К. Само разкажете на комисията какво стана когато напуснахте килията.
А. Противопожарната сирена засвири, това стана. Изкара ми ангелите. Не съм я чувал тая сирена от като свърши войната във Виетнам. Тичам горе и, мама му стара — в канцеларията няма никой. Викам си — по дяволите, Плеси ще загази за тая работа. Там винаги трябва да има човек за връзка, ако се обади някой. И значи, отидох до прозореца и погледнах навън.
К. От този прозорец виждаше ли се училището?
А. Ъхъ. Наоколо тичаха хора и крещяха. И тогава точно видях Кери Уайт.
К. Бяхте ли виждали Кери Уайт преди?
А. Не.
К. Тогава как разбрахте, че това е тя?
А. Това е трудно да се обясни.
К. Можехте ли да я видите ясно?
А. Стоеше под една улична лампа до противопожарния воден кран на ъгъла на Мейн и Спринг.
К. Нещо случи ли се?
А. За Бога, може и да се каже, че се случи. Цялата горна част на крана експлодира и изхвърча на три страни. Наляво, надясно и право нагоре към небето.
К. В колко часа стана тази … хм … повреда?
А. Около единадесет без десет. Не ще е било по-късно.
К. Тогава какво стана?
А. Тя тръгна надолу към града. Мистър, тя изглеждаше ужасно. Облечена беше в някаква бална рокля, в това, което беше останало от нея, и беше цялата мокра от крана и покрита в кръв. Изглеждаше като човек, точно преживял катастрофа с кола. Но се усмихваше. Никога не съм виждал такава усмивка. Като на главата на смъртта. И все си гледаше ръцете и ги изтриваше в роклята си, мъчейки се да махне кръвта и си мислеше, че никога няма да може да я махне и, че ще залее с кръв целия град и ще ги накара да й платят. Такива ужасни неща.
К. От къде пък имате представа какво си е мислела?
А. Не зная. Не мога да обясня.
К. Ще ви моля в останалата част от вашите показания да се придържате към това, което сте видял, мистър Куилан.
А. Добре. Имаше кран на ъгъла на Грас Плаца и той — пак така. Тоя го виждах по-добре. Големите винтове от страни се развинтиха сами, видях. как стана това. Гръмна точно като другия. А тя беше щастлива. Казваше си, че това ще ги изкъпе. Тогава почнаха да минават пожарните коли и аз й загубих следите. Новата пожарна се приближи до училището и започнаха да се мъчат с тези кранове, ама видяха, че няма да се докопат до вода. Шефът Бъртън ги хокаше и точно тогава експлодира училището. Господи Исусе.
К. Вие напуснахте ли полицейския участък?
А. Ъхъ. Исках да намеря Плеси и да му кажа за оная смахнатата и крановете. Тогава погледнах към станцията на Теди — Амоко — и видях нещо, от което ми се смрази кръвта. Всичките шест маркуча бяха откачени от куките си. Теди Дучамп е мъртъв от 1968 година, мир на праха му, ама момчето му заключва тези помпи всяка нощ, както правеше и Теди. Всичките маркучи висяха разнебитени до колонките си. Капачките им се търкаляха по асфалта и автоматите на всичките бяха включени за зареждане. Газта изтичаше по локалното платно и се разнасяше по улицата. Боже мили, като видях това и топките ми се изправиха. И тогава видях оня приятел дето тичаше със запалена цигара.
К. Какво направихте?
А. Развиках се. Нещо от рода на «Хей, внимавай с тази цигара! Хей, недей, това е газ!» Той въобще не ме чу. Сирените на пожарните, и градската сирена, и колите бучат нагоре надолу по улиците, не се учудвам. Видях, че ще се насади и започнах да отстъпвам назад.
К. Какво стана после?
А. После. Е, после Дяволът дойде в Чембърлейн …
Когато кофите се обърнаха, тя отначало чу през музиката на оркестъра само силен, метален звън и след това беше потопена в нещо мокро. Инстинктивно затвори очи. До нея се разнесе стон и с частицата от съзнанието си, която съвсем наскоро се беше пробудила, усети мигновена болка.
(томи)
Музиката спря разпокъсано, нестройно, няколко гласа се проточиха след нея като скъсани струни и, във внезапното мъртвило на очакването, изпълнило мига между събитието и осмислянето му като нещо съдбовно, чу някой да казва ясно:
— Господи, това е кръв.
Миг по-късно, като че ли за да доведе истината до съзнанието й да я направи напълно, съвършено ясна, някой изпищя.
Кери седеше със затворени очи и чувстваше как в съзнанието й се надига черна вълна на ужас. Мама излезе права, в края на краищата. Те отново й се бяха присмяли, отново я бяха взели на прицел. Ужасът от това би трябвало да е монотонен, но не беше; бяха я хванали на прицел тук горе, тук горе пред цялото училище и бяха повторили сцената от банята … само че гласът беше казал
(господи това е кръв)
нещо прекалено страшно, за да бъде подминато. Ако си отвори очите и излезе истина, о, тогава какво? Какво тогава?
Някой започна да се смее със звука на самотна, изплашена хиена и тя отвори очите си, отвори ги, за да види кой е и това беше кръв, най-страшният кошмар. И тя беше червена и подгизнала в нея, те я бяха потопили в най-съкровеното нещо — кръвта — и седеше там пред тях и мисълта й
(о … аз … ПОКРИТА … с нея)
беше оцветена в призрачен пурпурен цвят от отвращение и срам. Можеше да се помирише и това беше вонята на кръв, нейната ужасна мокрота, бакърената й миризма. В пробляскващ калейдоскоп от образи тя видя кръвта как се стича тежко по голите й бедра, чу постоянното шуртене на душовете, усети меките удари от тампоните и превръзките по кожата си, доколкото гласовете я приканваха да се запуши. Накрая я бяха обляли с душа, който искаха.
Втори глас се присъедини към първия, последван от трети — кикот в момчешко сопрано — четвърти, пети, десети, всички, всички се смеят. Вик Муни се смееше. Можеше да го види. Лицето му беше напълно застинало, шокирано, но този смях въпреки това излизаше от него.
Седеше съвсем неподвижно, оставяйки шума да я облива като голяма вълна. Те все още бяха красиви и все още имаше магия, но тя беше теглила чертата и приказката сега вече беше отровнозеленикава от развала и злоба. В тази приказка човек отхапва от отровни ябълки, нападат го чудовища, ядат го тигри.
Те отново й се смееха.
И изведнъж всичко се прекърши. Връхлетя я страшното осъзнаване на това как долно я бяха излъгали и един ужасен, беззвучен вик
(те ме ГЛЕДАТ)
се опита да се изтръгне от нея. Сложи ръце пред лицето си, за да го скрие и стана с мъка от стола. Единствената й мисъл беше да бяга, да излезе от светлината, да остави тъмнината да я покрие и прикрие.
Но това беше като да се опиташ да бягаш през меласа. Предателският й ум беше забавил всичко до скоростта на пълзене, като че ли Бог беше сменил цялата сцена от 78 на 33,5 оборота. Даже и смехът като че ли беше забавен до зловещо басово боботене.
Краката й се препъваха един в друг и почти падна от ръба на сцената. Съвзе се, наведе се и скочи долу на пода. Пронизителният смях се разля още по-силно. Звучеше като триещи се една в друга скали.
Искаше да не вижда, но виждаше; светлините бяха много ярки и можеше да види лицата на всички тях. Устата им, зъбите им, очите им. Можеше да види размазаните си със съсирена кръв ръце пред лицето си.
Мис Дисжардин тичаше към нея и лицето на мис Дисжардин беше изпълнено с лъжливо състрадание. Кери можеше да види под повърхността, там където истинската мис Дисжардин се смееше и кискаше с
