господин Джингълс (който вече не бе в състояние да избяга от него). И този път го нямаше Джон Кофи, за да го спаси. Нямаше го, както го нямаше и в онзи дъждовен ден в Алабама, когато имах нужда от него.
Изправих се на крака, този път без да усещам каквато и да е болка в ставите и мускулите си, и се хвърлих към Долън.
— Остави го на мира! Остави го на мира, Пърси, или, за Бога, ще те…
— Кого наричаш Пърси? — попита той и ме блъсна назад толкова силно, че едва не паднах по гръб. Илейн ме подхвана, макар че навярно това й причини болка, и ме задържа. — И не го правиш за пръв път. И не е нужно да си подмокряш гащите. Няма да го докосна даже. Няма нужда. Това е само една умряла мишка.
Обърнах се, като си мислех, че господин Джингълс просто лежи настрани, за да си поеме дъх, както понякога правеше. Той лежеше настрани, да, но онези вълнички под козината му бяха изчезнали. Опитах се да се уверя, че все още мога да ги видя, и тогава Илейн избухна в силни ридания. Тя мъчително се наведе и взе мишока, който за пръв път бях видял на Зеления път да се приближава към бюрото на дежурния без никакъв страх, като човек, приближаващ се към свои връстници… или приятели. Той лежеше отпуснато в дланта й. Очите му бяха мътни и неподвижни. Беше мъртъв.
Долън неприятно се ухили и разкри зъбите си, които едва ли бяха виждали зъболекар.
— Я, виж ти! — рече. — Да не би току-що да сме загубили домашния си любимец? Дали не трябва да си направим малко погребение, с книжни цветя и…
— МЛЪКНИ! — изкрещя му Илейн, толкова високо и силно, че Долън отстъпи назад и усмивката му се стопи. — МАХАЙ СЕ ОТ ТУК! РАЗКАРАЙ СЕ ИЛИ НЯМА ДА ИЗКАРАШ НИТО ДЕН ПОВЕЧЕ НА РАБОТА ТУК! НИТО ЧАС! КЪЛНА СЕ!
— И ще трябва да се мъкнеш по бюрата за безработни! — прибавих аз, но толкова тихо, че нито един от двама им не ме чу. Не можех да откъсна очи от господин Джингълс, отпуснат върху дланта на Илейн като най-мъничката меча кожа на света.
Брад се замисли дали да не се приближи до нея и да я предизвика да изпълни заплахата си — той бе прав, бараката не влизаше точно в позволената за обитателите на „Джорджийските борове“ територия, дори аз го знаех — и после се отказа. Той си беше страхливец, също като Пърси. А може би бе проверил твърдението й, че е баба на високопоставена личност. Но навярно просто любопитството му беше задоволено. В бараката очевидно бе живяла любимата мишка на един старец. Сега тя се беше гътнала, бе получила инфаркт или нещо подобно, докато буташе някаква пъстра макара.
— Не зная защо се разстройвате толкова — каза той. — И двамата. Държите се така, сякаш е куче или нещо такова.
— Махай се — изсъска Илейн. — Махай се, невежи човече. Нищожният ти мозък е грозен и отвратителен.
Той силно почервеня. Белезите от пубертетските му пъпки станаха тъмночервени. Бяха много.
— Ще си ида, но когато утре дойдеш тук… Поли… ще откриеш нова ключалка на тази врата. Мястото е забранено за вас, независимо какви лоши неща ми говори госпожа Лайната ми не смърдят. Погледнете пода! Всички дъски са изкривени и прогнили! Ако пропаднете, мършавите ви стари крака ще се натрошат като съчки. Така че просто си вземете онази мъртва мишка, ако я искате, и изчезвайте. Отсега нататък любовното гнездо е закрито.
Той се обърна и се отдалечи като човек, който смята, че най-после може да се оттегли. Изчаках да се махне и после внимателно взех господин Джингълс от Илейн. Погледът ми попадна върху торбичката с ментовите бонбони и сълзите ми започнаха да се стичат. Не зная, просто някак си напоследък се разплаквам по-лесно.
— Ще ми помогнеш ли да погреба един стар приятел? — попитах Илейн, когато тежките стъпки на Брад Долън заглъхнаха.
— Да, Пол. — Тя ме прегърна през кръста и отпусна глава върху рамото ми. Със стария си и разкривен пръст погали неподвижния хълбок на господин Джингълс. — С радост ще ти помогна.
Взехме лопатка от бараката с градинарски инструменти и погребахме любимата мишка на Дел, докато следобедните сенки се издължаваха сред дърветата. После се върнахме да вечеряме и да продължим онова, което е останало от живота ни. Открих, че мисля за Дел, Дел, коленичил на зеления килим в кабинета ми с молитвено долепени ръце и с лъснало на светлината на лампата голо теме, Дел, който ни беше помолил да се погрижим за господин Джингълс, да не допуснем с него отново да се случи нещо лошо. Само че накрая лошият настига всички ни, нали?
— Пол? — попита Илейн. Гласът й бе едновременно мил и уморен. Дори само изкопаването на гроб с лопатка и полагането на една мишка да почива в него е огромно вълнение за стари сладури като нас. — Добре ли си?
Ръката ми беше около кръста й. Притиснах я.
— Добре съм.
— Виж — каза ми. — Залезът ще е прекрасен. Да останем ли да го погледаме?
— Разбира се — съгласих се аз и ние останахме още малко на моравата, прегърнати през кръста, отначало загледани в издигащите се по небето ярки багри, после загледани как изсветляват и се превръщат в сива пепел.
„Sainte Marie, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauvres pecheurs, maintenant et a l’heure de notre mort.“
Амин.
13.
1956
Алабама в дъжда.
Третата ни внучка, красиво момиче на име Теса, завършваше университета във Флорида и ние слязохме долу до Грейхаунд. Тогава бях на шейсет и четири, почти юноша. Джан беше на петдесет и девет, красива както винаги. Поне за мен. През целия път седяхме на задните места и тя се оплакваше, че не съм й купил нов фотоапарат, за да запечата великото събитие. Отворих уста да й кажа, че щом стигнем там, ще разполагаме с цял ден за пазаруване и че ако иска ще може да си купи, че това няма да обърка финансите ни, но после си помислих, че се оплаква, просто защото е отегчена от пътуването и не харесва книгата за Пери Мейсън, която си бе взела. И тук паметта ми избледнява малко, като филм, оставен на слънцето.
Спомняте ли си онази катастрофа? Предполагам, че неколцина от вас може да са чели за нея, но повечето не са. И все пак навремето тя беше на първите страници на вестниците из цялата страна. Бяхме излезли от Бирмингам, валеше проливен дъжд, Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат и тогава спирачките изсвистяха. Автобусът се подхлъзна по мокрия паваж и получи страничен удар от камион, който превозваше тор. Камионът запрати автобуса към подпорите на един мост със стотина километра в час, вряза го в бетона и го разполови. Двете блестящи, намокрени от дъжда половини се разлетяха в противоположни посоки. Едната попадна в резервоар с дизелово гориво, експлодира и в сивото небе се издигна червено- черна огнена топка. В един момент Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат „Кодак“, а в следващия се озовах легнал от отсрещната страна на подлеза под дъжда и зазяпан в сини найлонови гащички, изпаднали от нечий куфар. „СРЯДА“ — с черни букви пишеше на тях. Навсякъде около мен се търкаляха отворени куфари. И трупове. И части от трупове. В автобуса бяха пътували седемдесет и трима души, а от катастрофата оцеляха само четирима. Аз бях един от тях, единственият без сериозни наранявания.
Изправих се и залитнах сред отворените куфари и лежащите хора, като виках името на жена си. Подритнах настрани някакъв будилник, това си спомням, спомням си и че видях трупа на тринайсетинагодишно момче, проснато сред разбити стъкла с маратонки на краката и с наполовина отнесена глава. Усетих, че дъждът брули лицето ми, влязох в подлеза и за малко се скрих на сухо. Когато излязох от другата страна, дъждът отново започна да удря по страните и челото ми. Тогава видях Джан, просната до разбитата кабина на преобърнатия камион. Познах я по червената й рокля — втората й най-хубава. Най- хубавата тя пазеше за тържеството по случай дипломирането, разбира се.
Все още беше жива. Често съм си мислил, че щеше да е по-добре — за мен, ако не за нея — ако бе
