Онзи ужас.
Просто нямаше какво друго да правиш. Или трябваше да се смееш, или да плачеш. А кой можеше да се разплаче за Кери след всичките тези години?
Тя просто седеше там, гледайки ги втренчено, а смехът се надигаше все по-силно и по-силно. Хората се държаха за коремите и се превиваха, и я сочеха с пръсти. Томи беше единственият, който не гледаше към нея. Беше се отпуснал някакси надолу в трона, като че ли спеше. Но не се виждаше, че е ранен. И той беше целият оплискан с кръв.
И тогава лицето й… се пречупи. Не знам как иначе да го опиша. Вдигна ръце пред очите си и с мъка се надигна на крака. Почти се заплете в собствените си крака и падна на земята и това още повече разсмя всички. След това някакси… подскочи от сцената. Приличаше на голяма червена жаба, която подскача от листо на лилия. Едва не падна пак, но успя да се задържи на крака.
Мис Дисжардин изтича към нея и вече не се смееше. Беше протегнала ръце към Кери. Но изведнъж се извъртя и се блъсна в стената до сцената. Това беше най-странното нещо. Не се спъна, нищо такова. Като че ли някой я беше блъснал, но там нямаше никой.
Кери изтича през тълпата с ръце, притиснати до лицето и някой й подложи крак. Не знам кой беше, но тя се просна на земята по лице оставяйки дълга червена бразда по пода. И каза: „Ух!, спомням си това. Това ме разсмя още повече, това Керино «Ух». Започна да лази по пода, след това стана и се затича навън. Изтича точно покрай мен. Можех да усетя мириса на кръв. Миришеше на развалено и гнило.
Слезе по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж и излезе през вратата. И си отиде.
Смехът малко позаглъхна, полека-лека. Някои хора още подсмърчаха и сумтяха. Лени Брок беше извадил голяма бяла носна кърпа и си бършеше очите. Сали Макманус беше толкова пребледняла, като че ли ще хвърли топа, но още се кискаше и изглежда не можеше да спре. Били Босмън просто стоеше там с малката си диригентска палка в ръка и поклащаше глава. Мистър Люблин седеше до мис Дисжардин и викаше да му дадат книжна салфетка. Носът й беше разкървавен.
Трябва да сте наясно, че всичко това се случи за не повече от две минути. Никой не можеше да осмисли нещата. Всички бяхме шашнати. Някои се лутаха из залата, приказваха си, но малко. Хелън Шайърс избухна в плач и това накара някои да станат.
— Извикайте лекар — чу се вик тогава. — Хей, бързо повикайте лекар!
Беше Джоси Врек. Той беше горе на сцената, коленичил до Томи Рос, а лицето му — пребледняло като тебешир. Опита се да го повдигне, но тронът се прекатури и Томи се срути на земята.
Никой не помръдна. Всички гледаха като вцепенени. Имах чувството, че съм замръзнала на буца лед. Боже мой, беше единственото, което ми дойде на ум. Боже мой, Боже мой, Боже мой. И тогава се промъкна и другата мисъл — за Кери. И за Бога. Всичко беше измесено и това беше ужасно.
Стела погледна над главата ми и каза:
— Кери се върна.
— Да, вярно — казах аз.
Всички врати на фоайето се затръшнаха. Звукът приличаше на пляскане с ръце. Някой отзад изпищя и това даде знак за паническото бягство. Хукнаха към вратите вкупом. Аз просто седях там, не вярвайки на очите си. И когато погледнах към вратата, точно преди първите от тях да стигнат там и да започнат да натискат, видях Кери, която гледаше навътре, лицето й беше размазано като на индианец боядисан с цветовете на войната.
Усмихваше се.
Те бутаха вратите, блъскаха по тях, но не ги помръдваха. Още хора се скупчиха зад тях и виждах как смачкваха първите в мелето, които стенеха и хриптяха. Вратите не се отваряха, а те никога не се заключват — това е щатски закон.
Мистър Стивънс и мистър Люблин нагазиха в тълпата и започнаха да ги разблъскват, сграбчвайки ги за сака, ризи, за каквото падне. Всички пищяха и се бутаха като добитък. Мистър Стивънс удари шамари на няколко момичета и трясна Вик Муни по окото. Викаха им да излизат през задната противопожарна врата. Някой тръгнаха натам. Те са тези, които оцеляха.
И точно тогава започна да вали… поне така си помислих в началото. Навсякъде течеше вода. Погледнах нагоре и видях, че всички пожарогасители бяха развъртяни, из цялата зала. Водата се удряше по баскетболното игрище и се разплискваше. Джоси Врек крещеше на момчетата от състава си да изключат електрическите китари и микрофони, но те всички бяха изчезнали. Той скочи от сцената.
Паниката на вратите спря. Хората се отдръпваха оттам, с очи, вперени нагоре към тавана. Чух някой, мисля, че беше Дон Фарнъм, да казва: «Това ще развали баскетболното игрище».
Няколко души се приближиха до Томи Рос. Изведнъж почувствувах, че трябва да изляза от там. Хванах Тина Блейк за ръка и й казах: «Да бягаме. Бързо».
За да стигнеш до противопожарния изход, трябва да минеш през къс коридор отляво на сцената. И там имаше пожарогасители, но те не бяха развинтени. И вратата беше отворена — виждах няколко души да излизат през нея тичешком. Но повечето просто стояха наоколо, на малки групички, пулеха се един срещу друг. Някои гледаха петното кръв на пода, където беше паднала Кери. Водата го измиваше.
Хванах Тина за ръка и започнах да я тегля към надписа ИЗХОД. В същия този миг блясна огромна светкавица, чу се писък и страхотен вой на микрофона. Обърнах се и видях Джоси Врек, хванал една от стойките за микрофон. Не можеше да я пусне. Очите му бяха изскочили от орбитите си, косата му се беше изправила и изглеждаше така, като че ли танцува. Краката му се плъзгаха във водата наоколо и от ризата му започна да излиза пушек.
Падна върху единия от усилвателите — те бяха големи, пет или шест стъпки високи — и той се прекатури във водата. Микрофонният вой прерасна в раздиращ писък, след това — още един съскащ блясък и всичко свърши. Ризата на Джоси гореше.
Тина ми изкрещя: «Бягай! Хайде, Норма! Моля те!» Изтичахме навън в коридора, а зад сцената нещо експлодира — предполагам, че главният шалтер за електрическата инсталация. Погледнах назад само за секунда. Можех да видя всичко през десния ъгъл на сцената, където беше тялото, на Томи, защото завесата беше вдигната. Всичките тежки кабели за осветлението бяха във въздуха, мятаха се, извиваха се, свистяха като змии, извадени от кошницата на индийски факир. Тогава един от тях се скъса на две. Когато се удари във водата, проблясна виолетова светкавица и тогава всички изведнъж започнаха да пищят.
В този миг ние вече бяхме извън вратата и се затичахме през паркинга. Мисля, че и аз пищях. Не си спомням добре. Нищо не си спомням добре от момента, в който те започнаха да пищят. След като онези кабели за високо напрежение се удариха в покрития с вода под…
За Томи Рос, осемнадесетгодишен, краят дойде бързо, леко и почти безболезнено.
Той така и не разбра, че става нещо важно. Чу се някакъв дрънчащ звук, който той моментално свърза с
(ето там кофите за мляко)
един детски спомен от фермата на чичо си Гелън и след това с
(някой изтърва нещо)
оркестъра долу под него. Мярна му се Джоси Врек, който гледаше нагоре, над главата му
(какво имам някой да не ми е закачил нещо)
и тогава още наполовина пълната с кръв кофа го удари по главата. Изпъкналият ръб, който обрамчваше дъното на кофата, го удари точно на върха на главата и
(хей това боли)
той се плъзна бързо надолу в безсъзнание. Беше все още проснат на сцената когато огънят, започнал в електрическата уредба на Джоси и Мунглоус, се разпростря към паното с венецианския гондолиер и след това към вехториите от стари униформи, книги, хартии зад сцената.
Той беше мъртъв, когато, половин час по-късно, експлодира резервоара за нафта.
От Телеграфната агенция на Нова Англия, 10.46 ч.
ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН
В МОМЕНТА В ЕДИННОТО СРЕДНО УЧИЛИЩЕ ИУЙН БУШУВА ПОЖАР, КОЙТО ИЗЛИЗА ИЗПОД КОНТРОЛ. В
