линии, някой беше очертал на пода силуетите на троновете на Краля и Кралицата, които щяха да бъдат поставени на следващия ден. Тогава цялата авансцена щеше да е обсипана с изкуствени цветя… защо, само Бог знае.
Изви врат и насочи лъча от фенерчето нагоре в тъмното. Отгоре в сенчести линии преминаваха греди. Гредите над дансинга бяха обвити с разтегателна хартия, но на мястото точно над авансцената, не бяха украсени. Малка завеска ги прикриваше и не се виждаха от салона. Тя прикриваше също и прожекторите, които щяха да осветяват паното с гондолата.
Били изгаси фенерчето, пристъпи към лявата страна на авансцената и се покатери по стоманената стълба, закрепена с болтове към стената. Съдържанието на кафявата му торба, която, за по-безопасно беше пъхнал в ризата си подрънкваше със странно, празно веселие в пустия салон.
На горния край на стълбата имаше малка платформа. Сега, като погледнеше към авансцената, сценичните решетки за декори оставаха отдясно, самият салон — от ляво. Имаше решетки с всевъзможни декори на Драматичния кръжок, някои от тях чак от 1920 г. Един бюст на Палас, използван в някаква вехта драматична версия на „Гарванът“ на Едгар По, се блещеше срещу Били с празни очи от върха на една ръждясала решетка. Право напред вървеше греда, която пресичаше авансцената. Прожекторите, които щяха да осветяват паното, бяха прикрепени към нея с болтове.
Той стъпи върху нея и започна да се придвижва без усилие, без страх, над завеската. Тананикаше си тихо популярна мелодия. Върху гредата имаше поне един инч прах и краката му оставяха дълги, размазани следи. На половината път спря, опря се на колене и погледна надолу.
Да. С помощта на светлината на фенерчето можеше да различи тебеширените линии точно отдолу. Подсвирна си беззвучно.
Отбеляза с x точното място върху прахта и проследи с лъча на фенерчето пътя обратно до платформата. Никой нямаше да се качва тук до Бала; прожекторите, които щяха да осветяват паното и авансцената, където щяха да бъдат коронясани Краля и Кралицата
(добре ще ги короняса той)
се контролираха от шалтера зад сцената. Всеки, който би погледнал право нагоре отдолу, би бил заслепен от тези същите прожектори. Приготовленията му щяха да бъдат забелязани само, ако някой се качи горе при скарите за нещо. Не вярваше, че някой би направил това. Рискът беше приемлив.
Отвори кафявата торба и извади чифт гумени ръкавици „Плейтекс“, сложи ги и извади една от двете малки макари, които беше купил вчера. Беше ги взел от една железария в Боксфърд, за по-сигурно. Пъхна няколко пирона в устата си, като цигари и взе чука. Все още тананикайки си през затворената уста, пълна с пирони, прикрепи макарата добре в ъгъла над платформата за оркестъра. До нея заби малък гвоздей с дупка.
Слезе по стълбата, прекоси пространството зад сцената и се покатери по друга стълба, недалеч от мястото, през което беше влязъл. Озова се в таванско помещение — нещо като училищен килер. Тук имаше топове училищни дневници, проядени от молци спортни униформи, стари учебници, огризани от мишки.
Като погледнеше наляво, можеше да освети над сценичните решетки и прожектори, макарата, която току-що беше закрепил. Като се обърнеше надясно в лицето го удряше хладният нощен въздух, нахлуващ от отдушник на стената. Все още тананикайки си, извади втората макара и я прикрепи.
Слезе пак долу, изпълзя през прозореца, който беше отворил и взе двете кофи със свинска кръв. Работеше вече половин час, а те още не показваха признаци за разтопяване. Вдигна кофите и отиде обратно до прозореца. В тъмното силуетът му приличаше на фермер, който се връща от първото доене. Повдигна кофите, пъхна ги вътре и влезе след това.
Беше му по-лесно да ходи по гредата с по една кофа във всяка ръка за равновесие. Когато стигна до отбелязания в прахта X, постави долу кофите, взря се отново в очертанията с тебешир на авансцената, кимна и се върна обратно на платформата. Мислеше при последното си отиване при кофите да ги избърше, защото по тях имаше отпечатъци на Кени, Дон и Стив, но май по-добре да се откаже. Щяха да преживеят малка изненада в събота сутринта. Сви устни при тази мисъл.
Последното нещо в торбата беше кълбо канап от юта. Отиде обратно при кофите и завърза на хлабав възел дръжките и на двете. Прекара канапа през дупката на винта, след това — през макарата. Хвърли неразвиващото се кълбо отсреща към тавана и направи същото и там. Навярно не би му се видяло забавно да научи, че в мрака на аудиторията, покрит и изцапан с десетилетен прах, със сивите мушици, които летяха сънливо около косата му с форма на гарваново гнездо, той приличаше на гърбавия, малоумен Руде Голдберг, погълнат в строителството на по-добър миши капан.
Скупчи разхлабения канап на върха на камара от щайги, близо до отдушника. Слезе за последен път и си изтръска ръцете. Работата беше свършена.
Погледна през прозореца, провря се и скочи на земята. Затвори прозореца, провря отново лоста си и затвори ключалката доколкото можа. Тогава се върна при колата си.
Крис казваше, че има големи шансове Томи Рос и оная кучка Уайт да бъдат хората под кофите; тихомълком тя беше провела своята агитация с приятелите си. Това щеше да бъде добре, ако стане. Но, за Били, щеше да е добре и с всеки друг също.
Започваше да си мисли, че щеше да е добре, даже и ако там беше самата Крис.
Подкара колата.
От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 48)
„Кери отишла да види Томи в деня преди бала. Чакала го навън пред класната стая и, той каза, че имала наистина нещастен вид, като че ли е мислела, че той ще й кресне да престане да виси наоколо и да му досажда.
Казала, че трябва да се прибере най-късно в единадесет и тридесет, защото иначе майка й щяла да се тревожи. Казала, че не иска да му разваля вечерта или нещо такова, но че нямало да е честно да остави майка си да се тревожи.
Томи предложил да спрат след бала в Кени Фрут и да обърнат една бира с хамбургер. Всички други щели да ходят в Уестоубър или Люистън, така че те щели да бъдат сами. Лицето на Кери светнало, каза той. Казала му, че това би било добре. Много добре.
Това е момичето, което наричат чудовище. Искам добре да запомните това. Момиче, което можеше да се задоволи с хамбургер и халба бира след единствената си училищна танцова забава, само и само майка й да не се безпокои…“
Първото нещо, което порази Кери, когато влязоха, беше Разкошът. Не разкош, а Разкош. Наоколо се носеха красиви сенки в тафта, дантела, коприна, сатен. Въздухът беше наситен с аромата на цветя, обонянието непрестанно беше изненадвано от него. Момичета с рокли без гръб, с дълбоки деколтета, разкриващи гънката между гърдите им, с Имперски талии, дълги поли, волани. Ослепително бели официални сака, пристегнати пояси, черни обувки, излъскани до блясък.
На дансинга имаше малко хора все още и в меката, въртяща се мъглявина те изглеждаха като безплътни същества. Тя всъщност не искаше да ги вижда като свои съученици. Искаше да бъдат красиви непознати.
Ръката на Томи държеше здраво лакътя й.
— Паното е красиво — каза той.
— Да — съгласи се тя почти шепнешком.
Беше добило някакво меко земно лъчение под оранжевите светли петна, гондолиерът облегнат с безкрайна отпуснатост на веслото си, а слънцето огрява всичко наоколо и върховете на сградите се сливат над градския канал. Осени я внезапна и лека мисъл, че този момент ще остане с нея завинаги, непрестанно в паметта й.
Съмняваше се дали всички останали го чувстваха — те бяха виждали света — но дори и Джордж беше замлъкнал за миг докато гледаха и сцената, ароматът, дори звукът на оркестъра, който свиреше смътно различима филмова музика, бяха запечатани в нея завинаги и тя беше спокойна. Душата й позна минута спокойствие, като че ли беше разгъната и изгладена с ютия.
— Йехууу — извика Джордж изведнъж и поведе Фрида към дансинга. Започна саркастични буйни
