забелязахме някои факти, имаме известна интуиция и се познаваме доста добре, така че…
— Аз съм компютърен маниак — сподели момчето, стиснало с две ръце чашата си с горещ шоколад, и това признание се стори на Клей по детински очарователно. — Просто съм луд на тема компютри. И аз не знам от колко време се занимавам с тях. В момента тези твари биват препрограмирани — нали така? Още малко и на челата им ще започне да мига надпис „ИНСТАЛАЦИЯ НА СОФТУЕР, МОЛЯ ИЗЧАКАЙТЕ“…
— Нещо не разбирам — намръщи се Том.
— На мен пък ми е ясно — обади се Алис. — Джордан, ти смяташ, че Сигналът наистина е бил Сигнал, нали? Всеки, който го е чул… е останал с изтрит хард-диск.
— Да, точно така — възкликна хлапето. Беше твърде възпитано, за да каже: „Да, мамка му!“.
Том озадачено погледна Алис, но Клей знаеше, че очилатият нито е тъп, нито бавнозагряващ.
— Нали имаш компютър — рече момичето. — Видях го в кабинета ти.
— Да…
— И си инсталирал софтуер?
— Да, но… — запъна се мъжът с италианските мустачки и втренчено изгледа Алис. — Техните мозъци? Мозъците им?
— А какво според теб е мозъкът? — попита момчето. — Голям хард-диск. С органични схеми и вериги. Никой не знае с какво количество байтове. Може би гига-гуголплекс24? Необятна вселена от байтове. — Той притисна длани до ушите си. — Ей тук.
— Не го вярвам — каза Том, ала говореше тихо и изглеждаше зле. Клей си помисли, че приятелят му просто не иска да признае истината. Като си припомни безумието, обхванало Бостън, художникът си каза, че идеята звучеше ужасно убедително. В същото време бе кошмарна — милиони, може би дори милиарди мозъци, изтрити наведнъж с лекота, с каквато можеш да изтриеш компютърен диск, Хвана се, че мисли за Тъмнокосата фея — приятелката на момичето със зеления мобилен телефон. „Коя си ти? Какво става? — бе извикала Тъмнокосата фея. — Коя си ти? Коя съм аз?“ После се бе плеснала по челото с опакото на ръката си и беше хукнала към най-близката улична лампа, в чийто стълб се удари не веднъж, а два пъти, съсипвайки труда на зъболекаря си.
„Коя си ти? Коя съм аз?“
Това не беше нейният телефон. Тя просто бе слушала разговора на приятелката си и бе получила пълна доза от Сигнала.
Клей, който по-често мислеше в образи, не в думи, изведнъж видя в съзнанието си огромен компютърен екран, изпълнен с думите: „КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ“, а под тях — следния надпис, мрачен и неумолим като съдбата на Тъмнокосата фея:
ГРЕШКА В СИСТЕМАТА.
Тъмнокосата фея като частично изтрит хард-диск? Беше ужасно, но вероятно бе самата истина.
— Специализирах английска литература, но когато бях млад, изчетох купища книги по психология — промърмори директорът. — Започнах с Фройд естествено — всеки започва от Фройд… после Юнг… Адлер… и от там започнах да си пробивам път през всички съществуващи теории за това как точно функционира съзнанието. В крайна сметка открих, че всички умозаключения се базират на друга теория — тази на Дарвин. В трудовете на Фройд идеята за оцеляването като първичен нагон е изразена чрез концепцията за „то“, а в тези на Юнг — чрез идеята за наследствената памет и архетипите. Според мен никой няма да оспори, че ако всичките ни съзнателни мисли, паметта и способността ни за рационално и логическо мислене внезапно ни бъдат отнети, онова, което остане, ще бъде нещо оголено и ужасяващо.
Замлъкна и изгледа събеседниците си, очаквайки коментарите им, ала никой не се обади. Той кимна доволно и продължи:
— Въпреки че нито фройдистите, нито последователите на Юнг са се осмелявали да го кажат директно, всички те предполагат, че навярно имаме някаква сърцевина, същина или — ако използваме езика, с който Джордан е запознат — някакво редче със закодирано съобщение, което просто не може да бъде изтрито.
— Първичният нагон — добави момчето.
— Да — съгласи се Чарлс Ардай. — Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглите. Тъкмо това човешко качество бе извадено на преден план от Сигнала преди пет дни.
17
— Абсурд! Отказвам да повярвам, че сме били ненормалници и убийци, преди да се превърнем в разумни същества — разгорещи се Том. — Господи, ами Партенонът? Ами „Давид“ на Микеланджело? Ами онази паметна плоча на Луната, на която пише: „Дойдохме с мир от името на цялото човечество“
— На онази плоча се мъдри и името на Ричард Никсън — сухо каза Чарлс Ардай, — който никак не се вписва в представата ми за човек на мира. Господин Маккорт — Том, нямам никакъв интерес да отправям обвинения срещу човечеството. Ако исках да го направя, щях да посоча, че на всеки Микеланджело се е родил по един маркиз дьо Сад, на всеки Ганди — по един Айхман и на всеки Мартин Лутър Кинг — по един Осама бин Ладен. Да го кажем така — човекът се е превърнал в господар на тази планета благодарение на две основни черти. Едната е интелигентността му. Другата е неустоимият стремеж да убива всеки и всичко, което се изпречва на пътя му. Приведе се и ги изгледа, после продължи:
— В крайна сметка човешката интелигентност е надделяла над инстинкта за сеене на смърт и разумът е потиснал ирационалните импулси. Това също е било въпрос на оцеляване. Според мен последният сблъсък между двете можеше да се разрази през октомври 1963-а — около няколко ракети в Куба, но това е тема за друга дискусия. Повечето от хората бяха успели да сублимират, както би казал Фройд, най-лошото в себе си, докато Сигналът не ги лиши от всичко с изключение на тази сърцевина.
— Някой е пуснал тасманийския дявол от клетката му — измърмори Алис. — Кой?
— Не е важно в момента — отвърна директорът. — Подозирам, че които и да са го замислили, едва ли са имали представа какво точно ще се случи… и в каква дълбочина ще се прояви. Като се вземат предвид всички онези прибързани експерименти през последните години — и дори месеци, — навярно са си мислели, че така ще предизвикат разрушителна вълна от терористични атаки. Вместо това породиха чудовищно цунами от нечувано досега насилие, което се видоизменя и мутира. Колкото и ужасни да ни се струват днешните дни, нищо чудно впоследствие да ги разглеждаме като затишие между две бури. Тези дни може да се окажат единствената ни възможност да променим нещата.
— Какво искаш да кажеш с това, че мутира? — попита Клей.
Ала беловласият не отговори, а се обърна към дванайсетгодишния Джордан:
— Ако обичаш, продължи вместо мен.
— Да. Добре — рече момчето и се опита да събере мислите си, — Човешкото съзнание използва съвсем малка част от потенциала на мозъка. Знаете го, нали?
— Да — отвърна Том с нотка на снизхождение в гласа си. — Така съм чел.
Джордан кимна:
— Дори да прибавим всички автономни функции, които изпълнява мозъкът, плюс подсъзнателните процеси — сънища, първосигнално мислене, сексуални нагони и така нататък — излиза, че мозъците ни все едно бездействат.
— Холмс, ти ме изумяваш — подметна Том.
— Не се дръж като гадняр — скастри го Алис и момчето я изгледа признателно.
— Съжалявам, ако сте останали с погрешно впечатление — промърмори Том. — Хлапето е страхотно.
— Така е — сухо каза директорът. — Джордан може и да има известни проблеми с британския английски, но не е спечелил стипендията си с ритане на топка. — Забеляза смущението на ученика си и го потупа по врата. — Продължавай, моля.
— Ами… — запъна се Джордан, но след миг отново намери верния ритъм. — Ако човешкият мозък наистина беше хард-диск, щеше да е почти празен. — Видя, че само Алис го разбира, и се опита да го
