обясни по друг начин. — Да го кажем тъй — ако можехте да проверите състоянието му (все едно проверявате паметта на компютъра си), на монитора щеше да се изпише нещо от сорта на „2 ПРОЦЕНТА ЗАЕТИ, 98 ПРОЦЕНТА СВОБОДНИ“.
Никой няма представа за какво могат да се използват тези деветдесет и осем процента, но потенциалът им е неоспорим. Прекаралите инсулт например… понякога при тях започват да функционират участъци от мозъка им, които преди са били в латентно състояние — така се научават отново да говорят и да ходят. Сякаш мозъците им изолират поразения участък и активират друг, който да поеме същите функции.
— Изучавал ли си всичко това? — попита Клей.
— Медицината и психологията са свързани с интереса ми към компютрите и кибернетиката — отвърна Джордан и вдигна рамене. — Освен това чета и много киберпънк-фантастика. Уилям Гибсън, Брус Стърлинг, Джон Щърли…
— Нийл Стивънсън? — попита Алис.
Момчето широко се усмихна.
— Нийл Стивънсън е бог.
— Да се върнем на темата — намеси се директорът.
Джордан побърза да продължи:
— Ако изтриете един хард-диск, той не може да се възстанови от само себе си… освен може би в роман на Грег Беър. — Той се усмихна, ала Клей забеляза, че усмивката му беше притеснена вероятно заради Алис, която определено му бе направила силно впечатление. — При хората обаче е друго.
— Според мен има голяма разлика между това да се научиш да вървиш след инсулт и да можеш телепатично да захранваш няколко касетофона — отбеляза Том. — Огромна разлика. — Огледа спътниците си, сякаш очакваше да се засмеят при думата „телепатия“, но всички бяха сериозни.
— Да, но човек, претърпял инсулт, без значение колко сериозен, е на светлинни години от онова, което се е случило с хората, чули Сигнала — отвърна Джордан. — Аз и директорът… — двамата с директора — смятаме, че действието на Сигнала не се изчерпва с оголването на човешките съзнания до онзи неподлежащ на изтриване код; той е задействал и нещо друго. Нещо, което се е таило в нас милиони години, погребано в тези деветдесет и осем процента хард-диск.
Клей посегна към ръкохватката на револвера, който бе намерил на пода в кухнята на Бет Никърсън.
— Спусък — промълви.
Джордан грейна.
— Да, точно! Спусъкът на мутацията. Никога не би се задействал без… да го наречем тотално изтриване на хард-диска. И това, което се появява сега — това, което се надига в тези хора там… само дето те вече не са хора… това, което се надига…
— Те са един цялостен организъм — прекъсна го директорът. — Убедени сме.
— Да, един цялостен организъм, който е нещо много повече от рояк — изтъкна момчето. — Номерът със стереоуредбите навярно е само началото — като малко дете, което се учи да завързва връзките на обувките си. Помислете си какво ще могат да правят след седмица. Или месец. Или година.
— Може би грешиш — каза Том, ала гласът му бе сух като скършена съчка.
— Но може и да е прав — отбеляза Алис.
— О, сигурен съм, че е прав — намеси се Чарлс Ардай и отпи от чашата си. — Но, разбира се, аз съм стар човек и дните ми са преброени, така че ще се подчиня на всяко решение, което вземете. — Погледът му се спря последователно на Клей, Алис и Том. — Стига да е правилно естествено.
— Рояците ще направят опит да се съберат — каза Джордан. — Дори да не комуникират все още помежду си, съвсем скоро и това ще стане.
— Абсурд! — реагира Том. — Прекалено много фантастика си чел, хлапе!
— Може и така да е — рече Клей, — но ето един проблем, върху който трябва да помислим. Засега нощите са наши. Какво ще правим обаче, ако онези изведнъж решат, че се нуждаят от по-малко сън? Или че не се боят от тъмното?
В продължение на няколко секунди всички мълчаха. Вятърът навън се усилваше. Художникът отпи от шоколада си, който дори при поднасянето не бе горещ, а сега съвсем бе изстинал. Когато отново вдигна глава, забеляза, че Алис е свела поглед към бебешкия „Найк“ и го стиска нервно между пръстите си.
— Искам да ги унищожим — прошепна тя. — Искам да унищожим всички, които лежат на игрището. Не казвам „убием“, защото Джордан е прав и защото не искам да го правя заради човечеството. Искам да го направя заради майка си и заради баща си, защото той също е мъртъв. Знам, че е така, понеже го усещам. Искам да го направя и заради приятелките си Вики и Тес. Бяха ми добри приятелки, но имаха джиесеми, не отиваха никъде без тях и сега знам какви са станали и къде спят — на някакво място като този шибан футболен стадион. — Тя погледна директора и се изчерви. — Извинете, сър.
Беловласият само махна с ръка.
— Можем ли да го направим? — попита девойката. — Можем ли да ги унищожим?
Чарлс Ардай, който бе станал директор на колежа „Гейтън“ в края на преподавателската си кариера и в навечерието на залеза на света, оголи поразклатените си от възрастта зъби в усмивка, която Клей с удоволствие би запечатал на белия лист, защото в нея нямаше дори капчица жал или колебание.
— Госпожице Максуел — рече възрастният мъж, — нищо не ни пречи да опитаме.
18
В четири часа на следващата сутрин Том Маккорт седеше на масата за пикник между двете оранжерии на колежа, които бяха пострадали сериозно през последните две седмици. Бе качил крака на една пейка, ръцете му почиваха на коленете му. Променливият вятър разрошваше косата му ту от едната, ту от другата страна. Алис се бе разположила срещу него, подпряла брадичка на сключените си длани, лъчите на няколко фенерчета осветяваха лицето й от различни ъгли. Под ярката светлина изглеждаше още по-красива въпреки очевидната й умора; на нейната възраст силното осветление само подсилваше хубостта й. Чарлс Ардай, който седеше до нея, изглеждаше стар и изтощен. И тримата гледаха двете светлинки, които бавно се приближаваха към тях като неспокойни духове.
Клей и Джордан отвориха вратата и след няколко секунди вече седяха до приятелите си — художникът до Том, а момчето — до директора. И двамата миришеха на бензин, но от момчето се излъчваше отчаяние, което бе почти осезаемо. Клей остави няколко връзки ключове на масата. Каза си, че спокойно можеха да си останат тук, докато някой археолог не ги намери след три-четири хилядолетия.
— Съжалявам — промълви директорът. — Изглеждаше толкова просто.
Клей въздъхна. Наистина бе изглеждало просто — напълваш градинските пръскачки с бензин, натоварваш ги в пикапа, закарваш ги до стадиона, напръскваш обилно всичко по пътя си и драсваш клечка кибрит. За миг се поколеба дали да каже на Ардай, че авантюрата на Джордж Буш младши в Ирак сигурно също бе изглеждала простичка — натоварваш пръскачките, после драсваш клечката, но се отказа. Щеше да бъде доста жестоко.
— Том? — обърна се към мустакатия. — Добре ли си? — Вече бе разбрал, че нисичкият му спътник не е от най-издръжливите.
— Само съм уморен — рече Том, след което вдигна глава и му се усмихна. — Явно не съм свикнал на нощни смени. Какво ще правим сега?
— Според мен най-умното е да си легнем — отвърна художникът. — След около четирийсет минути ще съмне.
— Не е честно! — удари с длан по коляното си Алис. — Не е честно, хвърлихме толкова усилия!
Да, наистина бяха положили доста усилия, но какво от това? Нищо не се получаваше лесно. Всяка малка (и в крайна сметка безсмислена) победа им бе струвала толкова много, а в замяна бяха получили комунистически долари, както би казала майка му. Една част от Клей искаше да обвини директора… както и себе си, задето бе приел на доверие идеята му за пръскачките. Сега му се струваше, че планът на професора да опожарят цяло футболно игрище бе като да отидеш на гангстерска престрелка с джобно ножче. Въпреки това… преди идеята му се бе сторила добра.
Първо бяха открили, че халето, в което се намираше бензиновата помпа, е заключено. Изгубиха над половин час в ровене сред десетки връзки ключове, никой от които не беше отбелязан за къде, по дяволите,
