Клей, а художникът се втурна към него. Двамата се хвърлиха в обятията си.
— Клей! — извика хлапето. Радостта му граничеше с истерия. — Наистина си ти!
— Аз съм — усмихна се художникът. Завъртя Джордан във въздуха и после го целуна. Джордан не беше Джони, но в него Клей виждаше сина си. Момчето се притисна към него. Клей го побутна назад, изпитателно го изгледа и забеляза тъмнокафявите кръгове на изтощението под очите му:
— Как, по дяволите, се озовахте тук?
— Не можахме… — запъна се Джордан и над изпитото му лице сякаш премина тъмен облак. — Непрекъснато сънувахме, че…
В този момент към тях се приближи Том. Отново не стисна протегнатата ръка на художника, а го прегърна.
— Как си, Ван Гог? — попита.
— Добре — отвърна Клей. — Страшно се радвам да ви видя, момчета, но не разбирам как…
Очилатият се усмихна; усмивката му издаваше безкрайна умора — досущ бял флаг на примирието.
— Нашият компютърен специалист се опита да ти каже, че накрая нямахме избор. Ела да видиш микробуса ни. Рей казва, че ако пътят остане чист — а съм сигурен, че ще остане — ще бъдем в Кашуок до залез слънце, дори да се движим с петдесет километра в час. Чел ли си „Призраци в къщата на хълма“ на Шърли Джаксън?
Художникът поклати глава:
— Гледал съм филма.
— Там има едно изречение, което идеално пасва на сегашната ситуация: „Любовта събира всички пътища в едно.“ Може най-накрая и аз да се срещна с хлапето ти.
Закрачиха към жълтия микробус. Дан Хартуик предложи на Клей кутийка с ментолови бонбони и художникът забеляза, че ръката му трепери. Също като Джордан и Том и той изглеждаше изтощен. Клей машинално си взе бонбонче. Краят на света може и да бе настъпил, но вкусът на ментата си оставаше същият.
— Привет, човече — подвикна му Рей, който седеше зад волана на микробуса. Бе нахлупил бейзболната си шапка с козирката назад, в ръката му димеше цигара. И неговото лице изглеждаше уморено и изпито. Говореше, без да гледа Клей, и упорито се взираше през предното стъкло на микробуса. — Как я караш, Рей? Надявам се, че си окей?
Мъжът с шапката на „Долфинс“ се усмихна:
— Тая смешка съм я чувал няколко пъти.
— Да, сигурно поне хиляда. Бих казал, че се радвам да те видя, но като те гледам, май не искаш да го чуеш…
Без да отделя поглед от стъклото, Рей каза:
— Виждам човек, на когото никак няма да се зарадваш.
Клей проследи погледа му. Останалите направиха същото. На около километър на север, където Шосе № 160 пропълзяваше по хребета на невисок хълм, стоеше Разръфаният и ги гледаше. Мърлявият червен суичър с надпис „ХАРВАРД“ се открояваше на фона на сивото следобедно небе. Около него се бяха струпали поне петдесетина фони. Щом забеляза, че го гледат, чернокожият вдигна ръка и два пъти замахна, сякаш бършеше автомобилно стъкло. Сетне се обърна и закрачи на север, последван от своята свита („От своя «придворен рояк»“ — помисли си Клей), която запристъпва в клинообразен строй подире му. Не след дълго фоните се изгубиха в далечината.
ЧЕРВЕЙ
1
Спряха на най-близката крайпътна зона за пикник, но не защото бяха гладни, а за да може Клей да ги разпита за всичко, което се беше случило по време на отсъствието му. Рей не сложи нито хапка в устата си — седеше на ръба на каменното огнище, пушеше и слушаше мълчаливо.
— Мислим си, че спираме тук по свое желание — рече Дан, сочейки към зелените ели, обагрените от есента широколистни дървета, ромолящото поточе и табелата с надпис: „АКО СЕ ОТПРАВЯШ НА ПОХОД, НЕ ТРЪГВАЙ БЕЗ КАРТА!“ — Най-вероятно спираме тук, защото… — Той погледна момчето. — Според теб ние ли решихме да спрем тук, Джордан? Твоята преценка като че ли е най-вярна…
— Да — отвърна момчето. — Спряхме, защото ние го искахме. И това се случва наистина.
— Дрън-дрън — изсумтя Рей, без да вдига поглед от земята. — Добре, де, събрахме се отново, което е страхотно… — Удари по каменната плоча на огнището и венчалната му халка издрънча. — … но да не забравяме, че ония искаха точно това.
— Не разбирам — намръщи се Клей.
— Нито пък аз, да си кажа честно — обади се Дан.
— Те са много по-силни, отколкото си представях — отбеляза Том. — Това поне го разбирам. — Свали си очилата и започна да ги бърше с крайчеца на ризата си. Изглеждаше с десет години по-стар от човека, когото Клей бе срещнал в Бостън. — И са проникнали в умовете ни. Брутално. Не сме имали никаква възможност да им се противопоставим.
— Всички ми изглеждате ужасно изтощени — отбеляза художникът.
Дениз се изсмя горчиво.
— Нима? — Тя направи кратка пауза, преди да продължи. — Да караме по същество, защото нямаме много време. След като те оставихме, поехме на запад по Шосе № 11 и вървяхме, докато не започна да се съмва. Не виждахме смисъл да се придвижваме с автомобил, защото задръстванията бяха кошмарни. Е, имаше отсечки от по триста-четиристотин метра, където шосето бе сравнително чисто, но…
— Знам — прекъсна я Клей. — Спринтьорски капани.
— Рей каза, че след като отминем отклонението за Сполдинг, платното ще се поизчисти, но решихме да спрем и да прекараме деня в мотел „Здрач“.
— Чувал съм за него — каза художникът. — Намира се близо до гората Вон. Доста популярен е по тези места.
— Така ли? Не знаех. — Жената вдигна рамене. — Като стигнахме, Джордан рече: „Сега ще ви приготвя най-обилната закуска, която някога сте яли.“ Ние му отвърнахме: „Мечтай си, малкия“, но той се оказа абсолютно прав и знаеш ли защо — в мотела имаше ток. И тъй, Джордан ни приготви грамаданска закуска и всички се натъпкахме до пръсване. Ще я помним за цял живот, нали?
Дан, Том и Джордан кимнаха утвърдително. Рей само запали поредната цигара.
Според Дениз бяха закусили в трапезарията, което се стори доста подозрително на Клей, защото бе сигурен, че в мотела нямаше трапезария. „Здрач“ беше от онези долнопробни хотелчета, в които администраторът не задава неудобни въпроси — според мълвата единствените му удобства бяха душовете със студена вода и порно каналите в по-луксозните стаи.
Историята обаче ставаше все по-странна. Там имало джубокс, но плочите изобщо не били на Лорънс Уелк и Деби Бун, а предимно суперхитове (включително и хитът „Супер“ на Дона Съмър) и вместо да си легнат, те вихрено танцували два-три часа. После си устроили още едно грандиозно угощение (този път Дениз надянала шапката на майстора готвач) и едва тогава заспали като заклани.
— Сънувах, че вървя — обади се Дан. Говореше с някаква сломена горчивина, която звучеше обезсърчително. Сякаш не беше същият човек, който бе казал на Клей: „Почти съм сигурен, че ще можем да ги прогоним от главите си, когато сме будни“ и „Фоните все още плетат мрежите си и все ще успеем да се промушим през някоя от дупките.“ Той се засмя невесело и добави: — Как няма да сънувам поход, при положение, че през целия ден вървяхме.
— Аз пък сънувах, че шофирам… — започна Том.
— Да, защото шофираше — прекъсна го тихо Джордан. — Само за час-час и нещо, но караше. Освен това сънувахме, че спим в мотела. Присъни ми се, че спя в „Здрач“, и сънувам, че карам. Беше като сън в съня. Само че беше истински.
— Виждаш ли? — обърна се Том към Клей и се усмихна. — На някакво ниво Джордан знае точно какво се
