си припомни младостта си и да озвучи настъпващия Апокалипсис.
В Гейтън наистина имаше парк, ала се оказа пуст с изключение на няколко души, които си бяха организирали или късна вечеря, или ранна закуска под светлината на фенерчетата и газените си лампи. Източникът на музиката се намираше малко по-далеч на север. Лорънс Уелк бе заменен от нещо толкова сладникаво, че звучеше като приспивна песничка.
— Това е Уинтън Марсалис, нали? — попита Клей. Беше капнал от умора, а като гледаше Алис, можеше да каже същото и за нея.
— Или е той, или е Кени Джи — отбеляза Том. — Знаете ли какво казал Кени Джи, когато слязъл от асансьора?
— Не, но съм сигурен, че ти ще ме осведомиш.
— „Човече! Ей това е рокендрол!“
— Толкова е смешно, че чувството ми за хумор направо експлодира — промърмори Клей.
— Нищо не разбрах — изсумтя Алис.
— Не си струва да ви обяснявам — махна с ръка очилатият. — Да си намерим някаква бърлога, че направо съм грохнал!
— На мен ли го казваш? — изгледа го Клей изпод вежди.
— Значи ставаме трима — отбеляза девойката.
Вече бяха оставили зад гърба си търговската част на Гейтън и главната улица, която се явяваше продължение на Шосе № 102, и вече се наричаше „Колежанска“. Клей не се изненада, защото още на влизане в града бяха видели табели, съобщаващи за знаменития гейтънски колеж — учебно заведение с дългогодишни традиции, където според него отиваха децата, които не успяваха да влязат в Екзитър или Милтън. Предполагаше, че улицата ще ги отведе в страната на хамбургерите, автосервизите и евтините мотели, но тази част на „Колежанска“ бе обрамчена от кокетни къщички. Единственият проблем беше, че пред вратите на всяка имаше обувки, и то в повечето случаи по четири чифта.
Потокът пешеходци бе намалял значително, защото повечето вече си бяха намерили убежища за през деня, ала щом наближиха алеята, отвеждаща до колежа, Том, Клей и Алис забелязаха трима души пред тях — двама мъже и една жена, които вървяха по тротоара и се оглеждаха за къщи без обувки. Жената накуцваше толкова силно, че единият мъж я придържаше през кръста.
Колежът вече се виждаше и художникът осъзна, че именно от там се чува музиката (в момента звучеше провлачена акустична версия на „Да отлетим до луната“). Забеляза и други две неща. Първо, отпадъците по пътя — разкъсани чували за смет, загниващи зеленчуци, оглозгани кости — които бяха толкова много, че като плътен килим покриваха алеята към колежа. Второ — двама непознати стояха на тротоара и ги наблюдаваха изпитателно. Единият беше възрастен мъж, прегърбен над бастуна си, а другият — момче със захранван от батерии фенер, поставен на земята между обувките му. То изглеждаше на не повече от дванайсет години и се бе облегнало на една от колоните, които се издигаха от двете страни на алеята. Беше облечено с нещо като училищна униформа — сиви панталони, сив пуловер и шушляково яке с качулка.
Когато триото пред Клей стигна до алеята към колежа, старецът, издокаран със сако от туид с кръпки на лактите, ги заговори с ясен и силен глас, очевидно трениран в учебните зали и аудиториите:
— Хей, вие! Добре дошли! Защо не дойдете при нас? Можем да ви предложим подслон, но по-важното е, че трябва да…
— Нямаме никакво желание да правим каквото и да било, господине — заяви куцащата жена. — Имам четири спукани пришки и едва ходя.
— Но при нас има достатъчно свободни… — започна човекът с бастуна, ала мъжът, който бе прегърнал жената, навярно го изгледа накриво, защото онзи не продължи. Триото отмина алеята и табелата от ковано желязо, висяща на старовремски куки, на която пишеше „КОЛЕЖ ГЕЙТЪН ОСН. 1846 «Младото съзнание е светилник в мрака»“.
Старецът се изгърби отново над бастуна си, но в следващия миг видя Клей, Том и Алис и отново се изправи. Определено мислеше да ги поздрави, но очевидно в последния момент реши, че лекторският му подход не е особено ефективен, защото побутна младия си спътник с бастуна си. Момчето веднага изпъна рамене, в същия момент „Да отлетим на луната“ бе заменена от не по-малко протяжна версия на нещо, което навремето се бе наричало „Ти ме подлудяваш“.
— Джордан! — каза той. — Твой ред е. Накарай ги да влязат! Момчето на име Джордан примигна и погледна към новата група Изгнаници с фенерчета, които се приближаваха към тях. В очите му се четеше мрачно недоверие и скептицизъм. Клей се замисли за Мартенския заек и Мишката от „Алиса в страната на чудесата“. Може и да грешеше — и сигурно беше така — ала се чувстваше съсипан от умора.
— Но те няма да бъдат по-различни, сър — рече хлапето. — Няма да влязат. Никой няма да влезе. Хайде да опитаме отново утре вечер! Страшно ми се спи.
Клей обаче знаеше, че уморени или не, щяха да разберат какво искаше старецът със сако от туид… освен ако Алис и Том не откажеха категорично. Дали защото спътникът на възрастния мъж му напомняше за Джони? Може би, но най-вече, защото това дете бе абсолютно убедено, че никой нямаше да им помогне в този не особено прекрасен нов свят, и заедно с човека, когото бе нарекло „сър“, бяха оставени на произвола на съдбата. Ако това беше вярно, каза си Клей, скоро нямаше да остане нищо, което да си струва да бъде спасено.
— Хайде! — Възрастният мъж отново побутна с бастуна си момчето, ала без да му причинява болка. — Кажи им, че ще им дадем подслон, че имаме множество свободни стаи, но първо трябва да им покажем нещо. Някой трябва да види това. Откажат ли и те, ще се приберем.
— Добре, сър.
Възрастният му спътник се усмихна, разкривайки две редици едри бели зъби.
— Благодаря ти, Джордан.
Момчето неохотно се запъти към непознатите; Клей виждаше как прашните му обувки се тътрят по земята. Фенерът му хвърляше треперливи отблясъци и съскаше тихичко. Под очите му тъмнееха пурпурни кръгове, краищата на размъкнатата му риза се подаваха изпод пуловера му, а косата му имаше крещяща нужда от измиване.
— Том? — настоятелно прошепна Клей.
— Ще видим какво иска — рече мъжът с тънките мустачки, — защото явно и ти го искаш, но…
— Господа? Може ли да ви попитам нещо?
— Ей-сега — каза Том на момчето и се обърна отново към Клей. — След час ще се съмне. А може би и по-скоро. Дано онзи старец е прав за свободните стаи…
— Не се притеснявайте, господине — произнесе с треперещ глас Джордан. Сякаш не смееше да се надява, ала в същото време бе абсолютно неспособен да се въздържи. — Разполагаме с множество стаи. Стотици спални, и то без да броим резиденцията в Четъм. Тобайъс Улф миналата година отседна там. Изнесе ни лекция върху книгата си „Старата школа“.
— Чела съм я — обади се Алис.
— Всички момчета, които нямаха мобилни телефони, избягаха. А онези, които имаха…
— Знаем за тях — прекъсна го тя.
— Аз съм на стипендия и живея в Холоуей. Нямам клетъчен телефон. Всеки път, когато се обаждах вкъщи, трябваше да използвам телефона на домакинката и другите момчета ми се смееха.
— Важното е кой се смее последен — рече Том. — А това си ти, нали, Джордан?
— Да, господине — покорно отвърна момчето, ала явно не му беше до смях — лицето му изразяваше само печал и изтощение. — Не искате ли да ви запозная с директора?
Умората не попречи на Том да отговори вежливо и изискано, сякаш бяха на организираното от някоя аристократична дама чаено парти например, не на осеяната с боклуци улица „Колежанска“ в четири и петнайсет сутринта.
— За нас ще бъде изключително удоволствие, Джордан — рече той.
12
— Наричах ги „сатанински зомбифони“ — заяви Чарлс Ардай, от двайсет и пет години завеждащ катедрата по английска литература и настоящ директор на колежа „Гейтън“. Куцукаше с неподозирана
