си — повтори тя. — Има ли такава вероятност?
Поклатих глава, за да покажа, че нямам представа. Но всъщност имах — смятах, че няма да дойде на себе си нито през тридесет и втора, нито пък през четиридесет и втора или петдесет и втора. И се оказах прав. Пърси Уетмор остана в „Брайър Ридж“, докато през 1942 психиатрията не изгоря до основи. При пожара загинаха седемнайсет пациенти, но Пърси не бе сред тях. Все още безмълвен и отсъстващ във всяко отношение — научих, че терминът, характеризиращ това състояние, е „кататония“ — той бил изведен от един от пазачите много преди огънят да стигне до неговото крило. Преместиха го в друга болница — не си спомням името й и предполагам, че така или иначе няма никакво значение — и почина през 1965. Доколкото ми е известно, последните му думи бяха, когато ни каза, че можем да отбележим часа му на тръгване… освен ако не искаме да обясняваме защо си е тръгнал по-рано.
По ирония на съдбата изобщо не ни се наложи много да обясняваме каквото и да е. Колегата ни беше полудял и бе застрелял Уилям Уортън. Така казахме, така си и беше, до последната дума. Когато Андерсън попита Бруталния как е изглеждал Уетмор, преди да стреля, и Хауъл му отвърна с една-единствена дума — „Кротък“ — преживях ужасен миг, усещайки, че мога да избухна в смях. Защото и това бе вярно, Пърси наистина беше кротувал — по-голямата част от дежурството си той бе прекарал с лепенка на устата и можеше да издава единствено нечленоразделно мучене.
Къртис държа Пърси в блока до осем часа — Пърси, безмълвен като индианец в магазин за пури, но много по-зловещ. Дотогава бе пристигнал Хал Мурс, който изглеждаше мрачен, но готов отново да се хвърли на коня. Къртис Андерсън го остави да направи точно това и въздъхна с облекчение, което ние почти можехме да чуем. Обърканият, уплашен старец беше изчезнал — това бе директорът, който отиде до Пърси, хвана го за раменете с големите си ръце и силно го разтърси.
— Синко! — извика той в отсъстващото му лице — лице, което вече започваше да се размеква като восък, помислих си аз. — Синко! Чуваш ли ме? Кажи ми, ако ме чуваш! Искам да зная какво е станало!
Пърси не реагира, разбира се. Андерсън искаше да отведе директора настрани, да решат как да се справят с положението — проблемът бе политически — но Мурс не го последва, поне за момента, и ме дръпна нататък по Пътя. Джон Кофи лежеше на койката си с лице към стената и както винаги с провиснали до земята крака. Изглеждаше така, като че ли спеше и навярно бе така… но вече бяхме разбрали, че той не винаги е такъв, какъвто изглежда.
— Онова, което се случи в дома ми, има ли каквато и да е връзка с това, което се е случило тук след завръщането ви? — тихо попита Мурс. — Ще ви прикривам доколкото е по силите ми, даже това да ми струва работата, но трябва да зная.
Поклатих глава. Когато му отвърнах, аз също говорех тихо. В края на коридора сега се мотаеха дванайсетина надзиратели. Други фотографираха Уортън в килията му. Къртис Андерсън ги наблюдаваше и за момента към нас гледаше единствено Бруталния.
— Не. Върнахме Джон в килията му нормално, нали разбираш, после пуснахме Пърси от карцера, в който го бяхме оставили за по-сигурно. Мислех си, че ще вдигне скандал, но не го направи. Само си поиска обратно пистолета и палката. Не каза нищо друго, просто тръгна нататък по коридора. После, когато стигна до килията на Уортън, извади пистолета си и започна да стреля.
— Смяташ ли, че пребиваването му в карцера… психически му се е отразило по някакъв начин?
— Не.
— Сложихте ли му усмирителната риза?
— Не. Нямаше нужда.
— Кротък ли беше? Не се ли съпротивяваше?
— Не се съпротивяваше.
— Кротувал е и не се е съпротивявал даже когато е видял, че искате да го затворите в карцера, така ли?
— Точно така. — Въпреки че изпитвах желание да поукрася сцената — да прибавя на Пърси поне една- две щрихи — не го направих. Колкото по-просто, толкова по-добре. — Нямаше никакви проблеми. Просто отиде в един от отсрещните ъгли и седна там.
— Тогава не каза ли нещо за Уортън?
— Не.
— А за Кофи?
Поклатих глава.
— Възможно ли е Пърси отдавна да го е замислял? Имаше ли нещо против него?
— Възможно е — отвърнах аз, като още повече понижих глас. — Пърси не внимаваше, когато вървеше по Пътя, Хал. Веднъж Уортън се пресегна, притисна го до решетките и малко пофлиртува с него. — Замълчах за миг. — Може да се каже, че го опипа.
— Само това ли? Просто е… „пофлиртувал с него“… и това е всичко?
— Да, но за Пърси беше достатъчно. Уортън каза нещо как предпочитал да чука него вместо сестра му.
