— Кога? — попита Клей. — Снощи.
Художникът искаше да го попита още доста други неща, ала в крайна сметка се отказа. В Андоувър мъжът с навъсената физиономия и по-голямата част от хората, с които споделяха задръстения от автомобили (но проходим за пешеходци) път, свърнаха по Шосе № 133 в западна посока. Клей, Том и Алис спряха на главната улица на Андоувър — която пустееше, като се изключат неколцината странници с фенерчета — за да обсъдят понататъшния си маршрут.
— Вярваш ли му? — обърна се Клей към Алис.
— Не — поклати глава момичето и погледна Том, който заяви:
— Нито пък аз. Мисля, че историята на този човек прилича на митовете за алигатори в градската канализация.
Тийнейджърката кимна.
— Пък и новините вече не се разпространяват толкова бързо. Особено след като няма и мобилни телефони.
— Точно така — кимна Том. — Наблюдаваме възникването на градските легенди на новото време. Пък и да не забравяме, че говорим за онзи щат, който един мой приятел нарича „Ню Хамстер“. Предлагам да не се отклоняваме от пътя си, но за всеки случай да прекосим границата на възможно най-отдалечената от шосето точка.
— Звучи ми като план — каза Алис и те продължиха по главната улица на Андоувър, вървейки по тротоара като примерни граждани.
5
В покрайнините на Андоувър срещнаха човек с две фенерчета, прикрепени на слепоочията му, който тъкмо прекрачваше счупената витрина на някакъв супермаркет. Непознатият им махна дружелюбно, след което се запъти към тях, като събираше разпилените консерви по пътя си и ги пускаше в нещо като пощенска чанта. Спря се до един преобърнат пикап, представи се като господин Роско Хент от Метуен и ги попита накъде са тръгнали. Когато Клей му каза, че са се запътили към Мейн, Хент поклати глава.
— Границата с Ню Хампшир е затворена — рече той. — Преди половин час срещнах двама души, които се връщаха от там. Каза ми, че се опитват да направят разликата между телелумпените и хората като нас, но явно не се стараят достатъчно.
— Тези хора от собствен опит ли говорят? — попита Том.
Роско Хент го изгледа изумено, сякаш Том внезапно се бе превърнал в един от перковците.
— Трябва да се доверяваш на думите на другите, човече — рече той. — Искам да кажа, вече не можеш да вдигнеш тутурутката си и да провериш информацията, нал’ тъй? — Направи кратка пауза. — Изгарят труповете в Сейлъм и Нашуа, това ми казаха. Миришело като свинско печено. Събрали сме се петима души и сме решили да поемем на запад — пътят на запад е отворен.
— Това също си го чул от някого, нали? — попита Клей.
Хент го изгледа снизходително.
— Да, чул съм го. „Вслушвай се в това, което казват хората“ — казваше майка ми. Ако наистина смятате да ходите на север, направете тъй, че да стигнете до границата посред нощ. Перковците не излизат след здрачаване.
— Знаем — каза Том.
Ала мъжът с фенерчетата на главата си не обърна никакво внимание на думите му и продължи да говори на Клей. Изглежда, бе сметнал художника за водач на групата.
— Освен това не носят фенерчета. Размахвайте фенерчетата си. Говорете. Викайте. Доколкото знам, те не правят такива неща. Съмнявам се, че хората на границата ще ви пуснат да минете, но ако извадите късмет, поне няма да ви застрелят.
— Телефонните откачалки стават все по-умни — изтъкна Алис. — Знаете това, нали, господин Хент?
Човекът с пощенската чанта изсумтя.
— Движат се на тълпи и вече не се избиват едни други. Не знам дали това ги прави по-умни, или не, но знам едно — продължават да избиват тези като нас.
Навярно Хент видя съмнението, изписало се на лицето на Клей, защото се усмихна. Усмивката му изглеждаше демонична на фона на двете фенерчета на главата му.
— Тази сутрин ги видях да хващат някаква жена — рече той. — Със собствените си очи го видях.
— И какво стана? — поинтересува се Клей.
— Мисля, че знам защо бе излязла на улицата. Това беше в Топсфийлд — на около петнайсетина километра оттук. С моите хора бяхме отседнали в Мотел 6. Тя вървеше към мотела — крачеше много бързо и непрекъснато се озърташе през рамо. Видях я, защото не можах да заспя. — Той поклати глава. — Да се научиш да спиш през деня, си е много трудна работа.
Художникът се замисли дали да му каже, че те вече бяха свикнали с това, ала в крайна сметка реши да си замълчи. Забеляза как Алис отново мачка бебешкия „Найк“ и си помисли, че навярно момичето не трябваше да чува разказа на господин Хент, ала сетне си каза, че не може да стори нищо по въпроса. От друга страна, информацията бе важна за оцеляването им (за разлика от слуховете за Ню Хампшир той бе напълно сигурен в нейната достоверност) м ако чуеха достатъчно истории като тази, навярно щяха да извлекат ценни заключения.
— Може да е търсила по-добро скривалище, знам ли? — продължи мъжът с фенерчетата на главата. — Сигурно е видяла Мотел 6 и си е рекла: „Хей, там има стаи с легла, и е само на една пряка оттук. Я да взема да ида там.“ Ала преди да измине и половината път, една групичка телелумпени изникна зад ъгъла. Те вървяха като… знаете ли ги как вървят сега?
Роско Хент се наведе напред като ръждясал робот от фантастичен филм и сковано замаха с ръце. Телефонните откачалки не вървяха точно по този начин, ала Клей знаеше какво се опитва да покаже мъжът и кимна.
— Жената… — Хент се облегна на преобърнатия пикап и се почеса по страната, покрита с набола брада. — Това искам да ви кажа — просто няма начин да ги сбъркате, няма начин да се заблудите, че са нормални, защото винаги има по някой в сбирщината им, дето мъкне от ония големите касетофони и все пуска разни дискове…
— Виждал ли си ги? — прекъсна го Том. — Чувал ли си нещо такова?
— Да, на два пъти. Вторият перко, когото видях, тресеше толкова силно бумтялника си, че дискът непрекъснато прескачаше, но не спираше да свири. Може да обичат музиката, а може просто да се опитват да възвърнат част от разсъдъка си. Каквото и да е, трябва да внимавате, като видите някой с мощна уредба, която дъни като за световно, нал’ тъй?
— Какво се случи с жената? — попита Алис. — Която са хванали?
— Тя се опита да се държи като тях — обясни Хент. — И аз си казах: „Да, точно така, давай, момиче, ако се престориш, че си от тях, имаш голям шанс да се измъкнеш и после да се шмугнеш някъде“… Сигурно знаете, че не обичат да влизат в сградите — няма как да не сте го забелязали, нали?
Клей, Том и Алис поклатиха глави.
— Е, и аз си мислех тъй, ама работата е там, че влизат — въздъхна събеседникът им. — Когато се наложи, влизат, но просто не обичат да го правят.
— Как точно разбраха, че не е една от тях? — попита тийнейджърката.
— Не знам — вдигна рамене мъжът с пощенската чанта. — Сигурно са я подушили или нещо такова.
— Може да са прочели мислите й — предположи Том.
— А може и да не са могли да ги прочетат — изтъкна девойката.
— Можем само да гадаем как са я надушили — разпери ръце Хент, — но аз видях какво се случи след това. Разкъсаха горката женица на парчета. Буквално на парчета, там, на улицата.
— Кога се случи това? — попита Клей. Забеляза, че Алис се олюлява, и я прегърна през раменете.
— Малко преди девет тази сутрин. В Топсфийлд. Тъй че, ако видите някаква тайфа, която върви по Йела Брик Роуд и носи касетофон, който дъни „Защо не можем да бъдем приятели?“… — Той ги изгледа мрачно
