Алис се изтръгна от обятията на Клей и застана от другата страна на стареца. Той само й се усмихна и поклати глава:
— Джордан ще ми помогне. Ние се грижим един за друг — нали така, Джордан?
— Точно така, сър.
— Джордан? — попита Том, когато наближиха голямото (и доста претенциозно) здание, което вероятно наричаха „резиденцията“ в Четъм.
— Да?
— Не можах да прочета какво пишеше над таблото на стадиона. Ще ми кажеш ли?
— Разбира се — кимна момчето. — „ДОБРЕ ДОШЛИ, БИВШИ ВЪЗПИТАНИЦИ НА КОЛЕЖА.“ — Джордан почти се усмихна, ала после си спомни, че тази година нямаше да има празненство — ярките тенти над трибуните вече избледняваха, — и лицето му посърна. Ако не беше толкова уморен, вероятно щеше да запази самообладание, но вече беше прекалено късно, всеки момент щеше да се съмне, и докато изминаваха последните крачки до жилището на директора, последният ученик в „Гейтън“, който все още носеше униформата на колежа, избухна в сълзи.
14
— Беше невероятно, сър — каза Клей. Бе възприел обръщението на Джордан съвсем неусетно; същото важеше и за Том и Алис. — Благодаря.
— Да — добави тийнейджърката. — И аз благодаря. Досега не бях яла два хамбургера наведнъж — във всеки случай не и толкова големи.
Беше три часът следващия следобед. Намираха се на задната веранда на „резиденцията“ в Четъм. Чарлс Ардай бе изпекъл пържолите за хамбургерите на малко барбекю, работещо на газ. Той ги увери, че месото не е развалено, защото генераторът, захранващ фризера на лавката, спрял да работи едва вчера (а питките от малкия хладилник, който Том и Джордан донесоха от килера, бяха заскрежени и твърди като шайби за хокей). Директорът им каза, че няма да е зле да изпекат месото, преди да се стъмни.
— Бог знае какво можеше да се случи с падането на мрака.
— Смяташ, че ще подушат аромата му ли? — попита Клей.
— Да кажем, че нямаме особено желание да разберем — отвърна директорът. — Нали така, Джордан?
— Да, сър — каза момчето и отхапа от втория си хамбургер. — Винаги гледаме да сме вътре, когато се събуждат и когато се връщат от града. Защото точно там ходят — в града. Опоскват го като врабчета — оризова нива. Така поне казва директорът.
— Когато бяхме в Молдън, се прибираха по-рано — рече Алис. — Където и да са ходили. — Втренчи се в поднос с купички пудинг. — Мога ли да си взема?
— Разбира се — кимна Чарлс Ардай и бутна подноса към нея. — Вземи и още един хамбургер. Всичко, което не бъде изядено скоро, ще се развали.
Девойката поклати глава и си взе една купичка. Том последва примера й.
— Всяка сутрин тръгват по едно и също време, но едва напоследък започнаха да се прибират вечер на рояци — замислено каза директорът. — Защо ли?
— Да не би защото храната им е намаляла? — предположи.
— Възможно е… — Той отхапа за последно от хамбургера си, след което покри внимателно останалото с една салфетка. — Има доста рояци, както навярно ви е известно. Вероятно най-малко десетина в радиус от петдесет километра. От хората, запътили се на юг, знаем, че има рояци и в Сендаун, Фримънт и Кандия. През деня тършуват за храна — както и за музикални дискове, а следобед започват да се прибират там, откъдето са дошли.
— Сигурен ли си? — попита Том. Тъкмо бе довършил първата си купичка с пудинг и се пресягаше за втора.
Ардай поклати глава.
— Няма нищо сигурно. — Рошавите му бели къдрици (типичната за един професор по английска литература прическа) леко се развяваха под ефирния следобеден ветрец. Облаците бяха изчезнали, от задната веранда се откриваше прекрасна гледка към общежитията и пустеещия двор на колежа. Джордан току притичваше до предната част на къщата, за да хвърля по един поглед към улица „Колежанска“ и отрупания с боклуци склон, след което се връщаше, за да докладва, че всичко е наред.
— Не сте ги виждали да нощуват на друго място, нали?
— Не, сър — отвърна Том.
— Но да не забравяме, че се движехме само по тъмно — напомни им Клей. — А сега мракът е направо непрогледен.
— Да — кимна директорът. — Също като в le moyen age — рече отнесено той. — Превод, Джордан?
— Средните векове, сър.
— Браво! — Беловласият го потупа по рамото.
— Дори големи рояци може да останат незабелязани — продължи Клей. — Изобщо няма нужда да се крият.
— И бездруго не се крият — отбеляза Чарлс Ардай, сплитайки пръсти. — Те се събират на рояци… тършуват за храна… и груповото им съзнание може и да се пропука леко, докато си търсят нещо за ядене, но това се случва все по-рядко. Всеки следващ ден това се случва все по-рядко.
— Манчестър изгоря до основи, сър — внезапно каза Джордан. — Виждахме пламъците оттук, нали, сър?
— Да — промълви директорът. — Беше тъжно и страшно.
— Вярно ли е, че хората, които са опитали да отидат в Масачузетс, са били застрелвани на границата? — попита момчето. — Така разправят хората. Казват, че трябва да заобиколиш през Върмонт… — че само от там било безопасно…
— Пълна измишльотина — изсумтя Клей. — Ние пък чухме същото за границата на Ню Хампшир.
Джордан изумено го изгледа, после избухна в смях, който зазвъня като камбанка в притихналия въздух. В следващия миг обаче в далечината отекна изстрел, последван от нечовешки вик — бе невъзможно да се определи дали беше плод на ярост или ужас. Момчето спря да се смее.
— Кажи ни за онова странно състояние, в което бяха снощи — прошепна Алис. — И музиката. Всички рояци ли слушат музика нощем?
Директорът погледна възпитаника си.
— Да — отвърна момчето. — Предимно леки неща — никакъв рок, да не говорим за хеви метал…
— И никаква класика — добави Чарлс Ардай. — Нищо интересно и стимулиращо.
— Това са техните приспивни песни — каза Джордан. — Така поне мислим аз и директорът…
— Двамата с директора, Джордан!
— Двамата с директора, да, сър.
— Убедени сме — съгласи се беловласият мъж. — Макар и да подозирам, че не е само това. Със сигурност има и нещо друго.
Клей беше озадачен — не знаеше какво да каже. Погледна Том и Алис и прочете по лицата им същото, което изпитваше и той — не само изненада, но и неохота да научи истината. Директорът Ардай се приведе и заговори:
— Да бъда ли пределно откровен? Не мога да не бъда откровен — такъв съм си, откакто се помня. Искам да ни помогнете да извършим едно ужасно дело. Работата е там, че не разполагаме с много време, и въпреки че може да ударим на камък, човек никога не е сигурен, нали така? Никой не знае на какъв принцип се осъществява комуникацията между тези… рояци. Какъвто и да е случаят обаче, нямам намерение да стоя безучастно и да гледам как тези… твари… ми отнемат не само училището, но и живота. Вече да съм се опитал да го направя, но съм стар, а пък Джордан е много млад. Прекалено млад. Каквито и да са сега, съвсем доскоро тези същества са били хора… Няма да допусна Джордан да стане като тях.
— Аз ще изпълня дълга си, сър! — заяви момчето и Клей си каза, че навярно по същия начин говореха и тийнейджърите мюсюлмани, които препасват колани с експлозиви.
— Приветствам храбростта ти, Джордан — каза директорът, — но отговорът ми е твърдо „не“. —
