Задържа погледа си върху момчето, след което се обърна към останалите и взорът му ги прониза с хладната си решителност. — Вие имате оръжия — добри оръжия, а пък аз разполагам само със старовремска пушка, която може и да не гръмне никога. Дори и да се окаже наред, патроните ми са прекалено стари. Важното обаче е, че имаме бензинова помпа, а бензинът може да свърши добра работа за унищожаване на умопобърканите. Той навярно видя ужаса, изписал се по лицата им, защото окуражаващо им кимна. Клей си каза, че благият беловлас мъж внезапно бе заприличал на суров пуритан от старо живописно платно. От онези, които можеха да осъдят някого на смърт чрез обесване, без да им мигне окото. Или пък да изгорят на кладата някоя жена, защото я смятат за вещица.
Чарлс Ардай сякаш прочете мислите му, защото се обърна към него, преди да продължи:
— Знам какво говоря. Знам и как звучи. Няма да бъде убийство, а изтребление. Съзнавам и че нямам властта да ви накарам да сторите каквото и да било. Но и в двата случая… независимо дали ще ми помогнете да ги изгоря, или не, трябва да предавате едно съобщение…
— На кого? — попита Алис.
— На всеки, когото срещнете по пътя си, госпожице Максуел — каза директорът и се наведе над остатъците от угощението им, а очите му — тези очи на суров съдник, се бяха присвили и горяха с непоколебим пламък. — Трябва да им казвате какво се случва с онези, които чуят пъкления Сигнал по сатанинските си зомбифони. Всеки, на когото му е отнета светлината на деня, трябва да го чуе, и то преди да е станало твърде късно. — Беловласият вдигна ръка и Клей видя, че пръстите му треперят. Можеше да отдаде това на възрастта му, ала преди не беше забелязвал подобни признаци. — Но се боим, че съвсем скоро ще стане твърде късно. Нали така, Джордан?
— Да, сър. — Момчето определено знаеше нещо, защото изглеждаше изплашено.
— Какво? Какво се случва с тях? — попита Клей. — Има нещо общо с музиката и всички тези свързани помежду си бумтялници, нали?
Чарлс Ардай въздъхна и внезапно придоби ужасно уморен вид.
— Не са свързани — пророни. — Не си ли спомняте, когато ви казах, че и двете ви предположения са погрешни?
„Е, поне ерата на хапането помежду им — каза си. — Освен ако…“ — Професор Ардай, в началото те избиваха всички…
— Да — съгласи се директорът. — Имахме късмет да минем между капките, нали, Джордан?
Момчето потрепери и кимна:
— Учениците се пръснаха във всички посоки. Дори някои от учителите. Убиваха… разкъсваха… ломотеха неразбираеми неща… Скрих се в една от оранжериите…
— Аз пък се притаих на тавана на тази къща — добави Чарлс Ардай. — И наблюдавах през малката капандура как кампусьт — кампусът, който обичам, се превръща в преизподня.
— Много от оцелелите избягаха в града — продължи Джордан. — Сега повечето се върнаха. И са там. — Той посочи футболното игрище.
— Което означава…? — попита Клей.
— Мисля, че знаеш, Ридъл.
— Клей.
— Клей, добре. Според мен случващото се в момента е нещо повече от временна анархия. Мисля, че е началото на война. На една краткотрайна, но изключително брутална и кървава война.
— Не смятате ли, че преувелича…
— Не — отсече професорът. — Въпреки че се опирам единствено на своите наблюдения и тези на Джордан, роякът, който наблюдаваме, е доста голям, и много пъти сме ги виждали да напускат стадиона и да се връщат, за да си… хайде да го кажем — починат. Спряха да се избиват взаимно, но продължиха да убиват хората, които бихме класифицирали като „нормални“. Според мен това е войнствено поведение.
— Виждал ли си ги да убиват нормални? — попита Том. Зад него Алис отвори раницата си, извади бебешкия „Найк“ и го стисна в дланта си. Директорът мрачно го изгледа.
— Да. Със съжаление трябва да отбележа, че и Джордан ги е виждал да го правят.
— Не можехме да направим нищо — въздъхна младежът, в очите му проблеснаха сълзи. — Онези бяха прекалено много. Жертвите бяха две — мъж и жена. Не знам какво правеха в кампуса преди здрачаване, но едва ли са знаели за игрището. Тя беше ранена и мъжът й помагаше да върви. Налетяха на двайсетина от онези, които се връщаха от града. Мъжът се опита да я носи… — Гласът на момчето започна да глъхне: — Ако беше сам, сигурно щеше да се спаси, ала с нея… успя да стигне само до общежитието „Хортън Хол“. Падна и онези се нахвърлиха отгоре им. Те… Джордан зарови лице в палтото на стареца, което изглеждаше тъмносиво в този навъсен, мрачен следобед.
— По всичко личи, че познават враговете си — изтъкна Чарлс Ардай.
— Може да е било част от първоначалното съобщение, което са получили, как мислите?
— Възможно е — промълви Клей и потръпна.
— Какво ли става нощем, когато лежат неподвижно с отворени очи и слушат адската музика… — директорът въздъхна, извади кърпичка от джоба си и машинално избърса сълзите на момчето. Клей виждаше, че е едновременно изплашен и абсолютно сигурен в заключението, до което беше стигнал. — Мисля, че тъкмо тогава ги препрограмират — добави.
15
— Виждате малките червени лампички, нали? — попита директорът с характерния си „лекционен“ глас. — Аз лично мога да преброя поне шейсет и…
— Млъкни, за Бога! — изсъска Том — прииска му се с длан да запуши устата на стареца.
Ала Чарлс Ардай само му хвърли благ поглед:
— Забрави ли какво ви казах снощи за музикалните столове, Том?
Тримата мъже се бяха притаили зад голямата белокаменна арка и наблюдаваха футболния стадион, Алис и Джордан бяха останали „в резиденцията“. Музиката, която се чуваше от игрището, представляваше джазирана инструментална версия на „Момичето от Ипанема“. Клей си помисли, че това сигурно е максимумът, който можеш да изтърпиш, ако си телефонна откачалка.
— Не — каза Том. — Докато музиката звучи, няма защо да се притесняваме. Просто не искам да съм първият, чието гърло ще бъде разкъсано от някое страдащо от безсъние телефонно зомби, което е изключение от правилото.
— Не се тревожи, няма да бъдеш — усмихна се професорът.
— Откъде сте толкова сигурен, сър? — намръщи се мустакатият.
— Защото, ако ми позволиш една плоска игрословица, не може да имаме страдащи от безсъние, когато нямаме сън. Елате.
Чарлс Ардай закуцука по циментовата алея, по която някога играчите са излизали на терена, но като видя, че спътниците му не го следват, спря и се обърна към тях.
— Почти няма знания, които да се постигат без риск — заяви, — а на този етап всички знания, които можем да съберем, са от съдбоносно значение. Хайде, по-смело.
Клей и Том закрачиха след потрепващия бастун на професора — художникът вървеше по-напред, приятелят му го следваше. Да, Клей виждаше червените светлинки на бумтялниците, наредени около терена. Бяха поне шейсет-седемдесет. На всеки три-четири метра бе разположена по една голяма стереоуредба, неизменно заобиколена от налягали хора, които изглеждаха доста зловещо в мрака. Не бяха накачулени един върху друг — всяко същество лежеше върху тревата на игрището — ала всеки сантиметър земя бе максимално оползотворен. Дори ръцете им бяха преплетени, при което се създаваше впечатлението, че теренът е покрит с десетки хартиени кукли, докато ужасната музика („Господи, все едно се намирам в някоя чакалня“ — помисли си художникът) гърми в нощта. Имаше и още нещо — противната миризма на гниещи зеленчуци, смесена с вонята на човешки екскременти.
Директорът заобиколи едната врата на игрището (тя бе преобърната, а мрежата й бе безмилостно раздрана) и спря до някакъв човек на около трийсет години с фланелка на „НАСКАР“ и ужасни рани от ухапвания, покриващи едната му ръка чак до ръкава на тениската. Раните изглеждаха инфектирани. Младежът стискаше червено кепе, което напомни на Клей маратонката на Алис. Непознатият се взираше
