бързина нагоре по хълма, потраквайки с бастунчето си по тротоара, като гледаше да стои далеч от боклуците, покрили алеята към колежа като пълноводна река. Джордан вървеше до него, Клей, Том и Алис ги следваха. Момчето се тревожеше да не би старецът да изгуби равновесие и да падне, а Клей се притесняваше да не вземе да получи инфаркт, задето се опитва едновременно да говори и да изкачва нанагорнище.
— Естествено никога не съм го вярвал — продължи директорът. — Казвах го на шега — правех си майтап, с други думи, но всъщност никога не съм харесвал тези джаджи, особено пък в аудиториите. Можех да ги забраня на територията на колежа, ала нямаше да доведе до никакъв резултат. Все едно да забраниш на прилива да залива брега… — Той се запъхтя и направи кратка пауза. — Брат ми ми подари един зомбифон за шейсет и петия ми рожден ден. Оставих батерията на нещото да се изтощи до краен предел… — Той отново млъкна за малко — …и така и не я заредих отново. Излъчват радиация, знаете ли? В минимални количества естествено, ала все пак… източник на радиация, който се намира толкова близо до главата ти… до мозъка ти…
— Сър, починете си малко, преди да отидем на игрището — плахо се обади Джордан. Бе видял как бастунът на директора се подхлъзна на някакво изгнило парче плод, при което Ардай щеше да се строполи на земята.
— Чудесна идея — подкрепи го Клей.
— Добре — кимна възрастният мъж. — Исках да кажа, че… никога не съм се доверявал на тези машинки. С компютъра е различно. Свикнал съм с него като жаба с блатото си…
На билото на хълма алеята към корпуса се разделяше на две. Лявото разклонение лъкатушеше покрай постройки, които най-вероятно бяха общежития, а дясното водеше към лекционни зали, административни сгради и голяма бяла арка, която искреше в тъмнината. Река от всевъзможни отпадъци „течеше“ под нея. Директорът Ардай ги поведе натам, като се мъчеше да заобикаля (доколкото можеше) боклуците, а Джордан го придържаше за лакътя. Музиката — вече звучеше Бет Мидлър, която пееше „Вятърът под крилете ми“ — се чуваше нейде отвъд арката и Клей забеляза десетки компактдискове, разхвърляни сред оглозганите кости и празните опаковки от чипс. В гърдите му се надигаше лошо предчувствие.
— Ъъъ, господин директоре? — попита той. — Не е ли по-добре първо да…
— Няма страшно — уверено отвърна старецът. — Не сте ли играли на „музикални столове“ като деца? Е, докато музиката свири, няма за какво да се тревожим. Хвърляме един бърз поглед и отиваме в къщичката ми в Четъм. Намира се на по-малко от двеста метра от игрището.
Клей се обърна към спътниците си. Том вдигна рамене, Алис само кимна.
Джордан разтревожено наблюдаваше безмълвната им комуникация; изглежда, още се притесняваше, че новодошлите можеха всеки момент да ги изоставят.
— Трябва да видите онова — натърти. — Директорът е прав — трябва да го видите.
— Какво да видим, Джордан? — попита Алис.
Ала момчето само я изгледа — невинните му очи загадъчно проблеснаха в мрака:
— След минутка ще разберете всичко.
13
— Боже мили! — възкликна Клей. В съзнанието му думите му прозвучаха като вик на изненада и ужас, примесен с известна доза възмущение, ала това, което се изтръгна от гърлото му, приличаше на скимтящ вопъл. Навярно защото в такава близост музиката беше оглушителна — почти като онзи отдавнашен концерт на Ей Си Ди Си (макар че Деби Буун с нейното детско гласче в „Ти озаряваш живота ми“ изобщо не можеше да се сравнява с рева на Брайън Джонсън в „Камбаните на ада“ например, дори при максимално усилен звук), както и заради потресаващата гледка. Клей си мислеше, че след онзи слънчев следобед в Бостън, когато бе видял повсеместния ефект от Сигнала, вече е обръгнал на всичко, ни очевидно грешеше.
Не смяташе, че в колежите от типа на „Гейтън“ практикуваха нещо тъй плебейско (и брутално) като американския футбол, но виж, европейският явно беше на почит. Трибуните от двете страни на стадиона създаваха впечатлението, че могат да поберат поне хиляда души, и бяха засенчени от ярко цветни тенти, които бяха започнали да избледняват под влияние на дъждовното време през последните дни. В далечния край на игрището се издигаше огромно табло за отбелязване на резултата, над което се виждаше някакъв надпис, но тъмнината пречеше на Клей да го разчете. Дори да имаше достатъчно светлина обаче, едва ли би погледнал втори път натам, защото цялото му внимание бе погълнато от игралното поле.
Всеки сантиметър от тревата бе покрит с телефонни откачалки. Лежаха по гръб, нагъчкани като сардини в консерва — крак до крак, бедро до бедро и рамо до рамо, — очите им се взираха в черното предутринно небе.
— Исусе! — промълви Том. Гласът му беше приглушен, защото той бе притиснал длан към устата си.
— Хванете момичето! — изсъска директорът. — Всеки момент ще припадне!
— Не, добре съм — произнесе Алис, ала щом Клей я прегърна, тя се облегна върху него и той дочу накъсаното й дишане. Очите й бяха отворени, ала гледаха някак си втренчено и в същото време отнесено.
— Налягали са и под скамейките — отбеляза Джордан. Говореше бавно и спокойно, но тонът му не можеше да заблуди Клей. Това бе гласът на момче, което уверява родителите си, че не се гнуси от червейчетата в очите на умрялата котка… малко преди да се наведе и да избълва обяда си. — С директора смятаме, че тук държат ранените и онези, които няма да се възстановят.
— Двамата с директора, Джордан — поправи го Чарлс Ардай.
— Съжалявам, сър.
Деби Буун достигна поетичния си катарзис и млъкна. Кратка пауза, след която Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти подеха „Разходката на малкото слонче“.
— Имаш ли представа колко касетофона са събрали? — обърна се Клей към директора на „Гейтън“. — И как точно са го направили? Та те са тъпоумни, мамка му, абсолютни зомбита! — В същия миг му хрумна ужасяваща идея — абсурдна и в същото време дяволски убедителна. — Вие ли го направихте? За да ги накарате да мируват или… не знам…
— Не е той — прошепна Алис.
— Момичето е право — изтъкна директорът. — И двете предположения са погрешни.
— И двете? Не мислех, че…
— Явно са страстни любители на музиката — каза Том, — ала как са се сдобили с тези компактдискове? Нали не влизат в сградите?
— Същото важи и за бумтялниците — добави художникът.
— Нямаме време за обяснения — махна с ръка възрастният мъж. — Небето започна да изсветлява, ай… Джордан, кажи им.
Момчето изпъна рамене и изрецитира, сякаш бе назубрило урок, чието съдържание не разбираше:
— Всички добри вампири трябва да се приберат преди зазоряване, сър.
— Точно така — доволно кимна директорът. — Преди зазоряване. Засега е достатъчно само да ги разгледате. Не знаехте, че има такива места, нали?
— Алис знаеше — изтъкна Клей.
Всички насочиха погледите си към терена. Изведнъж, може би защото мракът бе започнал да се разсейва, Клей осъзна, че очите на всички прострени на тревата същества са отворени. Бе абсолютно сигурен, че не виждаха, ала въпреки това… бяха отворени.
„Нещо лошо се задава — помисли си той. — И рояците са само върхът на айсберга.“
Да наблюдаваш всичките тези нагъчкани тела и безизразни лица (повечето от които бяха бели — това бе Нова Англия, в крайна сметка) беше крайно неприятно, ала празните очи, вперени в мрачното небе, изпълваха Клей с ирационален ужас. Някъде, не много далеч, запя първата утринна птица. Не беше петел, възвестяващ изгрева на слънцето, но директорът потрепери и залитна. Том побърза да го подхване.
— Хайде — рече Чарлс Ардай. — Пътят до резиденцията е кратък, но вече трябва да тръгваме. От тази проклета влага съвсем се схванах. Хвани ме под ръка, Джордан.
