силата, върху сърцето и дробовете, и вътрешния й термостат. Подозираше, че не е невъзможно сърцето й буквално да се пръсне от напрежението. Беше нещо като че ли си влязъл в чуждо тяло и го караш да тича и тича и тича. Ти самият няма да заплатиш за това, другото тяло ще плати. Започваше да разбира, че нейната сила навярно не е много различна от силата на индийските факири, които ходят на горещи въглени, забиват си игли в очите или истински се погребват за периоди до шест седмици. Господството на ума над материята във всякаква форма е ужасно изсмукване на ресурсите на тялото.
Седем и тридесет и две.
(няма да дойде)
(не мисли за това наблюдаван чайник не завира той ще дойде)
(не няма той е навън и ти се присмива с приятелите си и скоро те ще префучат в една от техните бързи шумни коли, заливайки се в смях и викове)
Започна да мести шевната машина нагоре и надолу като описваше широка дъга във въздуха.
— … и ни защити от непокорни дъщери, обсебени от безумието на Покварената…
— Млъкни! — рязко изкрещя Кери.
Последва уплашена тишина за момент и след това бръщолевенето започна отново.
Седем и тридесет и три.
Няма да дойде.
(тогава ще потроша къщата)
Мисълта се яви някакси естествено и ясно. Първо с шевната машина ще пробие стената на дневната. Диванът — през прозореца. Маси, столове, книги и трактати — всичко ще се разлети. Ще разкъса водопроводната инсталация и тя ще рукне като току-що срязани артерии. Покривът, ако е по силите й, керемидите ще хвърчат нагоре в нощта като подплашени гълъби.
В прозореца ярко блеснаха фаровете на автомобил.
Другите коли бяха подминавали, карайки сърцето й да трепне, но тази вървеше много по-бавно.
(о)
Изтича до прозореца, неспособна да се сдържи и — това беше той, Томи, точно излизаше от колата си и даже и на уличното осветление беше хубав и жизнен и почти… пращеше. Странната дума, която й хрумна, я накара да се изкиска.
Мама беше спряла да се моли.
Сграбчи лекия си копринен шал от облегалката на стола, където го беше положила и го обви около голите си рамене. Облиза устните си, докосна косата си, би продала душата си за едно огледало в този миг. Звънецът в антрето издаде остър звук.
Насили се да изчака, като контролираше треперенето на ръцете си, за второто позвъняване. Тогава тръгна бавно, съпроводена от шумоленето на коприна.
Отвори вратата и той беше там, почти ослепителен с официалното си бяло сако и тъмни панталони.
Гледаха се един друг и никой не продумваше.
Тя чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, ако той произнесеше дори и един неуместен звук, а ако се засмееше — щеше да умре. Чувстваше — съвсем физически — че целият й мизерен живот се е стеснил до една точка, която би могла да бъде или край или начало на разширяващ се лъч.
— Харесваш ли ме? — промълви накрая безпомощно.
— Красива си — отвърна той.
Тя беше красива.
От: „Сянката експлодира“ (стр. 131)
Докато тези, които ще ходят на Бала, се събират пред училището или точно напускат заведенията, в които са взели аперитива си преди бала, Кристин Харгенсен и Уйлям Нолан са се срещнали в една стая над местната крайградска кръчма „Кавалера“. Знаем, че те са се срещали там от известно време; има го в протоколите на комисията Уайт. Това, което не знаем, е дали плановете им са разработени и необратими или дали са тръгнали просто по моментна прищявка…
— Време ли е вече? — попита тя в тъмното.
— Не — отвърна той, след като погледна часовника си.
През дървения под слабо се чуваше думкането на джубокса, който свиреше Тя трябва да е светица на Рей Прайс. „Кавалера“, помисли си Крис, не си е сменял плочите още от първия път когато беше дошла тук с момче преди две години. Разбира се, тогава тя беше долу в кръчмата, не в една от „специалните стаи“ на Сам Дево.
Цигарата на Били премигваше в тъмното, като окото на неспокоен демон. Гледаше я замислено. Не беше му позволявала да спи с нея до миналия понеделник, когато той й беше обещал, че заедно с приятелите си ще й помогне да нареди Кери Уайт, ако тя наистина се осмели да отиде на бала с Томи Рос. Но те бяха идвали тук и преди това и бяха се отдавали на някои много жарки нежности, които тя наричаше на ум „шотландска любов“, а той, с неизменната си способност да подчертава вулгарното — сухо дразнене.
Имаше намерение да го кара да чака, докато той наистина направи нещо,
(ама разбира се той направи намери кръвта)
но нещата започнаха да се изплъзват от ръцете й и това я тревожеше. Ако не беше му се отдала доброволно в понеделник, той щеше да я обладае насила.
Били не беше първият й любовник, но беше първият с когото не можеше да си играе на воля. Момчетата й преди него бяха умни марионетки, с чисти от пъпки лица и родители с връзки и членски карти за клуба на отбраното общество. Караха собствени скъпи коли. Учеха в Бостонския колеж. Носеха типичните за студентското братство винтяги през зимата и опънати по мускулите фанелки с ярки раета през лятото. Пушеха много марихуана и говореха за смешните неща, които са им се случвали когато са дрогирани. В началото се държаха с нея приятелски покровителствено (всички гимназистки, колкото и да са хубави, са от Лигата на Буш) и винаги свършваха като подтичваха след нея със задъхана, кучешка похот. Ако подтичваха достатъчно дълго и изхарчваха достатъчно много, тя обикновено им позволяваше да спят с нея. Доста често лежеше пасивно под тях докато свършеха като нито им помагаше, нито им пречеше. По-късно тя постигаше свой собствен самотен оргазъм като преживяваше случката като затворена брънка от спомени.
Беше срещнала Били Нолан след оргия с наркотици в един апартамент в Кембридж. Четирима студенти, сред тях и тогавашното гадже на Крис, бяха заловени, че притежават наркотици. Крис и другите момичета бяха обвинени за това, че са присъствали. Баща й се погрижи да потули всичко тихо и ефикасно и я попита дали си дава сметка как би се отразило на имиджа му, ако дъщеря му бъде въвлечена в дело за наркотици. Тя му отвърна, че се съмнява дали нещо би могло въобще да навреди на някой от тях и тогава той й отне колата.
Една седмица по-късно Били й предложи да я закара до къщи и тя прие.
Той беше това, което другите момчета наричаха „бял негър“ или тип от залите с игрални автомати. И въпреки това, в него имаше нещо, което я възбуждаше и сега, лежаща сънливо на това незаконно легло (но с будното чувство за възбуда и сладостен страх) си мислеше, че може да е било заради колата му — поне в началото.
Тя беше съвършено различна от серийните, анонимни коли на приятелите й от нейния кръг с техните цели спускащи се стъкла, пречупващи се волани, леко неприятна миризма на калъфи от изкуствена кожа и сенници на предните стъкла.
Колата на Били беше стара, мрачна, някакси зловеща, предното стъкло беше помътняло по краищата, като че ли започваше да се образува катаракт. Седалките бяха продънени и неокачени. Отзад се търкаляха и звънтяха бирени бутилки (гаджетата от нейния кръг пиеха „Будвайзер“, Били и приятелите му пиеха „Рейнголд“) и тя трябваше да поставя краката си от двете страни на огромен, омазан със смазка сандък за инструменти, който нямаше похлупак. Инструментите вътре бяха от най-различни видове и подозираше, че повечето от тях са крадени. Колата миришеше на масло и газ. Звукът от мотора минаваше през тънкия под и нахлуваше вътре шумно и освежително. Задницата беше повдигната и капакът като че ли сочеше към пътя.
