умряла веднага. Това щеше да ми позволи да се разделя с нея малко по-бързо, малко по-естествено. Или навярно само се заблуждавам. Единственото, което със сигурност зная, е, че всъщност никога не се разделих с нея.
Тялото й трепереше. Една от обувките и се беше събула и можех да видя потръпващото й стъпало. Очите й бяха отворени, но пусти, лявото, пълно с кръв, и когато коленичих до нея под миришещия на дим дъжд, можех единствено да си мисля, че това треперене означава, че е ударена от електрически ток — че е ударена от електрически ток и че трябва да спра това, преди да е станало прекалено късно.
— Помогнете ми! — извиках. — Помогнете ми, някой да ми помогне!
Никой не ми помогна, никой дори не дойде. Дъждът шибаше земята — силен, напоителен дъжд, а аз държах жена си в ръцете си и никой не идваше. Мътните й очи ме гледаха с напрегната замаяност и от тила на смазаната й глава се лееше кръв. До ръката й, която трепереше и се свиваше, видях парче хромирана стомана, върху което пишеше „СИВО“. До него лежеше приблизително една четвърт от онова, което преди беше бизнесмен в кафяв вълнен костюм.
— Помогнете ми! — отново извиках и се обърнах към подлеза. И там видях Джон Кофи, застанал в сенките, самият той сянка, огромен мъж с дълги, отпуснати ръце и плешива глава. — Джон! — изкрещях аз. — О, Джон, моля те, помогни ми! Моля те, помогни на Джанис!
Дъждовни капки се стичаха в очите ми. Примигнах и той изчезна. Можех да видя сенките, които бях помислил за Джон… но това не бяха само сенки. Сигурен съм. Той бе там. Може би само като дух, но беше там и дъждът по лицето му се смесваше с безкрайния му поток от сълзи.
Тя почина в ръцете ми там под дъжда до камиона с тор. Миришеше на запалено дизелово гориво. Не се свести — очите й не се проясниха, устните й не помръднаха, за да прошепнат за последен път, че ме обича. Просто тялото й потръпна в ръцете ми и после вече бе мъртва. И тогава за пръв път от години си спомних за Мелинда Мурс, Мелинда, седнала изправена на леглото, на което всички лекари от общинската болница в Индианола смятаха, че ще умре, Мелинда Мурс, която изглеждаше свежа и отпочинала и гледаше с умните си, учудени очи Джон Кофи. Мелинда, която казваше: „Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“
Положих клетата, смазана глава на жена си върху мокрия паваж на междущатската магистрала, изправих се на крака (беше лесно — единственото ми нараняване бе малко порязване отстрани на лявата ми ръка) и изкрещях името му към сенките на подлеза.
— Джон! ДЖОН КОФИ! КЪДЕ СИ, ГОЛЯМО МОМЧЕ?
Тръгнах нататък, като ритах настрани плюшено мече с кръв по козината, очила със стоманени рамки и разбити стъкла, откъсната ръка с гранатов пръстен на кутрето.
— Ти спаси жената на Хал, защо не спаси моята? Защо не спаси Джанис? ЗАЩО НЕ СПАСИ МОЯТА ДЖАНИС?
Никакъв отговор — само мирисът на дизел и горяща плът, само безкрайно леещият се от сивото небе дъжд, барабанящ по цимента, докато жена ми лежеше мъртва на пътя зад мен. Никакъв отговор нито тогава, нито сега. Но, разбира се, тогава през 1932 Джон Кофи не спаси само Мели Мурс, не спаси само мишката на Дел, онази, която можеше да прави хитрия трик с макарата и като че ли търсеше французина много преди той да се появи… много преди да се появи и Джон Кофи.
Джон спаси и мен и години по-късно, застанал под проливния дъжд в Алабама и търсещ човек, който не бе сред сенките на подлеза, застанал сред пръснатия багаж и разкъсаните трупове, аз разбрах нещо ужасно: понякога няма абсолютно никаква разлика между спасението и проклятието.
Почувствах как и едното, и другото се преливат в мен, докато седяхме заедно на койката му — на осемнадесети ноември в деветнайсет и трийсет и две. Как се преливат от него в мен — каквато и странна сила да притежаваше, тя се преливаше по стиснатите ни ръце по начин, по който обичта, надеждите и добрите ни намерения някак си никога не успяват, чувство, което се появи като изтръпване и после се превърна в нещо могъщо и огромно, сила, надхвърляща всичко онова, което бях изпитвал преди или след това. От този ден насетне никога не съм боледувал от пневмония, грип или дори само от възпалено гърло. Никога не съм получавал отново уринарна инфекция или дори само инфектирана рана. Настивал съм, но съвсем рядко — по веднъж на шест-седем години, и макар че хората, които не боледуват от настинка, често страдат от по-сериозни болести, при мен не беше така. Веднъж през онази ужасна 1956 година изхвърлих бъбречен камък. И макар да предполагам, че на някои това ще им прозвучи странно, въпреки всичко, което вече казах, отчасти се зарадвах на болката, която ми причини изхвърлянето на камъка. Това бе единствената сериозна болка, откакто двайсет и четири години по-рано се бях излекувал от уринарната си инфекция. Болестите, които отнесоха приятелите ми и хората, които обичах, докато накрая не останах сам — удари, рак, инфаркти, чернодробни проблеми, заболявания на кръвта — не ме докоснаха, заобиколиха ме така, както човек заобикаля с кола елен или мечка на пътя. От единствения сериозен инцидент, който ми се случи, излязох само с драскотина на ръката. През 1932 година Джон Кофи ме ваксинира с живот. Може да се каже, че ме сложи на електрическия стол на живота. Накрая ще умра — разбира се, че ще умра, всички илюзии за безсмъртие, които може да съм хранил, си отидоха с господин Джингълс — но ще съм мечтал за смъртта много преди тя да ме намери. Честно казано, вече си мечтая за нея, мечтая си още откакто почина Илейн Конъли. Нужно ли е да ви го казвам?
Преглеждам тези страници, прелиствам ги с треперещите си, изпъстрени с петна ръце и се чудя дали тук има нещо значимо, както в онези книги, които се смятат за възвисяващи и облагородяващи. Спомням си проповедите от детството ми, кънтящите уверения в черквите — Слава на Иисус, Бог е всемогъщ, спомням си как проповедниците казваха, че Божието око следи и врабчето, че вижда и забелязва дори най- нищожното от творенията Си. Когато си спомням за господин Джингълс и за тресчиците, които открихме в дупката на онази греда, мисля, че това наистина е така. И все пак същият този Бог пожертва Джон Кофи, който само се опитваше да е добър по своя неясен начин, пожертва го толкова жестоко, колкото който и да е старозаветен пророк е принасял в жертва безпомощните агнета… както Авраам е щял да принесе в жертва собствения си син, ако Господ наистина му бе казал да го стори. Спомням си как Джон каза, че Уортън е убил близначките Детерик с обичта им една към друга и че това ставало всеки ден по целия свят. Ако действително е така, значи Господ го позволява и когато ние казваме „не разбирам“, Господ отвръща „Не ме интересува“.
Спомням си как господин Джингълс умираше, докато аз бях с гръб към него и вниманието ми беше насочено към един злобен човек, чието най-дълбоко чувство, изглежда, бе отмъстителното любопитство. Спомням си за Джанис, която трепереше през последните си несъзнателни мигове, докато аз бях коленичил до нея под дъжда.
„Замълчи — бях се опитал да кажа на Джон през онзи ден в неговата килия. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“
„Няма да се взривиш“ — чул мисълта ми, беше отвърнал той и се бе усмихнал. И най-ужасното беше, че наистина стана така. Не се взривих.
Страдам поне от една старческа болест: от безсъние. Късно нощем лежа в леглото си, заслушан в безнадеждните звуци на немощни мъже и жени, които кашлят все по-дълбоко в старостта. Понякога чувам камбанен звън, проскърцването на обувка в коридора или малкия телевизор на госпожа Джавитс, излъчващ късните новини. Лежа там и гледам луната, ако се вижда през прозореца ми. Лежа там и си мисля за Бруталния, за Дийн и понякога за Уилям Уортън, който казва: „Правилно, черньо. Адски лош“. Мисля си за Делакроа, който казва: „Глей това, шефе Еджкоум, научих господин Джингълс на нов номер.“ Мисля си за Илейн, застанала на прага на солариума, която казва на Брад Долън да ме остави на мира. Понякога задремвам и виждам онзи подлез в дъжда, виждам застаналия в сенките Джон Кофи. В тези сънища той никога не е илюзия — винаги е самият той, моето голямо момче, застанало там и впило поглед в мен. Лежа тук и чакам. Мисля си за Джанис, за това как я загубих, как изтече с кръвта си през пръстите ми под дъжда, и чакам. Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг.
Информация за текста
