си в бензиностанцията колкото се може по-бързо — дори още днес, ако изобщо имаха намерение да вършат нещо. Излизането посред бял ден вероятно щеше да доведе до застрелването на някои от тях, ала при положение че се движеха вкупом само сутрин и вечер, бе готов да рискува.
Те наблюдаваха онова, което Алис бе нарекла „зората на мъртвите“, застанали до прозореца на трапезарията. По някое време Том и директорът отидоха в кухнята. След малко Клей и Джордан влязоха при тях и ги завариха да пият кафе и да се наслаждават на галещите слънчеви лъчи, обливащи помещението. Преди художникът да започне да обяснява какво възнамеряваше да сторят през деня, Джордан докосна китката му.
— Някои от откачалките са все още тук — рече той, след което съзаклятнически прошепна: — Сред тях има мои съученици.
— Мислех си, че вече всички са отишли да пазаруват в „Кеймарт“ и само дебнат появата на сините светлини — подхвърли Том.
— По-добре да не ги изпускаме от очи — обади се Алис. — Не съм сигурна дали случилото се снощи ги е променило, но нищо чудно да са направили поредната стъпка в развитието си.
— Най-вероятно — каза мрачно Джордан. Телефонните откачалки, които бяха останали тук — Клей си мислеше, че наброяват стотина — изваждаха мъртъвците изпод скамейките. Отнасяха ги на паркинга южно от стадиона, стоварваха ги зад една ниска тухлена постройка, след което се връщаха на игрището.
— В тази сграда се помещава физкултурният салон — обясни директорът. — Там държим спортното оборудване. От другата й страна има стръмен склон и подозирам, че просто изхвърлят труповете по нанадолнището.
— И аз мисля така — кимна Джордан и добави с погнуса: — Нали знаете, че долу има блато, сър. Труповете им ще се разложат.
— Те и в момента се разлагат, Джордан — каза благо Том.
— Знам — въздъхна момчето, — но на слънцето ще се разложат още по-бързо. — Замълча за момент. — Сър?
— Да, Джордан?
— Видях Ноа Чътски. От вашия кръжок по драма и театър.
Директорът потупа момчето по рамото.
— Не им обръщай внимание.
— Трудно е, сър — прошепна Джордан. — Той ме снима веднъж. Със своя… знаете какво.
В този момент дузина „пчели-работнички“ се отделиха от рояка и се насочиха към разбитите оранжерии. Движеха се във V-образен строй, с което напомниха на наблюдателите за мигриращи гъски. Момчето, което Джордан бе идентифицирало като Ноа Чътски, беше сред тях. Известно време другите ги гледаха мълчаливо, след което се върнаха на игрището и подновиха работата си.
След двайсет минути „оранжерийната“ група се завърна — този път зомбитата се движеха в индийска нишка. Някои вървяха с празни ръце, но повечето бутаха ръчни колички. Те се присъединиха към събратята си на стадиона и благодарение на количките работата по пренасянето на труповете потръгна по-бързо.
— Ето я поредната стъпка напред — отбеляза Том.
— И то не е само една — изтъкна професорът. — Почистване на къщата и използване на инструменти.
— Това не ми харесва — измърмори Клей.
Джордан го погледна — беше пребледнял, изглеждаше състарен.
— Добре дошъл в клуба — промълви отчаяно.
20
Поспаха до един следобед. Сетне, след като се увериха, че отделилата се група е приключила с пренасянето на мъртъвците и се е присъединила към останалите откачалки, петимата изгнаници напуснаха убежището си и отидоха до мястото, където алеята към колежа се сливаше с улицата. Алис веднага бе отхвърлила идеята на Клей двамата с Том да го направят сами. „Сега не му е времето за глупости в стил Ватман и Робин“ — беше казала тя.
— О, миличка, но аз цял живот съм си мечтал да бъда Робин! — възкликна престорено мъжът с мустачките, но щом вида намръщеното й лице, побърза да добави: — Съжалявам.
— Ако отидете сами до бензиностанцията — каза тя, — ние ще стоим на пост от другата страна на улицата.
Директорът предложи Джордан за по-сигурно да остане в резиденцията, ала преди момчето да каже нещо, Алис попита:
— Как са очите ти, Джордан?
Той й се усмихна и лицето му отново грейна.
— Добре. Супер са си.
— Играл си видеоигри, нали? От онези, в които се стреля?
— Уф… — махна с ръка момчето. — Превъртял съм стотици.
Девойката му подаде пистолета си. Клей забеляза как хлапето потръпна лекичко — досущ като настроен камертон, когато пръстите им се докоснаха.
— Ако ти кажа да се прицелиш и да стреляш — или ако директорът Ардай ти нареди, ще го направиш ли?
— Разбира се.
Тийнейджърката изгледа професора със смесица от решителност и извинение.
— Имаме нужда от всяка ръка.
Ала беловласият само безмълвно кимна. Сега стояха срещу „Гейтън Гроув Ситго“. Единствената кола, спряла пред колонките, изглеждаше отдавна изоставена. Голямата витрина на бензиностанцията бе строшена, а вдясно, под сянката на няколко кичести бряста, бяха паркирани два камиона-цистерни, на всеки от които пишеше „ПРОПАН“ и „Обслужваме Ню Хампшир от 1982 година“.
В тази част на „Колежанска“ не се виждаха никакви телефонни откачалки. Клей забеляза, че пред повечето къщи бяха оставени обувки, но пред някои нямаше. Потокът бегълци явно намаляваше. Каза си, че навярно още е прекалено рано за подобни заключения, ала все пак…
— Сър? Клей? Какво е това? — попита момчето. Сочеше средата на улицата, която се явяваше продължение на Шосе № 102, макар че човек лесно можеше да забрави за това в този слънчев, тих следобед, когато птичките чуруликаха по дърветата и вятърът шептеше гальовно на листата. Там, на асфалта, бе надраскано нещо с яркорозов тебешир, но от мястото, на което се намираха, художникът не можеше да го разчете. Той поклати глава.
— Готов ли си? — обърна се към Том.
— Да — отвърна онзи. Уж говореше спокойно, но Клей виждаше как пулсира вената на шията му. — Ти си Ватман, аз — Робин.
Прекосиха улицата, стиснали пистолетите. Клей беше оставил на Алис руското автоматично оръжие, макар и да бе сигурен, че откатът щеше да я завърти като пумпал, ако натиснеше спусъка. Съобщението, надраскано с розов тебешир на пътната настилка, гласеше:
— Имаш ли представа какво означава? — попита Том. Клей вдигна рамене. Не знаеше и не го интересуваше. Единственото, което искаше в момента, беше да пресекат тъпата улица, където се чувстваше като хлебарка върху купа с ориз. Каза си — и то не за първи път, че би продал душата си да узнае, че синът му е добре и не се намира сред хора, които дават пистолети на добрите хлапета, любители на компютърни игри. Това бе странно. Мислеше си, че е подредил приоритетите си и решава проблемите един след друг, ала ето че тези мисли продължаваха да го връхлитат периодично, забивайки ноктите си в изтерзаното му съзнание.
„Остави ме на мира, Джони. Тук не ти е мястото. Точно сега имам предостатъчно грижи на главата си.“
