Куджо

Настъпи сконфузено мълчание. Вик не си спомняше някога да се е чувствал толкова уморен, но не вярваше да може да заспи, освен ако не му биеха инжекция. Не можеше да мисли свързано. Десетина минути след като пристигна, телефонът иззвъня и той се хвърли към него като див звяр, без да обръща внимание на следователя от министерството, който каза, че навярно се обаждат на него. Ала не беше за него. Бе Роджър — той искаше за знае дали Вик е пристигнал и дали има нещо ново.

Имаше нови неща, но всички те бяха влудяващо уклончиви. Из цялата къща имаше пръстови отпечатъци и една група специалисти, също от Огъста, занесоха няколко образци в малкото магазинче, където до неотдавна беше работил Стийвън Кемп. Много скоро, след като направиха сравнението, специалистите щяха със сигурност да заключат дали Кемп е човекът, направил хилядите поразии на долния етаж. За Вик това бе излишно. С цялото си същество той чувстваше и знаеше, че е Кемп.

Полицейският детектив бе направил справка за марката на микробуса на Кемп — „Форд Еконълайн“, производство 1971-ва година, Мейнски регистрационен номер: 641–644. Беше светлосив на цвят, но разбраха от хазаина на Кемп, който го бяха събудили в четири часа сутринта, че от двете страни на микробуса бяха нарисувани пустинни пейзажи: стръмни хълмове, скалисти плата и пясъчни дюни. От ляво на дясно на задната броня имаше две лепенки. На едната пишеше „Разцепвайте дървото, а не атома“, на другата — „Роналд Рейгън застреля Джай Ар“. Голяма скица беше тоя Стийв Кемп, обаче с пейзажите и лепенките лесно щяха да открият микробуса и, в случай че не го бе зарязал някъде, щяха да го заловят още преди мръкване. Съобщение за повишена готовност бе разпратено навсякъде из Ню Ингланд и в горната част на Ню Йорк. Освен това Федералното бюро за разследвания в Портланд и Бостън бяха предупредени за евентуално отвличане на дете и в момента името на Стийв Кемп се издирваше в техните регистри във Вашингтон. Откриха три дребни нарушения от периода на протестите срещу войната във Виетнам — 1968- 1970-та: по едно нарушение на година.

— Има само едно нещо, което ме тревожи — рече следователят. Бележникът беше на коляното му, ала Вик им бе казал вече всичко. Човекът от Огъста само се размотаваше. — И ако трябваше да бъда откровен, направо ми разкатава майката.

— Какво е то? — попита Вик.

Той взе семейния портрет, погледна го, я. А после леко го наклони. Счупеното стъкло, покривало някога снимката се изсипа в голямата торба със зловещо подрънкване.

— Колата. Къде е колата на жена ви?

Името му беше Мейсън — с „ъ“ беше казал той на Вик, при запознаването. Мейсън отиде до прозореца, разсеяно потупвайки бележника по бедрото си. Старата, очукана спортна кола на Вик беше на алеята, паркирана до служебната кола на Банърман. Вик бе взел колата си на летището в Портланд и оставил колата на „Авис“, с която бе тръгнал от Бостън.

— Какво общо има това?

Мейсън сви рамене.

— Може да няма нищо, а може и да има. Може и да е най-важното нещо. По всяка вероятност не е, но на мене просто не ми харесва тази работа. Кемп идва тук, нали така? Грабва жена ви и сина ви. Защо? Защото е луд. Това е достатъчна причина. Не може да понася загуба. Навярно постъпката му е била израз на неговата собствена изкривена представа за шега.

Всички тези неща сам Вик ги бе казал и повторил почти дума по дума.

— И тъй, какво прави той? Напъхва ги в микробуса си с пустинните пейзажи отстрани и или кара нанякъде заедно с тях, или се крие в миша дупка. Нали?

— Да, точно от това се страхувам…

Мейсън се извърна от прозореца и го изгледа.

— Тогава, къде е нейната кола?

— Ами… може би…

Вик с усилие се опитваше да мисли. Беше толкова трудно. Чувстваше се уморен.

— Може би той е имал съучастник, който е откраднал колата — продължи Мейсън. — Това навярно би означавало отвличане с цел откуп. Но ако ги е отвлякъл сам, то постъпката му е била просто импулсивен акт на лудост. Ако е било за пари, защо изобщо да взима колата? За да се прехвърли в нея ли? Напълно неправдоподобно. В „Пинто“-то става също толкова горещо, колкото и в микробуса. Дори повече. И повтарям: ако е нямало съучастник и Кемп е бил сам, кой е взел колата?

— Може би той сам се е върнал за нея — измърмори полицейският детектив. — Скрил е момчето и госпожата някъде и се е върнал за колата.

— Би било трудно без съучастник — отвърна Мейсън, — но предполагам, че е възможно. Скрива ги някъде наблизо и се връща пеша за „Пинто“-то на мисис Трентън, или пък ги скрива някъде далече и се връща на стоп. Но защо?

— Може и тя самата да е завела колата.

Мейсън бързо се извърна към него. Веждите му се вдигнаха учудено.

— Ако Кемп е взел момчето при себе си… — продължи Банърман, погледна към Вик и кимна леко. — Съжалявам, мистър Трентън, но ако Кемп е взел момчето със себе си, вързал го е, заплашил го е с оръжие, казвайки на жена ви да го следва неотклонно, защото момчето ще пострада, в случай че тя се опита да изиграе някой номер, като например да се отклони, или да дава сигнал с фаровете на колата…

Вик кимна. Прилоша му като си представи картината.

Мейсън сякаш се ядоса на Банърман, вероятно поради факта, че сам не се бе сетил за такава възможност.

— Повтарям въпроса си — каза той. — С каква цел?

Банърман поклати глава. Самият Вик не се сещаше дори за една единствена причина, заради която Кемп би взел колата на Дона.

Мейсън запали един „Пал-Мал“, изкашля се и се огледа за пепелник.

— Съжалявам — каза Вик, чувствайки се отново като актьор, който не играеше себе си и казваше реплики, написани за него. — И двата пепелника тук бяха счупени. Ще ви донеса един от кухнята.

Мейсън излезе заедно с него, взе пепелник и рече:

— Имате ли нещо против да излезем на стълбите? Ще бъде толкова горещ ден, че майката си трака. Обичам да се наслаждавам на юлските дни, но сутрин — когато е още прилично горещо.

— Окей — отвърна апатично Вик.

Когато излязоха, хвърли поглед към термо-барометъра, закрепен отстрани на къщата… подарък от Дона за миналата Коледа. Температурата беше вече 73 градуса29. Стрелката на барометъра сочеше твърдо квадрата, в който бе отбелязано високо.

— Нека да поразсъждаваме още малко — рече Мейсън. — това ми харесва. Какво имаме — една жена със сина си, жена, чийто съпруг е заминал по работа. За да може да се придвижва, тя има нужда от колата си. Само до града е цял километър, а на връщане трябва да се ходи все нагоре, по стръмното. И така, ако приемем, че Кемп ги е отвлякъл оттук, колата щеше да е все още в града. Да проследим друга възможност. Кемп идва и преобръща къщата наопаки, но е все още бесен. Вижда ги някъде другаде в града и ги отвлича. В този случай колата ще е още на мястото, където ги е срещнал. Навярно в центъра на града, или на паркинга пред супермаркета.

— Не би ли я вдигнал някой през нощта? — попита Вик.

— Вероятно — отвърна Мейсън. — Не мислите ли, че тя може и сама да е оставила колата някъде, мистър Трентън?

И тогава Вик си спомни. Буталото на карбуратора?

— Като че ли ви споходи нещо? — рече Мейсън.

— Не само ме споходи, ами направо ме удари по главата. Колата не е тук, защото е в ремонтната база на „Форд“ в Саут Перис. Имаше повреда в карбуратора. Клапата нещо засича. Говорихме за това по телефона в понеделник следобед. Тя наистина бе вкисната и разстроена заради това. Имах намерение да й уредя поправката при един тукашен автомонтьор, но забравих, защото…

Гласът му секна и той се замисли защо всъщност беше забравил.

— Забравил сте да уредите поправката тук в града и тя е закарала колата в Саут Перис, така ли?