ръкопляскайки.
Беше десет нула седем часа.
Били точно беше прегънал крака, за да раздвижи ставите си. Крис Харгенсен стоеше до него със засилващи се признаци на нервност. Ръцете й се триеха безцелно по ръбовете на джинсите, хапеше долната си устна, дъвчеше я.
— Мислиш, че ще гласуват за тях! — попита Били меко.
— Ще гласуват — отвърна му. — Нагласила съм работата. Защо продължават да ръкопляскат? Какво става там?
— Не ме питай, маце. Аз…
Изведнъж прогърмя училищният химн, мощно и плътно в мекия майски въздух и Крис подскочи като ужилена. Издаде лек вик от изненада.
Всички станете прави за Томас Иуйн Хиюуууу…
— Хайде — каза той. — Там са. — Очите му светеха меко в тъмнината. Странната полуусмивка отново докосна лицето му.
Тя облиза устните си. И двамата се втренчиха в канапа.
Ще издигнем знамето ти в небесатааааа
— Млъкни — прошепна тя. Цялата трепереше и в ума му мина мисълта, че тялото й никога не е изглеждало така съблазнително и възбуждащо. Като свърши всичко това той щеше да я обладава дотогава докато всички други пъти когато е била обладавана заприличат на чукане с кутрето на първолак. Щеше да влезе в нея като суров кочан в масло.
— Не ти ли стиска, маце? — Наведе се към нея. — Няма да го дръпна вместо теб, маце. Може да си седи там до края на света.
С гордост носим червеното и бялотооооо
От устата й изскочи рязък, приглушен полувик и тя се приведе напред и дръпна яростно канапа с две ръце. В първия момент той провисна хлабаво в ръцете й и тя си помисли, че Били я беше изпързалял и не е закачил канапа на нищо. След това се опъна, застина за миг и рязко се плъзна през дланите й, оставяйки тънка жулка.
— Аз… — започна
Музиката вътре замря с нестройно дрънчене. Откъслечни гласове продължиха да пеят малко след нея и после и те спряха. Възцари се минута тишина и след това някой изписка. Отново тишина.
Гледаха се втренчено в тъмнината, смразени от действието, което мисълта им не можеше да побере. Самият й дъх застина като бучка лед в гърлото.
Тогава вътре започна смехът.
Беше десет и двадесет и пет и тя се чувстваше все по-зле и по-зле. Су стоеше на един крак пред газовата печка и чакаше млякото да започне да вдига пара, така че да може да разтвори нес-кафето в него. На два пъти беше се качвала горе и обличала нощницата си и двата пъти беше се спирала, притегляна, без никаква причина, от кухненския прозорец, който гледаше надолу към Брикярд Хил и детелината на Шосе номер 6, която водеше към града.
Сега, когато сирената, монтирана на кметството на Главната улица, започна изведнъж да вие в нощта, с паническите цикли на надуване и издъхване, тя дори не се обърна веднага към прозореца, а само изключи котлона под млякото, за да не загори.
Градската сирена свиреше всеки ден в дванадесет на обяд и толкоз, освен в случаите когато събираше доброволните отряди на пожарникарите през сезона на полските пожари през август и септември. Тя беше строго предназначена за големи бедствия и воят й звучеше ужасно, като в просъница, в празната къща.
Отиде до прозореца, но бавно. Воят на сирената се надигаше, спадаше, надигаше, спадаше. Някъде започнаха да свирят непрекъснато клаксони като при сватба. На тъмното стъкло можеше да види отражението си с разтворени устни, разширени очи. След това стъклото се замъгли от дъха й и го размаза.
В съзнанието й изникна полузабравен спомен. Като деца в началното училище бяха правили тренировки за противовъздушна отбрана. Когато учителката плеснеше с ръце и кажеше: „Градската сирена вие“, трябваше да пропълзиш под чина си, да сложиш ръце над главата си и да чакаш или отбоя или вражеските ракети да те направят на пух и прах. Сега съвършено ясно
(градската сирена вие)
чу как тези думи отекнаха в съзнанието й.
Далеко долу, вляво, където беше училищният паркинг — кръгът от луминесцентни лампи около него обозначаваше мястото му много ясно, въпреки че самото училище не се виждаше в тъмното — проблясна искра, като че ли Бог беше ударил кремък в огниво.
(там са, резервоарите с нафта)
Искрата потрепна, след това блесна в оранжеви пламъци. Сега вече се виждаше и училището и то гореше.
Беше вече тръгнала към килера, за да вземе палтото си, когато първият приглушен взрив разтърси пода под краката й и порцеланът на майка й в бюфета се раздрънча.
От: „Ние оцеляхме след «черния бал»“, от Норма Уотсън (Публикувана в Ридърс Дайджест, август, 1980 г. като статия, озаглавена „Драма в истинския живот“)
… това се случи толкова бързо, че никой всъщност не разбра какво става. Ние всички стояхме, аплодирахме и пеехме училищния химн. Тогава — аз бях на масата на разпоредителите точно до главния вход и гледах към сцената — големите прожектори над сцената осветиха нещо метално, което блясна силно. Стоях с Тина Блейк и Стела Норман и мисля, че и те видяха блясъка.
И изведнъж нещо огромно червено се разплиска във въздуха. Част от него плисна по паното и потече в дълги вади. Знаех в този миг, още дори преди да ги е обляло, че това е кръв. Стела Норман помислила, че е боя, но аз имах предчувствие, точно както когато брат ми беше блъснат от един сенокос.
Те бяха наквасени. Кери си изпати най-зле. Изглеждаше така, като че ли е била потопена в казан с червена боя. Просто седеше там. Не помръдваше. Съставът, който беше по-близо до сцената, Джоси и Мунглоус, беше оплискан. Бас-китаристът имаше бяла китара, но тя беше цялата оплискана.
— Господи, това е кръв — казах.
Като казах това Тина изпищя. Много силно и писъкът й прокънтя през залата.
Хората бяха спрели да пеят и цареше пълна тишина. Не можех да се помръдна. Бях прикована на място. Погледнах нагоре и видях две кофи, които висяха високо над троновете, поклащаха се и се почукваха. От тях още капеше. Изведнъж паднаха, провличайки дълго хлабаво въже след себе си. Едната удари Томи Рос по главата. Изгърмя много силно, като гонг.
Тук някой се изсмя. Не знам кой беше, но не се смееше като човек, който е видял нещо смешно и весело. Беше груб, истеричен, ужасен смях.
В същия миг Кери отвори широко очи.
Тогава всички започнаха да се смеят. Аз също. Боже мой. Беше толкова… неземно.
Като бях малка имах една книжка на Уолт Дисни — Песента на Юга и в нея беше оная приказка на Чичо Ремус за тарбабито. Имаше и картинка на тарбаби, което седеше по средата на пътя и приличаше на ония, старовремските негърски магьосници с черни лица и големи бели очи. Като отвори очите си, Кери беше нещо такова. Те бяха единственото нещо по нея, което не беше напълно червено. И светлината се отразяваше в тях, така че изглеждаха съвсем стъклени. Господ да ми е на помощ, ако не приличаше на Еди Кентър когато прави своите номера с извити навътре очи.
Това разсмя хората. Не можехме да се сдържим. Беше един от тези случаи, в които или се разсмиваш, или откачаш. Кери беше ядката на всички шеги от много време и усетихме, че тази вечер участвуваме в някаква много специална шега. Като че ли наблюдавахме как някой се присъединява отново към човешката раса и, аз лично, бях благодарна на Бога за това. И онова стана.
