изтече, синчето със сигурност ще поеме компанията в свои ръце. Тогава ще ни поканят да си направим една дълга разходка по най-късата палуба, но все пак — две години… достатъчно време е, Вик!
— Роджър, трябва да…
— … Да си вземат маслената торта и да си я наврат в задника! Искат също да обсъдим новата кампания и мисля, че ще харесат и идеята за лебедовата песен на Професора.
— Това е чудесно, Роджър, но аз трябва да разбера какво се е случило с Дона и Тад, за бога!
— Да. Да, разбирам, че сега не е най-подходящият момент, но не можах да го тая повече в себе си. Човече, щях да се пръсна като балон!
— За хубавата вест няма неподходящ момент — отвърна Вик.
Все пак при щастливото упоение, с което говореше Роджър, той почувства ревниво жегване, като от убождане с треска, а също и горчиво разочарование, че не бе в състояние да сподели щастието с Роджър. Но пък това бе добро предзнаменование.
— Вик, обади ми се, когато всичко се оправи. Окей?
— Ще се обадя, Родж. Благодаря ти, че ми позвъни.
Вик затвори телефона, нахлузи мокасините си и слезе долу. В кухнята все още цареше пълен хаос. Само при вида на всичко това, стомахът му бавно се преобърна. Но на масата имаше бележка от Мейсън, затисната със солницата.
Стийв Кемп бе заловен в един град в западен Масачузетс — Туикънхам. Жена ви и синът ви не са, повтарям, не са с него. Не ви събудих, за да ви го съобщя, защото Кемп отстоява правото си да не казва нищо. За да няма усложнения, той ще бъде доведен директно в полицейското управление на Скарбъроу по обвинение за нанесени щети и незаконно притежание на наркотици. Смятаме, че той ще бъде тук към единадесет и тридесет часа преди обяд. Ако разберем нещо, ще ви се обадя веднага.
—
Той отиде във всекидневната, намери номера на полицейското управление в Скарбъроу и им позвъни.
— Мистър Кемп е тук — каза дежурният офицер. — Пристигна преди около четвърт час. Мистър Мейсън е при него. Кемп повика адвоката си. Мисля, че мистър Мейсън няма да може да…
— Не ми пука какво може и какво не може мистър Мейсън! — Тросна се Вик. — Кажете му, че се обажда съпругът на Дона Трентън и че искам той да си размърда задника, да дойде на телефона и да говори с мене.
Няколко секунди по-късно мистър Мейсън се обади от другия край на линията.
— Мистър Трентън, разбирам притеснението ви, но малкото време преди да дойде адвокатът на Кемп, може да се окаже доста ценно.
— Какво ви каза той?
Мейсън се поколеба.
— Той признава щетите. Мисля, че най-после Кемп разбра колко по-сериозно нарушение са нанесените щети от наркотика за смъркане, скрит в кормилното устройство на микробуса. Той е признал за щетите пред офицерите от Масачузетс, които го доведоха тук. Но твърди, че у вас не е имало никой, когато е извършил всичко това и си е тръгнал, необезпокоен от никого.
— Но вие не вярвате на тази помия, нали?
— Кемп звучи доста убедително — рече Мейсън уклончиво. — Точно сега не мога да кажа дали му вярвам или не. Ако мога да му задам още няколко въпроса…
— Нищо ли няма от гаража на Кембър?
— Не. Изпратих там шериф Банърман с нареждането да се обади незабавно ако мисис Трентън е била там, или ако колата й е там. И тъй като още не се е обадил…
— Но всичко тава е доста неопределено, нали? — рече ядосано Вик.
— Мистър Трентън, аз наистина трябва да вървя. Ако разберем…
Вик трясна слушалката и остана за миг неподвижен и задъхан в знойната тишина на стаята. После бавно се упъти към стълбите и се заизкачва нагоре. Застана за секунда на горната площадка, после тръгна към стаята на сина си. Камиончетата на Тад бяха паркирани косо едно към друго, близо до стената на стаята. Сърцето го заболя при тази гледка. Жълтата мушама на Тад бе закачена върху хромираната закачалка до леглото му, а блокчетата му за оцветяване бяха наредени в спретната купчинка върху бюрото му. Вратата на килера му бе отворена. Вик я затвори по навик и без изобщо да осъзнае какво прави, постави столчето на Тад пред вратата.
Седна върху леглото на Тад с ръце отпуснати между коленете. Загледа се навън в горещия, ярък ден.
Задънени улици. Нищо друго освен задънени улици. Но къде бяха те?
(задънени улици)
Ето това бе най-зловещата Фраза, измислена някога в целия свят!
Внезапно му хрумна, че шосе № 3, където бе гаражът на Джо Кембър, също беше задънена улица.
Изведнъж Вик се огледа и забеляза, че стената над леглото на Тад бе гола. Нямаше ги Думите за Чудовището. Защо ли ги беше взел? Или пък Кемп ги бе взел по някакви странни негови съображения? Но ако Кемп бе влизал тук, защо не бе опустошил стаята на Тад, така както беше направил с тези на долния етаж?
(Задънени улици и Думите за Чудовището)
Беше ли закарала колата в гаража на Кембър? Спомняше си, че бяха говорили за буталото, но много смътно. Тя се боеше малко от Джо Кембър. Нали така бе казала?
Не. Не и Кембър. Той искаше само мислено да я разсъблече. Не, тя по-скоро се боеше от
Бяха се шегували с него. Тад. За това как Тад викаше кучето.
И Вик отново чу нереалния, призрачен глас, така безнадежден и далечен в тази толкова празна стая, в която изведнъж бяха плъзнали сенки: „Куджо… тууук, Куджо… Куууджо…“
И тогава се случи нещо, за което Вик не каза на никого през всичките дни до края на живата си. Вместо да чуе гласа на Тад в мислите си, той го чу В
От гърдите му се изтръгна вик! Както седеше на леглото, той изведнъж трепна, вдигна глава и отвори широко очи. Вратата на килера се отваряше, избутваше стола, а синът му викаше: „Куууу…“
Тогава Вик осъзна, че това не е гласът на Тад, а неговото собствено уморено и пренапрегнато съзнание си го измисля, оприличавайки тихото скърцане на краката на стола върху боядисаните дъски на гласа на неговия син. Това бе всичко и… „… и в килера имаше очи. Той виждаше очи — червени, хлътнали и ужасни…“
Вик нададе задавен стон. Столът се преобърна без никаква видима причина и той видя плюшеното мече на Тад, сложена върху куп одеяла и чаршафи вътре в килера. Беше видял очите на мечето. Нищо друго.
Вик стана от леглото, усещайки разтуптялото си сърце чак в гърлото, и отиде до килера. Усети миризма на нещо тежко и неприятно. Навярно беше просто нафталин… част от тази миризма бе наистина на нафталин… ала вътре миришеше и на кръв.
