Куджо

Бръмченето се чуваше все по-близо. Колата изкачваше стръмнината, но… кола ли беше наистина? А може би гигантска пчела или оса беше дошла да го налапа, да го ужили, да увеличи болката му още повече?

По-добре да почака, за да види.

Куджо се скри под стълбите, където често прекарваше летните дни в миналото. Споменът се бе загнездил дълбоко, заедно с пожълтелите есенни листа от други години, листа, които изпускаха аромата, невероятно сладък и упойващ в същите онези години. Сега мирисът бе сякаш натрапчив, лепкав, задушаващ и напълно непоносим. Куджо започна да ръмжи срещу него и от муцуната му отново потече пенеста слуз. Ако кучето можеше да убие някоя миризма, Куджо щеше да убие тази.

Бръмченето се чуваше вече съвсем наблизо, а после някаква кола сви по пътеката: кола синя отстрани, с бял гюрук и лампи най-отгоре.

* * *

Последното нещо, което Джордж Банърман бе очаквал да види, когато сви по пътеката към къщата на Кембърови, беше колата на изчезналата жена. Той не беше глупав и макар да се дразнеше от педантичната логика на Анди Мейсън (Банърман сам се бе справил с ужасния Франк Дод и знаеше, че в някои неща просто няма логика), стигаше до своите собствени солидни изводи по приблизително същия начин, разчитайки малко повече на инстинкта си. Той бе съгласен с Мейсън, че бе почти невъзможно мисис Трентън и сина й да са тук. Колата обаче беше тук, тъй или иначе.

Банърман посегна към микрофона, окачен под арматурното табло, но после реши първо да огледа колата. От положението, което беше заел — точно зад „Пинто“-то, бе невъзможно да види дали вътре има някой. Облегалките на предните седалки бяха твърде високи, а Дона и Тад се бяха изхлузили малко надолу в съня си.

Банърман излезе от колата и затръшна вратата след себе си. Още на втората крачка той забеляза, че стъклото на прозореца откъм страната на шофьора бе изцяло напукано на малки парчета. Сърцето му заби по-силно и ръката му опипа кобура на неговия тридесет и осеммилиметров, специален полицейски автомат.

* * *

Куджо изгледа МЪЖА, който излезе от синята кола, с растяща омраза. Той бе МЪЖЪТ, причинил всичките му мъки. Куджо бе сигурен в това. МЪЖЪТ бе причината за болката в ставите му и бученето в главата му. МЪЖЪТ бе виновен, че Куджо не можеше да погледне вода, без да вие и без да се дърпа от нея, и вместо да пие, въпреки голямата си жажда, искаше да я убие.

Някъде дълбоко в широките гърди на Куджо се чу тихо ръмжене и той се сниши към земята, готов за скок. Надушваше МЪЖА — усещаше миризмата му на пот и на възбуда, усещаше тежкото месо, покриващо костите му. Ръмженето се усили, а след това се извиси в силен грозен рев на ярост. Той изскочи изпод стълбите и се хвърли върху този ужасен МЪЖ, който бе причина за болките му.

* * *

През този първи критичен момент Банърман дори не успя да долови гърленото и все по-усилващо се ръмжене на Куджо. Той бе стигнал до „Пинто“-то достатъчно близо, за да различи през прозореца косата на жената зад волана. Първата му мисъл бе, че тя е простреляна и е мъртва, но къде беше дупката от куршума? Стъклото изглеждаше така, сякаш бе разбито със силен удар, а не с куршум.

Тогава видя, че главата помръдна. Не много… едва забележимо… но мръдна. Жената беше жива. Той пристъпи напред… и в следващия миг се чу ревът на Куджо, последван от грозен и свиреп лай. Първата мисъл на Банърман

(Ръсти?)

беше ирландския му сетер, но той го бе погребал преди четири години, наскоро след случая с Франк Дод. А и Ръсти никога не ръмжеше така. В следващия критичен миг Банърман замръзна на мястото си, скован от силен първичен ужас.

Тогава се извърна и измъкна автомата си, съзирайки смътно очертанията на куче… скочило във въздуха към него. Звярът го блъсна в гърдите и Банърман се стовари върху багажника на „Пинто“-то. Той изпръхтя, описвайки кръг с дясната си ръка и удряйки китката си в хромираната ключалка на багажника. Автоматът му отхвръкна, прелетя като бумеранг над гюрука на колата и падна във високата трева на другата страна на пътеката.

Кучето го хапеше и когато Банърман видя първите алени петна кръв, сякаш цъфнали рози, той изведнъж разбра всичко. Те бяха дошли, колата бе отказала… а кучето бе тук. Но то не присъстваше в педантичната логика на Мейсън.

Банърман зарови ръце в козината на Куджо, опитвайки се да избута муцуната му нагоре, за да я откъсне от корема си. Внезапно почувства силна и зашеметяваща болка там. Ризата му беше разкъсана и силна струя кръв обля панталоните му. Той се олюля напред, ала кучето го прикова назад с ужасяващо мощното си тяло, блъсна го върху „Пинто“-то, и колата се заклати, пружинирайки върху ресорите.

Банърман се улови, че се опитва да си спомни дали са се любили с жена си снощи.

„Какви дивотии си мислеше само! Дивотии…“

Кучето отново се стрелна към корема му като свредел. Банърман се опита да отбегне зурлата му, ала то предвиди намеренията му и му се ухили! Внезапно Банърман усети такава болка, каквато никога не бе чувствал през живота си. Тя го възпламени. Той изрева и отново се опита с две ръце да отклони зурлата на кучето, като я вдигна нагоре. За миг, втренчвайки се в тези замъглени, безумни животински очи, Банърман бе налегнат от замайващ ужас и той си помисли: „Здрасти, Франк! Ти си, нали? Толкова горещо ли ти беше в ада?“

Тогава Куджо захапа пръстите му, разкъсвайки ги и отделяйки месото от костите, Банърман забрави за Франк Дод. Той забрави за всичко на този свят, освен едно — да се опита да спаси живота си. Помъчи се да свие краката си и с коляно да избута кучето, обаче разбра, че няма да може. Когато се опита да повдигне коляното си, жестока болка прониза долната част на корема му.

„Какво ми е направил звярът там долу? О, боже мой, какво е направил? Вики, Вики…“

Тогава вратата откъм шофьорската седалка на „Пинто“-то се отвори. Беше жената. Банърман бе видял семейния им портрет, стъпкан от Стийв Кемп, и бе видял една хубава и добре поддържана жена — такава, след която мъжете се обръщаха по улицата с леко похотлив поглед. Когато един мъж видеше такава жена, той си мислеше, че съпругът й е щастливец да я има в леглото си.

Жената бе съсипана. Кучето бе нападнало и нея. Коремът й бе покрит със засъхнала кръв. Единият крачол на дънките й бе разкъсан и сдъвкан. Коляното й бе превързано с напоен с кръв бинт. Но лицето й бе най-страшно. Приличаше на отвратителна печена ябълка. На челото й имаше спукани мехури и кожата й се белеше. Устните й бяха разранени и загорели. Очите й бяха хлътнали дълбоко сред подпухнали, морави торбички.

Кучето за миг остави Банърман и се хвърли към жената, изпънало крака, ръмжащо. Тя се дръпна назад в колата и затръшна вратата.

(сега в колата ще съобщи трябва да съобщи за това)

Той се обърна и хукна към полицейската кола. Кучето се втурна след него, но Банърман го изпревари. Затвори с трясък вратата, грабна микрофона и се обади за помощ — код 3: „полицай се нуждае от помощ“. Помощта пристигна. Застрелват кучето. Всички са спасени.

Тези събития се случиха само за три секунди и единствено в мислите на Джордж Банърман. Кучето се извърна, за да хукне към колата, краката му изневериха и той се просна на пътеката.