— Господи, странно изглеждаш, Рос.
— Кога слезе от клона, Бомба? — усмихна се Томи.
Досън се впусна напред с вдигнати юмруци и в миг Кери усети да я обзема пронизителен ужас. В напрегнатото й състояние, тя беше на ръба да вдигне Джордж и да го метне през хола. Тогава си даде сметка, че това е стара игра, често практикувана и обичана.
Двамата се боксираха в центъра на нарастващия кръг. Тогава Джордж, който беше ръгнат на два пъти в ребрата, започна да кряка и вика:
— Убийте тези Конги! Хванете ония Гууки! Копията! Тигрови клетки!
И Томи свали гарда, смеейки се.
— Не се тревожи за тях — каза Фрида, почесвайки се по носа. — Ако се убият един друг, аз ще танцувам с теб.
— Изглеждат твърде глупави, за да убиват — осмели се да вметне Кери — Като динозаври.
И когато Фрида й намигна, почувствува нещо много старо и ръждясало да се отпуска вътре в нея. Обзе я някаква топлина. Облекчение. Свобода.
— От къде си купи роклята? — попита Фрида — Харесвам я.
— Уших си я сама.
— Уши си я? — Очите на Фрида се разшириха от истинска почуда. — Ама наистина ли?
Кери почувствува, че се изчервява силно.
— Да. Аз я уших. Аз… аз обичам да шия. Купих плата от „Джонс“ в Андоувър. Кройката е наистина много лесна.
— Хайде — каза Джон, обръщайки се към всички. — Музиката ще започне.
Когато влизаха Джордж разиграваше импресии на Боби Пикет и гримасничеше. Кери обясняваше на Фрида за роклята си и Томи се подхилваше с ръце в джобовете. Су би му казала, че така разваля линията на сакото си, но, по дяволите, изглежда помагаше. До сега помагаше добре.
На него, на Джордж и на Фрида им оставаха по-малко от два часа живот.
От: „Сянката експлодира“ (стр. 132)
Позицията на комисията Уайт за това, което е послужило като спусък за отприщването на цялата работа — две кофи свинска кръв, поставени на една греда над сцената — е много слаба и колеблива дори и в светлината на оскъдните конкретни доказателства. Ако човек реши да се довери на устните свидетелства на кръга най-близки приятели на Нолан (и, за да бъдем безпощадно честни, трябва да признаем, че те не изглеждат достатъчно интелигентни, за да им се доверим), тогава излиза, че Нолан е поел тази част от конспирацията изцяло в свои ръце и е действал по свое усмотрение…
Не говореше, когато шофираше; обичаше да шофира. Това му създаваше усещане за власт, което не можеше да си съперничи с нищо друго, даже и с чукането.
Пътят се извиваше пред тях като черно-бяла фотография и стрелката на скоростомера потрепваше малко над седемдесет. Той беше от семейство, което, според терминологията на социалните работници, се определяше като разбито; баща му си беше вдигнал чуковете след като се провали с една авантюра с лошо стопанисвана бензиностанция; тогава Били беше на дванадесет години. А майка му имаше четири гаджета според последното преброяване. Брус беше най-предпочитан в момента. Работеше в Сийграмс 7. Тя все повече заприличваше на дебела торба.
А колата: колата, със собствените си мистични силови линии го подхранваше с чувство за сила и слава. Тя го правеше човек, с когото другите да се съобразяват, човек с „манна“. Не случайно повечето от чукането беше правил на задната седалка. Колата беше негов роб и негов Бог. Тя даваше и можеше да взема. Били я беше използувал, за да взема, много пъти. В дългите, безсънни нощи, когато майка му и Брус се караха, Били си напукваше пуканки и излизаше на лов за скитащи кучки. Понякога сутрин оставяше колата да се вмъкне с изгасен мотор в гаража, който беше построил зад къщата, с броня, потънала във вода.
Тя вече познаваше привичките му достатъчно добре, за да не си прави труда да започва разговор, който и без това щеше да бъде напълно игнориран. Седеше до него с един крак подвит под тялото й и гризеше кокалчето на пръста си. Фаровете на колите, които просветваха срещу тях по шосе 302, блясваха в косата й, обливайки я в сребро.
Той се чудеше колко ще я задържи. Може би не дълго, след тази нощ. Всичко някакси беше довело до това, дори и началните дни, и когато свършеха днес, спойката, която ги държеше заедно, щеше да изтънее, можеше да се разтопи и щяха да останат с учудването си как въобще е могло да се случи. Той си мислеше, че тя все по-малко щеше да прилича на богиня и все повече щеше да се превръща в типичната кучка от отбраното общество, а от това все повече щеше да му се иска да я потупва малко с колана. Или, може би, много. Да натрие носа й с него.
Изправиха се на Брикярд Хил и в ниското под тях, беше училището, паркингът му изпълнен с блестящите коли на татковците. Усети познатото чувство на погнуса и омраза, които се надигаха в гърлото му. Ще им дадем нещо
(една нощ която да запомнят)
Можем да направим това.
Крилата с класните стаи бяха тъмни и мълчаливи, и пусти; фоайето беше осветено с обичайната жълтеникава светлина, а камарата от стъкло, която беше в източната част на гимнастическия салон, грееше в мека, оранжева светлина, която беше ефирна, почти призрачна. Отново горчивият вкус и желанието да хвърля камъни.
— Виждам светлините, виждам светлините на бала — измърмори той.
— Ъ? — обърна се Крис към него, стресната в собствените си мисли.
— Нищо — докосна гърба на врата й. — Мисля, че ще ти дам ти да дръпнеш конците.
Били направи всичко сам, защото знаеше чудесно, че не може да се довери на никой друг. Усвояването на този урок беше тежко, много по-тежко от уроците, които се учат в училище, но той го беше научил добре. Момчетата, с които беше ходил предишната нощ до фермата на Хенти, въобще не знаеха за какво му е кръвта. Навярно подозираха, че Крис има пръст в тази работа, но не можеха да са сигурни дори и в това.
Пристигна до училището само няколко минути, след като вечерта на четвъртък беше превалила в утрото на петък и обиколи два пъти, за да се увери, че е пусто и, че никоя от двете полицейски коли на Чембърлейн не е наоколо.
Вкара колата в паркинга с изгасени фарове и зави към задната част на сградата. По-нататък просветваше футболното игрище под мембрана от тънко разстлана над земята мъгла. Отвори багажника и отключи хладилния сандък. Кръвта беше се втвърдила и замръзнала, но всичко беше наред. Имаше следващите двадесет и четири часа, за да се разтопи.
Сложи кофите на земята и извади някои инструменти от кутията, пъхна ги в задния си джоб и грабна една кафява кесия от седалката. Вътре издрънчаха гайки.
Работеше без да бърза, със спокойната съсредоточеност на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Салонът, в който щяха да бъдат танците, служеше едновременно и за училищна аула и малката редица прозорци гледащи към мястото, на което беше паркирал, се отваряха към пространство зад сцената, което служеше за склад. Подбра един плосък инструмент с край на шпатула и го мушна в малкия процеп между горния и долния панел на прозореца. Инструментът беше добър. Сам го беше направил в Чембърлейнската железарница. Преместваше го леко, докато накрая бравата на прозореца се освободи. Бутна панела нагоре и се вмъкна вътре.
Беше много тъмно. Разнасяше се миризма от старите бои на декорите на Драматичния кръжок. Наоколо като стражи стояха източените сенки на стойките и кутиите с инструменти на Бенд Съсайъти. Пианото на мистър Доунър стоеше в единия край.
Били извади фенерче от торбата, освети си пътя към сцената и мина пред червените плюшени завеси. Подът на салона, с очертаните баскетболни полета и много излъскана повърхност, блестеше като кехлибарена лагуна. Насочи светлината си към авансцената пред завесите. Там, с призрачни тебеширени
