излязоха след мен.
Онова, което се случи после, стана светкавично — свърши за не повече от минута, навярно за още по- малко. И все пак ясно го помня и до днес — най-вече, струва ми се, защото щом се прибрах вкъщи, разказах всичко на Джанис и това го запечата в паметта ми. Всичко останало, което последва — утринната среща с Къртис Андерсън, следствието, пресконференцията, която Хал Мурс организира за нас (по това време той вече се беше върнал, разбира се), и накрая комисията за разследване в столицата на щата — всичко това се е размило от годините, както толкова много неща в паметта ми. Но що се отнася до онова, което наистина стана после на Зеления път, да, това съм запомнил съвсем ясно.
Пърси вървеше от дясната страна на Пътя с наведена глава и трябва да кажа, че никой обикновен затворник не би могъл да го достигне. Джон Кофи обаче не бе обикновен затворник. Той беше гигант и обсегът му бе гигантски.
Видях дългите му кафяви ръце да се стрелват между решетките и извиках:
— Пази се, Пърси, пази се! — Той понечи да се обърне и лявата му ръка се спусна към хълбока за палката му. После беше хванат и издърпан до килията на Джон Кофи. Дясната страна на лицето му се блъсна в решетките.
Той изсумтя и се обърна към негъра, като вдигна дъбовата палка. Джон определено бе уязвим — лицето му беше притиснато толкова силно между двете средни решетки, че сякаш се мъчеше да провре през тях главата си. Това не бе възможно, разбира се, но поне така изглеждаше. Дясната му ръка се пресегна, докопа тила на Пърси, стисна го и дръпна главата му напред. Уетмор замахна с палката между решетките и я стовари върху слепоочието на негъра. Рукна кръв, но Джон не й обърна внимание. Устата му се притисна до устата на Пърси. Чух свистене — сякаш някой изпускаше отдавна задържания в гърдите си въздух. Младежът се замята като риба на кукичка, опитвайки се да се измъкне, но нямаше никаква възможност — дясната ръка на Кофи притискаше тила му и здраво го държеше. Лицата им като че ли се сляха, като лицата на любовниците, които съм виждал страстно да се целуват през решетките.
Пърси изкрещя — викът му беше приглушен като преди, когато устата му бе залепена — и отново направи усилие да се освободи. За миг устните им малко се раздалечиха и аз видях черния, вихрещ се рояк, който излиташе от устата на Джон Кофи и потъваше в тази на Пърси Уетмор. Онова, което не влизаше през треперещата му уста, изчезваше в него през ноздрите. После ръката на тила му го натисна и той отново се долепи до устата на Джон — почти се заби в нея.
Лявата ръка на Уетмор се разтвори. Скъпоценната му дъбова палка падна на зеления линолеум. Той никога повече не я вдигна.
Опитах се да се хвърля напред, предполагам, че наистина съм се хвърлил напред, но се почувствах като изнемощял старец. Посегнах към пистолета си, но ремъкът все още бе прехвърлен през ореховата му дръжка и отначало не успях да го извадя от кобура. Като че ли усетих подът под краката ми да се разтърсва, както в задната спалня в спретнатата къщичка на директора. Не съм съвсем сигурен дали наистина е било така, но зная, че една от покритите с телени мрежи електрически крушки на тавана се пръсна и по земята се посипаха парченца стъкло. Хари извика от изненада.
Най-после успях да откопчая ремъка над дръжката на 38-милиметровия пистолет, но преди да успея да го извадя от кобура, Джон отблъсна Пърси от себе си и отстъпи назад в килията. Той бърчеше лице и търкаше устата си, сякаш беше лапнал нещо гадно.
— Какво направи той? — извика Бруталния. — Какво направи той, Пол?
— Каквото и да е изсмукал от Мели, сега вече е в Пърси — отвърнах аз.
Уетмор стоеше до решетките на бившата килия на Делакроа. Очите му бяха разширени и пусти — две нули. Предпазливо се приближих до него, като очаквах да започне да кашля и да се дави като Джон, след като бе свършил с Мелинда, но нямаше нищо подобно. Отначало просто стоеше там.
Щракнах с пръсти пред очите му.
— Пърси! Хей, Пърси! Събуди се!
Нищо. Бруталния дойде при мен и вдигна ръце пред отсъстващото лице на Уетмор.
— Няма да стане — казах аз.
Без да ми обръща внимание, Бруталния рязко плесна два пъти с ръце точно пред носа му. И наистина стана или поне така изглеждаше. Той затрепка с клепачи и се огледа — замаян като човек, връщащ се в съзнание, след като са го ударили по главата. Погледна Хауъл, после мен. След всички тези години съм съвсем сигурен, че не е виждал нито единия от нас, но тогава си помислих, че ни вижда — помислих си, че се свестява.
Отмести се от решетките и леко се олюля. Бруталния го подхвана.
— Спокойно, момче, добре ли си? — Пърси не отговори, просто мина покрай него и се обърна към бюрото на дежурния. Не залиташе, не, но се бе наклонил наляво.
Бруталния се пресегна да го хване. Аз отблъснах ръката му.
— Остави го. — Дали щях да кажа същото, ако знаех какво ще се случи после? От есента на 1932 съм си задавал този въпрос хиляди пъти. И досега не мога да дам какъвто и да е отговор.
Уетмор направи дванайсет-тринайсет крачки, после пак спря с наведена глава. Бе стигнал пред килията на Дивия Бил. Уортън все още хъркаше. Той проспа всичко, случило се тогава. Сега като се замисля, разбирам, че проспа и своята смърт, което го правеше много по-щастлив от повечето, намерили края си в блока. Определено по-щастлив, отколкото заслужаваше.
Преди да разберем какво става, Пърси извади пистолета си, пристъпи към решетките на килията на Уортън и изстреля и шестте си патрона в спящия младеж. Просто бам-бам-бам, бам-бам-бам, толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Пукотът в това затворено пространство бе оглушителен — когато на следващата сутрин разказвах на Джанис, все още едва чувах собствения си глас заради кънтенето в ушите ми.
И четиримата се затичахме към него. Дийн стигна пръв — не зная как, тъй като беше зад нас с Бруталния, докато Кофи държеше Пърси, но успя. Той сграбчи Уетмор за китката, готов с борба да измъкне пистолета от ръката му, но не му се наложи. Младежът просто го пусна и пистолетът падна на пода. Очите му минаха през нас, сякаш бяха кънки, а ние лед. Разнесе се тих свистящ звук и остър мирис на амоняк, когато мехурът му се изпразни, после по-неприятен звук и още по-неприятна смрад, когато напълни и другата страна на панталоните си. Очите му бяха втренчени в отсрещния край на коридора. Това бяха очи, които вече не виждаха каквото и да е в този наш реален свят, поне доколкото ми е известно. Някъде в началото написах, че Пърси беше в „Брайър Ридж“, когато два месеца по-късно Бруталния намери пъстрите трески от макарата на господин Джингълс, и не ви излъгах. Той обаче изобщо не получи кабинета с вентилатор в ъгъла, изобщо не получи психичноболни пациенти, които да тормози. Но си мисля, че поне е получил самостоятелна стая.
В края на краищата Пърси имаше връзки.
Уортън лежеше настрани, опрял гръб в стената на килията. Тогава не виждах много нещо от него, освен кръвта, която попиваше в чаршафа и капеше по цимента, но съдебният следовател каза, че Пърси е стрелял като Ани Оукли23. Не се изненадах, защото си спомнях разказа на Дийн за това как Уетмор хвърлил дъбовата си палка по мишката и за малко не я улучил. Този път беше стрелял по-отблизо и по неподвижна мишена. Един куршум в слабините, един в корема, един в гърдите и три в главата.
Бруталния кашляше и размахваше ръка, за да разгони дима от стрелбата. Кашлях и аз, но до този момент не го бях забелязал.
— Край — каза Хауъл. Гласът му бе спокоен, но не можех да не забележа панически изцъклените му очи.
Погледнах нататък по коридора и видях Джон Кофи, седнал на ръба на койката си. Ръцете му отново бяха стиснати между коленете, но главата му беше вдигната и вече не изглеждаше болен. Той леко ми кимна и аз изненадах самия себе си — както в деня, когато му бях подал ръка — като му отвърнах.
— Какво ще правим? — задавено попита Хари. — О, Господи, какво ще правим?!
— Не можем да направим нищо — със същия спокоен глас отвърна Бруталния. — Нали, Пол?
Замислих се. Погледнах към Хари и Дийн, които ме зяпаха като уплашени хлапета. Погледнах към Пърси, който стоеше с отпуснати ръце и увиснала долна челюст. После погледнах към стария си приятел Брутъс Хауъл.
