процепа й сгънато парче картон. Сега го издърпах и влязох в бараката. Оставих вратата широко отворена, защото вътре беше тъмно.
— Пол, какво?… О! О! — тихо извика втория път тя.
Масата вътре бе избутана настрани. Върху нея имаше фенерче и кафява хартиена торбичка. Върху мръсния под лежеше кутия от пури — бях я взел от човека, който зарежда машините за безалкохолни напитки и бонбони в старческия дом. Специално го бях помолил за нея и тъй като фирмата му продаваше и тютюневи изделия, той лесно я беше намерил. Предложих да му я платя — вече ви казах, че по времето, когато работех в затвора в Студената планина, кутиите от пури високо се ценяха — но той просто ми се изсмя.
Над горния й ръб надничаха две умни, малки, блестящи очички.
— Господин Джингълс — тихо казах аз. — Ела тук. Ела тук, старо момче, и се запознай с тази дама.
Приклекнах — болеше ме, но се справих — и протегнах ръка. Отначало си мислех, че този път няма да успее да се прехвърли през стената на кутията, но той го направи с един последен скок. Падна странично, после се изправи на крака и се приближи до мен. Докато тичаше, накуцваше с едно от задните си крачета — раната, нанесена му някога от Пърси, се обаждаше на стари години. А беше много, много стар. Освен на главата и края на опашката, козината му беше съвсем сива.
Той скочи върху дланта ми. Вдигнах го и животинчето проточи врат, за да подуши дъха ми с прилепени назад уши и блеснали очички. Протегнах ръка към Илейн, която гледаше с разширени и изпълнени с удивление очи и с полуотворени устни.
— Не може да бъде — каза тя и вдигна поглед към мен. — О, Пол, това не е… не може да бъде!
— Гледай — отвърнах, — и ми кажи същото после.
От торбичката извадих макара, която лично бях оцветил — не с пастели, а с флумастери, изобретение, за което през 1932 не бяхме и мечтали. Резултатът обаче бе съвсем същият. Макарата беше също толкова пъстра, колкото и на Дел, а може би и повече. „Messieurs et mesdames — помислих си аз. — Bienvenue au cirque de mousie!“
Отново приклекнах и господин Джингълс слезе от дланта ми. Беше стар, но макарата все още го привличаше. От момента, в който я извадих от торбичката, той имаше очи единствено за нея и за нищо друго. Претърколих я по неравния, нацепен под на бараката и мишокът веднага се хвърли след нея. Не тичаше с някогашната си бързина и за мен беше болезнено да го гледам как куца, но защо пък трябваше да е бърз? Както казах, той бе стар, направо патриарх сред мишките. Поне на шейсет и четири.
Господин Джингълс стигна до макарата, която се беше ударила в отсрещната стена и бе отскочила назад. Той я заобиколи, после легна настрани. Илейн понечи да тръгне към него и аз я задържах. След миг животинчето отново се изправи на крака. И бавно, съвсем бавно забута с муцунка макарата към мен. Когато се беше появил тук — намерих го легнал по същия начин на стъпалата към кухнята, сякаш пропътувал огромно разстояние, и напълно изтощен — той все още можеше да насочва макарата с лапички, както някога на Зеления път. Сега обаче това не бе по силите му — задните му крачета вече не го държаха. Но нослето му беше силно. Просто трябваше да бута ту единия, ту другия край на макарата. Когато стигна при мен, аз го взех в едната си ръка — беше лек като перце — и вдигнах макарата с другата. Умните му тъмни очички не я изпускаха.
— Не го прави пак, Пол — с треперещ глас изрече Илейн. — Няма да мога да го понеса.
Разбирах как се чувства, но знаех, че не е права. Той обичаше да гони и връща обратно макарата — все още много обичаше да го прави. Би трябвало всички да сме толкова постоянни в чувствата си.
— В торбичката има и ментови бонбони — казах аз. — Струва ми се, че все още ги харесва — няма да спре да души, ако не му дам — но стомахът му вече не може да ги смила. Вместо това съм му донесъл хляб.
Отново клекнах, отчупих малко парченце от филийката, която бях взел със себе си от солариума, и го оставих на пода. Господин Джингълс го подуши, после го взе в предните си лапички и започна да го яде, увил опашка около себе си. Щом свърши, вдигна поглед към мен с очакване.
— Понякога ние старците имаме изненадващ апетит — казах на Илейн и й подадох филийката. — Опитай ти.
Тя отчупи ново парченце и го пусна на пода. Мишокът се приближи до него, подуши го, погледна към Илейн… после го взе и започна да го яде.
— Виждаш ли? — попитах аз. — Знае, че не си външна.
— Откъде е дошъл, Пол?
— Нямам представа. Един ден, когато излязох за утринната си разходка, просто беше там и лежеше на кухненските стълби. Веднага разбрах кой е, но взех макарата от пералнята просто за да се уверя. И му намерих кутия от пури. Покрих дъното й с най-мекото нещо, което успях да открия. Струва ми се, че той е като нас, Ели — през повечето дни просто едно голямо, изпълнено с болка същество. И все пак не е загубил желанието си за живот. Все още обича макарата си, все още обича посещенията на стария си приятел. Пазил съм историята на Джон Кофи в себе си шейсет години, шейсет и отгоре, и сега я разказах. Като че ли имам представа защо се е върнал. За да ми каже да побързам и да го направя, докато все още има време. Защото и аз съм като него — и аз отивам там.
— Къде отиваш?
— О, знаеш къде — отвърнах и известно време двамата мълчаливо наблюдавахме господин Джингълс. После поради причина, която не мога да ви обясня, отново хвърлих макарата, въпреки че Илейн ме бе помолила да не го правя. Може би просто защото в известен смисъл за него гоненето на макарата беше като бавния и предпазлив секс на старите хора — може и да не искате да гледате, вие, които сте млади и убедени, че когато остареете, за вас ще бъде направено изключение, но те все още искат да го правят.
Господин Джингълс отново се хвърли след макарата, очевидно с болка и също толкова очевидно (поне за мен) с цялата си стара, всеотдайна радост.
— Целофанени прозорци — прошепна тя, като го гледаше.
— Целофанени прозорци — усмихнах се аз.
— Джон Кофи е докоснал мишката така, както е докоснал теб. И не само те е изцелил от болестта ти, той те е направил… какъв?… устойчив?
— Струва ми се, че това е много подходящо определение.
— Устойчив на нещата, които накрая повалят останалите от нас като дървета, проядени от термити. Теб… и него. Господин Джингълс. Когато го е затворил в шепите си.
— Точно така. Някаква сила го е сторила чрез Джон — поне така си мисля — и сега действието й най- после свършва. Термитите са прояли кората ни. Отне им малко повече време от обикновено, но я проядоха. Може да ми остават още няколко години, хората все пак живеят по-дълго от мишките, струва ми се, но неговото време изтича.
Той стигна до макарата, заобиколи я с куцане, падна настрани, като дишаше тежко (виждахме дишането му през посивялата му козина като вълнички), после се изправи и игриво я забута обратно с муцунка. Козината му беше сива, походката му бе неуверена, но очичките му блестяха.
— Смяташ, че е искал да опишеш събитията — каза тя. — Така ли е, Пол?
— Не господин Джингълс — отвърнах аз. — Не той, а силата, която…
— Хей, Поли! И Илейн Конъли! — чу се вик откъм отворената врата. В него се усещаше някакъв ироничен ужас. — Самите те! Какво, за Бога, правите тук двамата?
Обърнах се и изобщо не се изненадах, когато видях Брад Долън да стои на прага. Хилеше се като човек, който си мисли, че ви е измамил. Какво ли разстояние бе изминал, след като смяната му беше свършила? Може би само до ресторанта, колкото да изпие една-две бири, преди да се върне обратно.
— Махайте се — студено каза Илейн. — Веднага се махайте.
— Не ми казвай да се махам, сбръчкана стара кучко — все още усмихнат отвърна той. — Навярно можеш да ми кажеш това там горе, но сега си тук. А не би трябвало. Това е извън границите, разрешени за вас. Малко любовно гнезденце, а, Поли? Това ли сте си направили тук? Нещо като „Плейбой“ за старци… — Очите му се разшириха, когато най-после забеляза обитателя на бараката. — Какво е онова, мамка му?
Не се обърнах да видя. Първо, защото знаех какво има там. И после, защото изведнъж миналото се беше сляло с настоящето, създавайки един ужасен образ, съвсем триизмерен в реалността си. Там на прага не стоеше Брад Долън, а Пърси Уетмор. След миг щеше да се втурне в бараката и да стовари крака си върху
