Джоси енд Мунглоус
ПРОГРАМА
„Кабаре“ — Бейтън Туърлинг
„500 мили“
„Лимоново дърво“
„Господин с тамбурина“
Фолк музика от Джон Суидън и Морийн Коуан
„Улицата, на която живееш“
„На главата ми падат капки дъжд“
Хор на Гимназията Иуйн
„Мост над бурни води“
ПРИДРУЖИТЕЛИ
Мистър Стивънс, мис Гиър, мистър и мисис Люблин, мис Дисжардин.
Коронация в 22.00 часа
Запомнете — това е ВАШИЯТ бал; направете го такъв, че да го запомните завинаги!
Когато я покани за трети път, Кери трябваше да признае, че не умее да танцува. Не добави, че сега, когато рок-съставът беше поел щафетата за половин час, тя щеше да се чувствува не на място, ако започне да се върти на дансинга.
(и грешна)
да, и грешна.
Томи кимна и се усмихна. Наклони се към нея и каза, че мрази да танцува. Би ли искала да станат и обиколят по другите маси? Към гърлото й пропълзя вълна на ужас, но кимна. Да, добре би било. Той се грижеше за нея. И тя трябваше да се грижи за него (дори и той да не очакваше това от нея); това беше част от сделката. А и се чувстваше прочистена от магията на вечерта. Изведнъж се изпълни с надежда, че никой няма да протегне крак да я спъне, или да направи зад гърба й знак, че е смахната, или да плисне вода в лицето й и да отстъпи кривейки се, докато всички останали се смеят и подвикват.
Ако имаше магия, тя не беше божествена, а езическа.
— Кери? — чу колеблив глас.
Толкова се беше унесла да наблюдава оркестъра и дансинга, и другите маси, че не беше видяла някой да се приближава до масата им въобще. Томи беше отишъл да вземе пунш.
Обърна се и видя мис Дисжардин.
В първия миг двете само се гледаха, а помежду им премина споменът, предаван
(тя ме видя тя ме видя гола и плачеща и окървавена)
без думи или мисли. С очи.
— Много добре изглеждате, мис Дисжардин, — каза накрая Кери срамежливо.
Истина беше. Беше облечена в опъната по тялото сребриста лъскава рокля, чудесно подхождаща на русата й коса, която беше вдигната нагоре. На врата й висеше много семпъл медальон. Изглеждаше много млада, достатъчно млада, за да е участничка, а не придружителка в Бала.
— Благодаря — поколеба се и след това постави ръката си, облечена в ръкавица, върху ръката на Кери. — Ти си красива — каза и всяка дума беше натоварена с особено съдържание.
Кери почувствува, че се изчервява отново и сведе очи към масата.
— Толкова мило от ваша страна да кажете това. Знам, че не съм… наистина… но, благодаря ви.
— Истина е — каза Дисжардин. — Кери, всичко, което се случи преди… добре де, всичко е забравено. Исках да знаеш това.
— Аз не мога да го забравя — каза Кери. Вдигна очи. Думите, които напираха на устата й бяха: „Не обвинявам вече никого“. Сдържа ги. Беше лъжа. Обвиняваше всички тях и винаги щеше да ги обвинява, а повече от всичко на света искаше да бъде честна. — Но вече е приключило. Сега вече е приключило.
Мис Дисжардин се усмихна и очите й като че ли улавяха и задържаха меката смес от светлини в някакъв влажен блясък. Погледна към дансинга. Кери проследи погледа й.
— Спомням си моя собствен бал — каза Дисжардин меко. — Като се качих на токчета, бях два инча по- висока от момчето, с което отидох. Той ми даде букетче, което не отиваше на роклята ми. Ауспухът на колата му беше счупен и моторът… о, страшен пукот. Но беше вълшебно. Дори не знам защо. Но никога след това не съм имала среща като тази, никога. — Погледна Кери. — И за теб ли е така?
— Много е хубаво — каза Кери.
— И това ли е всичко?
— Не, има и още нещо. Не бих могла да кажа всичко. На никого.
Дисжардин се усмихна и стисна ръката й.
— Няма да го забравиш никога — каза, — никога.
— Мисля, че сте права.
— Приятно прекарване, Кери.
— Благодаря.
Томи дойде с чашите пунш точно когато Дисжардин си тръгна към масите на придружителите, заобикаляйки дансинга.
— Какво искаше? — попита той, поставяйки внимателно чашите на масата.
— Мисля, че искаше да каже, че съжалява, — каза Кери, гледайки след нея.
(мамо отпусни каишките на престилката си аз пораствам)
и така искаше да бъде.
— Виж — каза той когато ставаха.
Двама или трима сценични работници избутваха троновете за Краля и Кралицата, а мистър Лавоайе, председателят на настоятелството, ги напътваше с ръце към очертаните места на сцената. Помисли си, че тези тронове приличат на мебели от времето на Крал Артур, така както бяха обвити целите в ослепително бяло, по което бяха накачени живи цветя и огромни знамена от разтегателна хартия.
— Красиви са, — каза тя.
— Ти си красива — каза Томи и тя се почувствува съвсем сигурна, че нищо лошо не можеше да се случи тази вечер — може би дори те самите да бъдат избрани за Крал и Кралица на Бала. Усмихна се на собствената си суета.
Беше девет часа.
Су Снел седеше мълчаливо в дневната, подшиваше подгъва на една рокля и слушаше албума Лонг Джон Силвър на Джеферсън Еърплейн. Плочата беше стара и стържеше, но мелодията беше успокояваща.
Майка й и баща й бяха излезли да прекарат вечерта навън. Те знаеха какво става, сигурна беше, но й бяха спестили празните приказки за това как се гордеят със Своето Момиче или колко са доволни от това, че тя накрая Пораства. Доволна беше, че я оставиха сама, тъй като все още имаше съмнения относно мотивите си и се страхуваше да ги анализира много дълбоко, защото можеше да открие искрата на користта, която да свети и й смигва иззад черната завеса на подсъзнанието.
Беше го направила и това беше достатъчно, задоволяваше я.
(той може да се влюби в нея)
Вдигна очи, като че ли някой беше проговорил от антрето, с изплашена усмивка, потрепваща на устните й. Това щеше да бъде завършек като в приказка, нали? Принцът се навежда над Спящата Красавица, докосва устни до нейните.
Су, не знам как да ти кажа това, но…
Усмивката изчезна.
Мензисът й беше закъснял. Почти с една седмица. А винаги беше точен като часовник.
Грамофонът изщрака; върху диска се спусна нова плоча. Във внезапно настъпилата тишина, чу как нещо вътре в нея се преобърна. Навярно просто душата й.
Беше девет и петнадесет.
Били докара колата в отдалечения ъгъл на паркинга и я паркира в квадрат, който гледаше към асфалтовата алея, водеща към главния път. Крис понечи да слезе, но той я бутна обратно на
