седалката.
— Какво — попита тя нервно.
— Използуват мегафон, за да оповестят Краля и Кралицата — каза той. — След това единият от оркестрите ще изсвири училищния химн. Това значи, че те сядат там, на онези тронове.
— Знам всичко това. Пусни ме, боли.
Той стисна китката й още по-силно и почувствува как дребните й кости изпукват. Достави му мрачно удоволствие. Тя не извика. Добро момиче беше.
— Слушай сега. Искам да знаеш в какво участвуваш. Ще дръпнеш въжето когато свири музиката. Силно ще го дръпнеш. Между макарите е малко хлабаво, но не много. Като го дръпнеш и усетиш, че кофите падат, ще бягаш. Няма да стоиш наоколо, за да слушаш писъците или за нещо друго. Тази работа не е играчка. Това е криминално престъпление, разбираш ли? За него няма да те глобят. Ще те бутнат в затвора и ще те подключат там.
За него това беше огромна реч.
Очите й само светеха срещу него, изпълнени с непокорен гняв.
— Разбра ли?
— Да.
— Добре. Като паднат кофите, аз ще се затичам. Като стигна до колата, тръгвам веднага. Ако си там, можеш да дойдеш. Ако не си, оставям те. Ако те оставя, ти ще се раздрънкаш. Ще те убия. Вярваш ли ми?
— Да. Махни си шибаната ръка от мен.
Махна я. Неволна усмивка докосна лицето му.
— Добре. Всичко ще бъде наред.
Излязоха от колата.
Беше почти девет и половина.
Вик Муни, председател на абитуриентския клас, викаше бодро в микрофона:
— Хайде, дами и господа. Седнете на местата си, моля. Време е да гласуваме. Ще гласуваме за Крал и Кралица.
— Това състезание обижда жените — извика Майра Круз, смутено и незлобливо.
— Обижда и мъжете — отвърна й силно Джордж Досън и в салона се разнесе смях.
Майра премълча. Беше изказала протеста си.
— Заемете местата си, моля! — усмихваше се Вик пред микрофона, силно изчервен, почесвайки една пъпка на бузата си. Огромният венециански гондолиер поглеждаше сънливо над рамото му. — Време е да гласуваме.
Кери и Томи седнаха. Тина Блейк и Норма Уотсън разнасяха ксерокопираните бюлетини и когато ги пусна на масата им, Норма прошепна:
— КЪСМЕТ!
Кери вдигна бюлетината и започна да я изучава. Устата й се отвори от почуда.
— Томи, ние сме тук!
— Да, видях — каза той. — В училището гласуват за отделен кандидат и неговият компаньон е въвлечен, ще не ще. Така че, приветствам те на борда. Искаш ли да се отКаЖем?
— Ти искаш ли да се откажем? — захапа устни и го погледна Кери.
— Не, по дяволите — отвърна той весело. — Ако спечелиш, трябва само да седнеш там докато изсвирят училищния химн, да изтанцуваш един танц и да размахаш скиптъра с вид на пълен идиот. Снимат те за училищния албум, така че всеки да може да види, че изглеждаш съвсем като пълен идиот.
— За кого ще гласуваме? — Погледна умислено малкия молив до гондолата й с ядки. — Те са повече твоята тайфа, не моята. Всъщност, аз въобще нямам тайфа.
— Хайде да гласуваме за себе си — повдигна рамене той.
— Фалшивата скромност да върви по дяволите.
Тя се изсмя силно и притисна ръка до устата си. Звукът й беше напълно непознат. И преди да се замисли, очерта кръг около техните имена, на трето място в колонката. Малкият молив се счупи в ръката й и тя ахна. Тресчица се беше забила в меката част на върха на единия й пръст и там се появи капка кръв.
— Нарани ли се?
— Не — усмихна се тя, но изведнъж откри, че това й е много трудно. Видът на кръвта я отвращаваше. Забърса я с кърпичка. — Но счупих молива, а той е сувенир. Ама че съм глупачка.
— Ето ти гондолката — каза той и я побутна към нея. — Биип, биип.
Гърлото й се стегна и почувства, че ще се разплаче, а после ще се срамува за това. Не се разплака, но пред очите й започна да се мержелее, като че ли гледаше през призма и наведе глава, така че той да не забележи.
Оркестърът свиреше лека музика за запълване на времето докато членовете на Дружеството на Честта събираха сгънатите бюлетини. Занесоха ги на масата на придружителите до вратата, където Вик и Стивънс и Люблинови ги преброяваха. Мис Гиър следеше всичко това с мрачни, остри като свредел очи.
Кери почувства, че вътре в нея неволно се надига напрежение, от което мускулите на стомаха й се опъваха. Стисна ръката на Томи. Абсурдно беше, разбира се. Никой нямаше да гласува за тях. За жребецът навярно биха гласували, но не и когато той е обвързан в тандем с една крава. Сигурно щяха да спечелят Френк и Джесика или, може би, Дон Фарман и Хелън Шайърс. Или… по дяволите!
Две от купчинките нарастваха по-бързо от другите.
Мистър Стивънс свърши разгъването на бюлетините и всички те се изредиха да броят големите купчини, които изглеждаха горе-долу еднакви. Главите им се скупчиха, поговориха си нещо и ги преброиха още веднъж. Мистър Стивънс кимна, прелисти с палец бюлетините като човек, който ще раздава карти за покер и ги подаде на Вик. Той се качи отново на сцената и застана до микрофона. Усмихна се нервно, чукна по микрофона и премига от внезапното му биене. Едвам не изпусна бюлетините на пода, който беше покрит с тежки електрически кабели. Някой се изкиска.
— Имаме една малка засечка — каза безизразно. — Мистър Люблин казва, че за първи път в историята на Пролетния бал…
— Откога я отчита? — извика някой зад Томи. — От хиляда и осемстотната година ли?
— Получи се завръзка.
Това предизвика мърморене в тълпата.
— На точки или на раета? — извика Джордж Досън и в залата се чу смях.
Вик пусна изкривена тънка усмивка и едва не изтърва бюлетините пак.
— Шестдесет и три гласа за Френк Гриър и Джесика Маклийн и шестдесет и три гласа за Томас Рос и Кери Уайт.
Съобщението беше последвано от моментна тишина, след това избухнаха внезапни аплодисменти. Томи погледна към партньорката си. Главата й беше сведена, като че ли засрамено, но изведнъж го обзе чувство
(Кери Кери Кери)
не много различно от онова, което беше изпитал когато я покани на бала. Като че ли нещо чуждо прошаваше в съзнанието му, повтаряйки името на Кери отново и отново. Като че ли…
— Внимание — викаше Вик. — Моля за вашето внимание. — Аплодисментите стихнаха. — Ще гласуваме за двете двойки. Когато разпоредителите, които разнасят листовете стигнат до вас, моля напишете двойката, която предпочитате.
Остави микрофона с явно облекчение.
Бюлетините бяха разнесени. Това бяха листчета, откъснати набързо, от останали програми за бала. Оркестърът свиреше, без никой да го забелязва и всички разговаряха възбудено.
— Аплодисментите не бяха за нас — каза Кери като вдигна поглед. Това, което той беше почувствал (или си мислеше, че е почувствал) беше отминало. — Не може да са били за нас.
— Може би са били за теб.
Погледна го, онемяла.
— Защо се бавят толкова? — изсъска му тя. — Чух, че ръкопляскаха, това трябва да е било. Ако ти
