служи. Най-накрая Джордан намери бленувания ключ, ала когато отвориха вратата, се оказа, че май няма да минат с „трябва само да издърпате запушалката“, защото запушалка просто нямаше. За сметка на това пък имаше метален наконечник, заключен също като вратата на шибаното хале. Отново заровичкаха под светлината на фенерчетата, докато намериха ключе, което поне на външен вид и размери да пасне на въпросната ключалка. Добре, че беше Алис да посочи, че след като наконечникът се намира от долната страна на резервоара (по всяка вероятност за да обезпечи налягане дори и при евентуално спиране на захранването), отвореха ли го, без да са го скачили към някакъв маркуч или сифон, цялото хале щеше да плувне в бензин. Изгубиха цял час в напразно търсене на маркуч, който да прилепне към наконечника.
Никой от ключовете за пикапа не беше отбелязан — най-малкото, не и по начин, който да говори нещо на всички, които нямаха щастието да бъдат автомеханици, поради което отново се наложи да преминат през отегчителния процес на проби и грешки. Този път обаче сравнително бързо откриха точния ключ, защото в гаража бяха паркирани само осем коли.
В оранжериите намериха само осем, не дузина пръскачки, и то с капацитет от трийсет, не сто литра. Можеше и да успеят да ги напълнят от резервоара, но дрехите им щяха да подгизнат от бензина, а накрая щяха да имат само около двеста и четирийсет литра запалителна течност. Именно идеята да изпепелят хиляда телефонни откачалки с двеста и четирийсет литра бензин бе отчаяла Гом, Алис и директора. Клей и Джордан затърсиха по-големи пръскачки, но усилията им останаха напразни.
— Обаче открихме няколко още по-малки пръскачки — подхвърли художникът. — От онези, които наричат „пулверизатори“.
— Освен това — започна момчето — всички големи пръскачки са пълни с някакви инсектициди или течни торове. Ще трябва да ги изпразним, което означава, че ще се наложи да си сложим маски, за да се предпазим от отравяне.
— Реалността е жестока — измърмори мрачно Алис.
Джордан взе ключовете за единия пикап:
— Можем да отидем до града. Там има железарски магазин, където няма как да няма пръскачки.
Том поклати глава:
— Близо два километра са, а главната улица е задръстена от отпадъци и изоставени коли. Може и да заобиколим някои от тях, не и всички. Карането по моравите също отпада като вариант, защото къщите са разположени прекалено нагъсто. Има си причини всички да се придвижват пеш. — Бяха видели неколцина колоездачи, но дори и оборудвани с пълния комплект фарове, велосипедите бяха опасни.
— Не може ли да се мине по страничните улички? — попита директорът.
— Утре вечер може да проверим — каза Клей. — Ще вървим пеш, после ще се връщаме при пикапа. — Позамисли се и добави: — В този магазин можем да намерим и маркучи.
— Май не си много въодушевен — отбеляза Алис.
— На малките улички не им трябва много, за да се задръстят — въздъхна Клей. — Дори и да извадим по-голям късмет от снощи, пак ще ни се струпа много работа. Не знам… — разпери ръце той. — Може би след малко почивка този вариант ще ми се стори по-добър.
— Естествено — заяви директорът. — Както и на всички нас.
— Ами бензиностанцията срещу колежа? — попита Джордан.
— Каква бензиностанция? — изгледа го Алис.
— Говори за „Ситго“ — обясни Чарлс Ардай. — В резервоарите навярно има достатъчно количество гориво, но без ток едва ли ще можем да го използваме. Освен това се съмнявам да имат някакви контейнери, освен десет-петнайсет литрови… Всъщност даже си мисля, че… — Ала никой не разбра какво си мислеше, защото той така и не довърши изречението си.
— Какво има, Клей?
Художникът си спомни двамата мъже и накуцващата жена, които бяха минали покрай въпросната бензиностанция.
— „Гейтън Гроув Ситго“, нали? — попита той. — Така ли се казва?
— Да, но…
— Мисля, че там не продават само бензин. Той не просто мислеше, а знаеше. Беше видял двата камиона, паркирани там — прекрасно си ги спомняше.
— Не знам какво… — започна директорът, след което внезапно млъкна и се втренчи в Клей. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. — О… о, да… О, господи, да…
Том и Алис поглеждаха ту единия, ту другия, Джордан чакаше, загледан в близката оранжерия.
— Ще благоволите ли да посветите и нас в тайните на загадъчната си комуникация? — не издържа накрая мъжът с тънките мустачки.
Клей бе готов да го стори — беше прекалено хубаво, за да не го сподели, — когато музиката, идваща от футболното игрище, внезапно се промени. Вместо да секне изведнъж, както се случваше всяка сутрин, започна да заглъхва постепенно, сякаш някой бе изритал уредбата-майка в някакъв дълбок кладенец.
— Събудили са се по-рано — прошепна Джордан.
Том сграбчи Клей за китката.
— Не е същото — изсъска. — И един от проклетите им бумтялници продължава да свири… Чувам го, макар и съвсем слабо.
Вятърът беше силен и художникът знаеше, че идва откъм футболното игрище, защото носеше миризмата на развалена храна, вмирисана риба, разлагаща се плът и хиляди немити тела. Както и призрачните звуци на Лорънс Уелк и Шампанските му музиканти, които свиреха „Разходката на малкото слонче“.
После откъм североизток — на около двайсет, може би дори петдесет километра, се дочу някакъв призрачен, протяжен звук. След малко се възцари тишина… тягостна, злокобна тишина… и неспящите, небудни създания на стадиона отвърнаха по същия начин. Техният зов беше много по-силен — дълбок, глух стон, който се издигна към черното, осеяно със звезди небе.
Алис притисна длан към устата си и малката маратонка се люшна към гърдите й. Очите й горяха с трескав пламък. Джордан се вкопчи в директора и притисна лице в рамото му.
— Гледай, Клей! — промълви Том. Изправи се и се затътри към затревената ивица между двете оранжерии, сочейки към небето. — Виждаш ли? Господи, виждаш ли това!
На североизток — там, откъдето се бе надигнал призрачният вой, бе разцъфнало алено зарево. Докато се взираха в него, то сякаш стана още по-плътно, а вятърът отново донесе кошмарният звук. Обитателите на стадиона му отвърнаха.
— Какво има там? — попита художникът, без да отделя взор от кървавото сияние, което бе започнало да избледнява.
— Може да е Гленс Фолс — вдигна рамене професорът. — Или пък Литълтън.
— Където и да е, важното е, че първата риба вече се хвана на въдицата — каза Том. — Те горят. И нашите откачалки го знаят. Чуха какво сполетя събратята им.
— Или го усетиха — добави Алис. Потръпна, после изпъна рамене и свирепо се усмихна. — Надявам се да е така!
Сякаш в потвърждение на думите й от стадиона се разнесе нов стон — множество гласове се обединиха в един вик на състрадание и може би споделена агония. Онзи самотен касетофон — майката, предполагаше Клей; единствената уредба с реален компактдиск — продължи да свири. Десет минути по-късно и останалите бумтялници се присъединиха към нея. Мелодията — вече „Близо до теб“ на „Карпентърс“, постепенно се усили, също както бе заглъхнала преди малко. Чарлс Ардай поведе спътниците си към директорската резиденция. Малко след това музиката отново замлъкна… но този път просто секна, както бе станало предишната сутрин. Нейде в далечината, на незнайно разстояние от колежа, отекна изстрел, след което светът отново стана призрачно тих, докато чакаше мракът да отстъпи пред светлината на деня.
19
Когато първите червеникави слънчеви лъчи се промушиха между дърветата на източния хоризонт, телефонните откачалки отново напуснаха футболното игрище, насочвайки се към Гейтън и предградията му. Щом стигнаха до улица „Колежанска“, те се разпръснаха, както правеха и преди, сякаш миналата нощ не се бе случило нищо необичайно, но Клей се усъмни в поведението им. Каза си, че трябва да свършат работата
