Отново продължиха по пътя си. Момичето го държеше за ръката, сякаш бяха гаджета — „Гаджета на малка среднощна разходка“ — помисли си художникът. Сърцето му още биеше до пръсване. Чак до следващия завой Том пристъпваше заднишком, държейки в готовност пистолета си — Клей предполагаше, че искаше да реагира своевременно, ако Натали все пак реши да използва детското си пищовче. И беше напълно прав. Стрелбата в гръб вървеше в комплект с рухналата, държава и отменените до второ нареждане телефонни услуги.
10
В часовете преди разсъмване, докато вървяха по Шосе № 102 източно от Манчестър, чуха някаква едва доловима музика.
— Боже мили — промълви Том и спря. — Та това е „Разходката на малкото слонче“!
— Какво! — изгледа го учудено Алис.
— Един инструментал от ерата на бигбендовете — обясни мъжът с италианските мустачки. — На „Лес Браун и прочутия му оркестър“, нещо такова беше. Майка ми има плочата.
В този миг двама мъже спряха до тях, за да си поемат дъх. Бяха възрастни, но изглеждаха в доста добра форма. „Досущ като наскоро пенсионирали се пощальони, които обикалят на стоп Котсуолдс22“ — помисли си Клей.
Единият носеше раница — от онези с металните рамки, които започват от тила ти и стигат чак до задника ти, — на чийто фон сакчето, което спътникът му бе преметнал през рамо, изглеждаше направо смешно. Трийсеткалибровата двуцевка, която висеше на другото обаче, елиминираше в зародиш всяка подигравка. Господин Великанска раница изтри потта от сбръчканото си чело с опакото на китката си и рече:
— Майка ти може да е имала версия на Лес Браун, синко, но най-вероятно плочата й е била или на Дон Коста, или на Хенри Манчини. Те бяха доста популярни навремето. Що се отнася до това… — Той наклони глава в посоката, откъдето се чуваше музиката. — То не е нищо друго, освен самият Лорънс Уелк23.
— Лорънс Уелк — пророни смаяно Том.
— Кой? — попита Алис.
— Заслушай се в походката на слончето — подхвърли Клей и се засмя, след което си каза, че Джони сигурно щеше да се влюби в тази мелодия, и смехът му секна. Господин Великанска раница не му обърна внимание.
— Да, Лорънс Уелк — рече той. — Очите ми може и да не виждат като едно време, но ушите ми са си наред. Двамата с жена ми гледахме неговото шоу всяка шибана събота.
— А, Додж също си го биваше — рече спътникът му с двуцевката. Това бе единственият му принос в разговора и Клей нямаше никаква представа какво искаше да каже.
— Лорънс Уелк и неговият Шампански оркестър — каза Том. — Гледай ти!
— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — уточни господин Великанска раница. — Боже Господи!
— Да не забравяме сестрите Ленън и прекрасната Алис Лон — каза Том. В този миг призрачната музика се промени.
— Това е „Калкута“ — въздъхна възрастният мъж. — Е, ние да продължаваме. Беше ми приятно да си побъбрим. Приятен ден.
— Приятна нощ — усмихна се Клей.
— Не — поклати глава господин Великанска раница. — Вече нощите са нашите дни. Не сте ли забелязали? Приятен ден, момчета. И на вас също, млада госпожице!
— Благодаря ви — каза малката госпожица, която стоеше между Клей и Том.
Двамата възрастни мъже се затътриха напред, а лъчите на фенерчетата около тях водеха Изгнаниците все по-навътре в Ню Хампшир. След няколко крачки обаче господин Великанска раница спря и се обърна към тримата спътници:
— Гледайте да напуснете пътя до един час. Намерете си някаква къща или мотел и влезте. Знаете за обувките, нали?
— Какво за обувките? — попита Том.
Познавачът на бигбендите търпеливо го изгледа, сякаш имаше пред себе си кръгъл идиот. В далечината „Калкута“ бе заменена от някаква полка, която звучеше налудничаво в мъгливата влажна нощ.
— Когато влезете някъде, сложете обувките си пред вратата — обясни онзи. — Умопобърканите няма да ги вземат, а тези като нас ще разберат, че мястото е заето, и ще продължат напред, за да си потърсят друго укритие. Това намалява… — Погледът му спря на руския автомат, който Клей носеше през рамо, — … намалява инцидентите.
— Имало ли е инциденти? — попита Том.
— О, да — със стряскащо безразличие отвърна господин Великанска раница. — Винаги има инциденти, защото просто човешката натура е такава. Но при положение че има достатъчно къщи, няма смисъл да се караме за една от тях. Тъй че просто оставете обувките си отвън.
— Откъде го знаете? — попита Алис.
На лицето на събеседника им грейна усмивка, която сякаш го подмлади с десетина години. Нямаше как да не се усмихнеш на девойката. — беше млада, и въпреки че беше три сутринта, изглеждаше страхотно.
— Хората говорят, аз ги слушам — рече той. — А когато аз говоря, понякога и мен ме слушат. Вие слушахте ли ме?
— Да — отвърна тийнейджърката и добави усмихнато: — Това е едно от хубавите ми качества.
— Тогава предавайте нататък това, което сте чули. Сякаш не ни стига, че трябва да се пазим от ония, та трябва да си създаваме проблеми и помежду си.
Клей се замисли за жената на име Натали и двайсет и две калибровия й пистолет.
— Прав сте — рече. — Благодаря ви за всичко.
— Това е „Бирената полка“, нали? — попита Том.
— Точно така, синко — отвърна господин Великанска раница. — Мирон Флорен на акордеона. Мир на праха му. Може да се отбиете в Гейтън. Това е едно прекрасно малко градче на около три километра нагоре по пътя.
— Вие там ли ще отседнете? — полюбопитства Алис.
— О, ние с Ролфи ще продължим още малко напред.
— Защо?
— Защото можем, млада госпожице — засмя се събеседникът им. — Приятен ден!
— Приятен ден! — отвърнаха почти в един глас Том, Клей и Алис. Макар и да наближаваха седемдесетте, двамата мъже бързо се изгубиха от погледа им и единствено лъчът на фенерчето, което човекът с двуцевката държеше, проблясваше от време на време в мрака пред тях.
— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — промълви Том.
— „Разходката на малкото слонче“ — каза Клей и се засмя.
— Кой е тоя Додж, за когото спомена другият? — поинтересува се Алис.
— Не знам, но явно си го е бивало — отвърна Том и избухна в смях при вида на озадачената й физиономия.
11
Музиката идваше от Гейтън, китното малко градче, което господин Великанска раница им беше препоръчал. Е, не беше оглушителна като на концерта на Ей Си Ди Си, на който Клей беше ходил като тийнейджър в Бостън — тогава ушите му пищяха няколко дни, но се чуваше достатъчно силно, за да му напомни за летните концерти в Южен Беруик, на които ходеше с родителите си. Всъщност той дори си мислеше, че ще открият източника на звука някъде в Гейтънския парк — най-вероятно някакъв изкукуригал пенсионер (но не от телефонните откачалки), помъкнал със себе си огромен допотопен бумтялник, с който да
