„Не се излагай! Това е само един килер! Не е нито пещера, нито бърлога на някое чудовище!“
Вик погледна мечето на Тад. То също го гледаше, без да мигне. Зад мечето, зад окачените дрехи бе тъмно. Всичко можеше да има там! Всичко! Но разбира се там нямаше нищо.
„Уплаши ме, мечо“, каза Вик.
„Чудовища, бягайте вън!“, отвърна мечето. — Очите му светнаха. Бяха направени от мъртво стъкло, но светнаха.
„Вратата нещо не е наред. Това е всичко“, каза Вик.
Започна да се поти. Огромни солени капки, като сълзи, се затъркаляха по лицето му.
„Вий нямате работа тук!“, отвърна мечето.
„Какво става с мене?“, попита Вик мечето. „Полудявам ли? Така ли се полудява?“, на което плюшеното мече отговори така:
„Никой не ще пипне Тад!“
Вик затвори вратата на килера и разтвори широко очи като малко дете. Той видя как ключалката щракна, езичето излезе от жлеба и вратата отново започна да се отваря.
„Не, нищо не съм видял? Аз не вярвам да съм видял такова нещо!“
Вик затръшна вратата и отново сложи стола пред нея. После грабна цял куп от блокчетата на Тад и ги сложи върху седалката за тежест. Този път вратата остана затворена. Вик стоеше там и я гледаше, мислейки си за задънените улици. По задънените улици и пътища нямаше много движение. Сигурно всички чудовища живееха под мостовете, в килерите, или на края на задънените улици. Това бе желязно правило — като Конституцията.
Сега вече Вик съвсем се притесни.
Той излезе от стаята на Тад, слезе долу и седна на стъпалата. Запали цигара с треперещата си ръка и погледна към оловно-синьото небе, усещайки как безпокойството му се засилва. Нещо се бе случило в стаята на Тад. Не бе сигурен какво точно беше, но знаеше, че нещо се бе случило. Да… нещо.
Чудовища и кучета килери и гаражи и задънени улици.
„Да извършим ли с тях действие събиране, учителю? Или изваждане? Или да ги превърнем в дроби?“
Вик хвърли цигарата си.
Той знаеше, че Кемп е нарушителят, нали? Кемп бе виновен за всичко. Кемп беше опустошил къщата. Кемп едва не бе провалил брака му, по дяволите! Кемп се беше качил горе и изхвърлил спермата си върху леглото, което Вик и жена му бяха споделяли през последните три години. Кемп бе отворил страхотно голяма дупка в приятната, мека тъкан на живота на Вик Трентън.
Кемп! Кемп! Всичко беше заради Стийв Кемп! И студената война и положението на заложниците в Иран и изтъняването на озоновия слой беше заради Кемп. Глупаво е, защото все пак не всичко беше по негова вина, нали? Например, работата с Пралините. Кемп нямаше нищо общо с
Вик погледна към своя ягуар. Щеше да отиде някъде с него. Не можеше да стои тук. Щеше да полудее, ако останеше повече тук. Би трябвало да се качи в колата и да запраши към Скарбъроу. После да сграбчи Кемп и да го друса докато най-после изплюеше истината, докато най-сетне кажеше какво е направил с Дона и Тад. Обаче до това време адвокатът му щеше вече да е пристигнал и, колкото и невероятно да изглеждаше, адвокатът му можеше дори да го навие, както се навиваше пружина.
Пружина. Буталото в карбуратора се придържаше от пружина. Ако пружината откажеше, буталото засича и спираше достъпа на гориво в карбуратора.
Вик отиде при ягуара, качи се вътре и направи гримаса, когато усети горещата кожена седалка под себе си. Тръгвай бързо! Трябва малко да се разхлади вътре.
„Да тръгна, но накъде?“
„Гаражът на Кембър“, отговори незабавно вътрешният му глас. Но това е глупаво, нали? Мейсън бе изпратил там шерифа Банърман с нареждане веднага да докладва в случай на нещо нередно, а той не се бе обадил, което означаваше…
(че чудовището го е нападнало)
Е, нищо нямаше да навреди, ако отидеше до Кембърови, нали? Тъкмо нямаше да бездейства.
Вик запали ягуара и се спусна надолу по стръмнината, към шосе № 117, все още колебаейки се дали да свие наляво към шосе I-95 и Скарбъроу, или на дясно — към шосе № 3.
Той спря при знака
Мигът бе настъпил и Дона го знаеше.
Мигът можеше и да отмине, но тя щеше да живее с тази мисъл до края на дните си, а може би и да умре с нея. Никой нямаше да дойде тук. Не се очакваше рицар на сребърно стреме да се появи, яздейки по шосе № 3. Очевидно Тревис МакГий бе ангажиран някъде другаде.
Тад умираше.
Тя неохотно повтори със своя прегракнал, задавен шепот: „Тад умира“.
Тази сутрин не бе успяла да направи течение в колата. Нейният прозорец повече не можеше да се спуска надолу, а прозорецът на Тад можеше само да пропусне повече горещина в колата. Един-единствен път тя се бе опитала да го спусне повече и Куджо бе напуснал мястото си в сянката на гаража и бе дотичал откъм страната на Тад, ръмжейки настървено.
По лицето и врата на Тад вече не се стичаше пот. Нямаше повече пот. Кожата му бе гореща и суха. Езикът му бе подут и сиво-синкав на цвят, увиснал над долната му устна. Дишането му така бе отслабнало, че Дона едва го чуваше. Два пъти тя бе притиснала главата си до гърдите му, за да се увери, че той изобщо дишаше… все още.
Състоянието й бе тежко. Колата бе нажежена като доменна пещ. Металните части бяха така нагрети, че не можеше да ги докосне, а също и пластмасовото кормило. В краката си усещаше непрестанна пулсираща болка и вече не се съмняваше, че с ухапването си кучето я бе инфектирало с нещо. Навярно бе твърде рано, за да се появят симптомите на бяс… тя се молеше на бога за това… но раните от ухапването бяха зачервени и възпалени.
Куджо не бе в по-добро състояние. Огромният звяр сякаш се бе смалил в своя сплъстен и изцапан със засъхнала кръв кожух. Очите му блуждаеха и гледаха почти кухо — очите на старец, замъглени от катарактите32. Като някоя стара, разрушителна машина, постепенно износваща се до смърт, но все още опасна, той непрекъснато дебнеше. Вече не се пенеше, муцуната му бе суха и ужасно обезобразена. Приличаше на парче огнена лава, изтръгнала се от кратера на стар вулкан.
„Старото чудовище“, мислеше несвързано Дона, „стои неподвижно на поста си“.
Колко бе продължило това ужасяващо бдение? Часове или цял живот? Сега знаеше, че всичко преди това беше само един сън, едно кратко затишие пред буря. Майката, която винаги сякаш се отвращаваше и отблъскваше другите, добронамереният, но безполезен баща, училищата, приятелите, любовните срещи, танцовите забави — всичко й изглеждаше като сън сега, както младостта изглеждаше на старците. Нищо нямаше значение, нищо друго не съществуваше, освен този тих, напечен от слънцето двор, където бе вилняла смъртта и щеше да вземе още жертви така сигурно, както асата и осмиците на покера. Старото чудовище бдеше, а синът й отпадаше, отпадаше…
Бухалката за бейзбол. Сега й оставаше само това.
Бухалката за бейзбол и може би нещо от полицейската кола на мъртвия, ако изобщо стигнеше до там. Нещо като автомат.
Дона се залови да премества Тад на задната седалка като ръмжеше и пухтеше, борейки се с виенето на
