пафка по четири кутии цигари на ден.
— Ако попаднем на патрули… — подхвана тя.
— Ще му мислим, когато му дойде времето — прекъсна я Клей. Беше твърдо решен да стигне до Мейн — по един или друг начин. Дори и да се наложеше да пълзи през някакви бодливи храсталаци като нелегален берач на ябълки в Канада, пак щеше да го направи. В случай че Том и Алис откажеха да го придружат… нямаше да му е никак приятно, ала щеше да ги изостави. Трябваше да узнае истината.
Червеното „пътче“, което Алис бе открила на картите от мотела „Суийт Вали“, си имаше име — „Дости Стрийм Роуд“, и по него почти нямаше автомобили. Намираше се на шест километра от щатската граница и докато вървяха по него, се натъкнаха на шест изоставени автомобила и само на една катастрофа. Преминаха и край две къщи, чиито прозорци светеха — отвътре се чуваше бръмченето на генератори. Тримата обсъдиха идеята да спрат там, но бързо я отхвърлиха.
— Най-вероятно да се озовем в престрелка с някой селски здравеняк, който защитава дома — изтъкна Клей. — Или с онези, които са му видели сметката. Генераторите явно се задействат при евентуално спиране на тока и ще работят, докато имат гориво.
— Дори там да има нормални, разумни хора, които да ни пуснат вътре — което едва ли ще бъде разумна постъпка — отбеляза Том, — какво ще направим? Ще ги помолим да използваме телефона ли?
Тримата обмислиха и възможността да спрат някъде и да пробват да си присвоят някакво превозно средство (точно тази дума употреби Том), ала в крайна сметка се отказаха. Ако границата с Ню Хампшир се охраняваше от шерифи или престъпници, придвижването с шевролет „Тахо“ едва ли беше най-разумното решение.
Ето защо продължиха да вървят и естествено на границата ги очакваше само някаква малка табела (какво друго да сложат на черен селски път с две платна) с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В НЮ ХАМПШИР! BIENVENUE!“
Единствените звуци, които достигаха до ушите им, бяха ромоленето на дъждовните капки по листата на дърветата и нежните въздишки на мекия бриз. Е, и шумоленето на някое животинче. Клей, Том и Алис спряха за момент пред табелата, оглеждайки района, след което пристъпиха напред и оставиха Масачузетс зад гърба си.
9
Чувството, че са сами, изчезна, щом стигнаха табелата с надпис „Магистрала 38“ и „Манчестър 28 км“. По Магистрала 38 вървяха и други Изгнаници с фенерчета, ала когато половин час по-късно поеха по 128- а — широк, осеян с най-различни отпадъци път, който се простираше почти право на север — потокът от хора се превърна в пълноводна река. Движеха се главно на групички от по трима-четирима души и не проявяваха интерес към нищо и никого, сякаш цялата им вселена се изчерпваше със спътниците им.
Срещнаха една четирийсетгодишна жена и мъж, който изглеждаше с двайсет години по-възрастен от нея, бутащи пазарски колички, във всяка от които беше седнало дете. Момчето в количката на мъжа изглеждаше доста големичко, за да бъде транспортирано така, но въпреки тясното пространство бе намерило начин да се сгуши и да заспи. Когато Клей и спътниците му задминаха странното семейство, едното колело на количката се счупи и тя се килна настрани, изсипвайки момчето, което изглеждаше на седем години. Том успя да го хване за раменете и го спаси от падането, ала хлапето все пак ожули едното си коляно и се разрева. Здравата се бе уплашило. Том го вдигна, ала детето не го познаваше и се опита да се изтръгне от ръцете му, избухвайки в още по-силен плач.
— Всичко е наред, благодаря ви, ей-сега ще го взема — каза възрастният мъж и прегърна момчето, след което приседна на банкета заедно с него и започна да го успокоява. — Грегъри ще целуне коленцето и то ще спре да те боли — рече и допря устни до ожуленото място, при което хлапето се сгуши в обятията му. Облегна главица на раменете на мъжа и бе готово да заспи отново. Грегъри се усмихна на Том и Клей и им кимна. Изглеждаше изтощен до смърт — човекът, който само допреди няколко дни е бил редовно спортуващ мъж на шейсет години, сега приличаше на осемдесетгодишен евреин, който се опитва да се измъкне от Полша, докато това все още е възможно. — Ще се оправим — каза. — Вече можете да ни оставите.
Клей тъкмо се канеше да отвори уста и да каже: „Защо не повървим заедно? Искате ли да се присъедините към нас? Какво ще кажеш, Грег?“ (в научно-фантастичните романи, които беше чел като тийнейджър, героите винаги питаха: „Защо не се сдружим? Защо не обединим силите си?“), ала жената го изпревари.
— Да, тръгвайте, какво чакате? — изсъска тя. Момиченцето в нейната пазарска количка още спеше. Жената пристъпи напред и закри с тяло количката, сякаш бе откраднала някаква баснословно скъпа вещ и се боеше да не би Клей и приятелите му да й я отнемат. — Да не си въобразявате, че имаме нещо, което искате?
— Натали, спри, моля те — каза уморено Грегъри. Ала Натали не спря и в същия този миг художникът осъзна кое бе най-обезсърчителното в тази сцена — не толкова обстоятелството, че изтощението и страхът на жената бяха довели до параноя, колкото фактът, че другите хора продължиха да си вървят покрай тях, без да им обърнат никакво внимание. Лъчите на фенерчетата им прорязваха мрака, те говореха тихичко помежду си (но само в рамките на групата) и от време на време преместваха куфарите си от едната в другата си ръка. Някакъв хлапак с мотопед криволичеше между боклуците и автомобилите, осеяли магистралата, и останалите се отместваха, за да му направят път, мърморейки недоволно. Клей си каза, че сигурно биха се държали по същия начин и ако момчето беше паднало от количката и си бе счупило врата, вместо само да ожули коляното си. Помисли си, че щеше да бъде същото, ако онзи дебелак отпред, който пъхтеше под тежестта на огромната си раница, получеше инфаркт и се строполеше в канавката. Хората дори нямаше да се опитат да му помогнат, а дните на Бърза помощ бяха безвъзвратно отминали.
Никой не си направи труда да извика „Хей, госпожо, всичко наред ли е?“ или „Човече, защо не кажеш, на жена си да млъкне?“ Изгнаниците с фенерчетата просто продължиха да се тътрят по Магистрала 128.
— … защото всичко, което имаме, са тези деца, за които трябва да се грижим, при положение че едва се грижим за себе си, той има пейсмейкър на сърцето, питате ли се какво ще правим, когато батериите се изтощят, а? Всичко ни е тип-топ, та и тези деца! Искате ли ги? — Тя се огледа, очите й лудешки проблясваха. — Хей! Някой иска ли дете? Малкото момиченце се размърда неспокойно.
— Натали, ще събудиш Порша — каза Грегъри.
Жената на име Натали започна да се смее.
— Голям праз. Знаеш ли колко ми пука за това на фона на цялата тая шибания! — Хората около тях продължиха да вървят, сякаш нито чуваха, нито виждаха какво става около тях. Безразличието им беше толкова отблъскващо, че Клей си помисли: „Ето какви сме всъщност Ето как се държим, когато нещата се преобърнат. Когато няма телевизионни камери, горящи сгради и Андерсън Купър, който да ни казва: «Ето ни отново в студиото на „Си Ен Ен“ в Атланта.» Така става, когато цялата държава престане да функционира поради тотално умопомрачение.“
— Можем да ви помогнем — каза художникът. — Ще нося момчето, докато намерите нещо по-добро, в което да го сложите. Тази количка вече за нищо не става. — Погледна Том, който само кимна и вдигна рамене.
— Стойте далеч от нас — изхриптя Натали, изведнъж в ръката й изникна пистолет. Не беше голям — навярно най-много да е бил двайсет и втори калибър, ала дори двайсет и втори калибър може да се окаже фатален, ако куршумът попадне на точното място.
Клей чу познатия звук и разбра, че Том и Алис също са извадили оръжията си, насочвайки ги към жената на име Натали. Ето как започваха кръвопролитията.
— Прибери пистолета, Натали — каза й кратко. — Ще ви оставим на мира.
— Най-накрая да кажеш нещо умно — процеди жената и със свободната си ръка отметна един своенравен кичур от окото си. Сякаш изобщо не забелязваше, че спътниците на Клей я държат на прицел. Сега хората, които минаваха покрай тях, ги погледнаха, но единствената им реакция беше да ускорят крачка, за да се отдалечат по-бързо от евентуалната престрелка.
— Хайде, Клей — прошепна Алис и го хвана за китката. — Да се махаме, преди някой да бъде застрелян.
