Джордж Банърман и Тад, а после Дона Трентън. След малко в дълъг, закрит камион пристигна и една ветеринарна лекарка. Тя погледна към мъртвото куче, нахлузи дълги, гумени ръкавици и извади циркуляр за рязане на кости. Като усетиха какво ще прави лекарката, ченгетата се извърнаха.
Тя отряза главата на Сан Бернара и я сложи в голяма, бяла, найлонова торба за боклук. По-късно през деня на Председателя на Държавната комисия по животните бе съобщено къде точно мозъкът ще бъде изследван за бяс.
И Куджо вече го нямаше.
Беше четири часа без петнадесет минути същият този ден, когато Холи извика Черити на телефона. Холи изглеждаше леко разтревожена.
— Като че ли някакъв чиновник се обажда — рече тя.
Преди около час Брет най-сетне бе отстъпил пред безкрайните увещания на Джим младши и бе придружил по-малкия си братовчед до спортния център на Стратфорд.
От тогава в къщата цареше тишина и се чуваха само гласовете на жените, които говореха за миналото — „за доброто старо време“, допълваше наум Черити. Времето, когато в Бек Фийлд татко падна от купата сено право върху едно голямо кравешко лайно (но никоя от тях не спомена за безбройните случаи, в които баща им ги биеше до посиняване като наказание за някое действително или въображаемо провинение). Времето, когато двете с Холи се бяха вмъкнали в „Мет Тиътър“ в Лисбън Фолс, за да гледат Елвис в „Обичай ме нежно“ (но не и времето, когато в „Ред енд-Уайт“ бяха отказали на мама да пазарува повече на кредит, оставяйки количката пълна с продукти). Тези бяха дните, в които Ред Тиминс все се опитваше да целуне Холи, на връщане от училище (но не стана дума за онзи случай, когато през август 1962-ра година неговият трактор му изигра мръсен номер и му премаза ръката). Двете сестри разбраха, че няма нищо лошо в това да отворят старите килери… стига да не се ровеха прекалено много в тях. Защото там навярно все още имаше такива неща, които се спотайваха, готови да хапят.
На два пъти Черити отвори уста с намерение да каже на Холи, че тя и Брет си заминават утре, ала и двата пъти се отказа, мъчейки се да намери някакъв начин, по който би могла да съобщи на сестра си, без да я кара да си мисли, че у тях не им е харесало.
Сега, когато седна до масата с телефона и чаша току-що запарен чай, Черити в миг забрави за този проблем. Тя бе леко разтревожена — никой не обича да го търсят по време на почивка и то от служебно лице.
— Ало? — каза Черити.
Холи видя как лицето на сестра й пребледня и я чу да казва:
— Какво? Какво? Не… не! Сигурно има някаква грешка! Казвам ви, сигурно има…
Черити замълча, заслушана в гласа от другия край на линията. „От Мейн съобщаваха някаква ужасна новина“, помисли си Холи. Тя го виждаше върху все по-изпъващото се лице на сестра си, макар че не чуваше нищо по телефона, освен някакви безсмислени слаби звуци.
Лоша вест от Мейн. И по някаква странна и необяснима логика Холи осъзна, че те двете, дори и да се окажеха столетнички и да прекараха заедно последните си двадесет старчески години, никога нямаше да говорят за живота, който Черити бе избрала за себе си. Хубостта й беше почти напълно изчезнала. Около очите й имаше бръчки. Гърдите й бяха увиснали — дори със сутиен личеше, че са увиснали. Разликата между тях беше шест години, но външен човек би помислил, че са по-скоро шестнадесет. А най-лошото беше, че сестра й сякаш нехаеше за своето прекрасно и интелигентно момче, което бе осъдено да води същия начин на живот… освен ако не поумнееше и не узрееше навреме. „За туристите“, мислеше си Холи с ядна горчивина, които не се промениха през всичките тези години — тук беше вечният курорт. Но ако човек бе от местните, тогава всеки ден означаваше лоша вест. А после, един ден, когато се погледнеше в огледалото, лицето, което виждаше там, бе лицето на Черити Кембър. И ето че сега идваше нова лоша вест от Мейн — този вечен дом на лошите вести. Черити затвори телефона. Тя седеше и го гледаше втренчено, а чашата чай до нея изпускаше топла пара.
— Джо е мъртъв — рече внезапно тя.
Холи шумно пое въздух. Усещаше зъбите си студени. „Защо дойде?!“, искаше й се да изкрещи. „Знаех си, че ще донесеш всичко това със себе си. И точно така стана!“
— О, мила — каза Холи. — Сигурна ли си?
— Беше някакъв човек от Огъста, на име Мейсън. От Министерството на правосъдието — отдел за борба с престъпността.
— Да не е… да не е било катастрофа?
В този миг Черити изгледа Холи право в лицето и Холи бе както шокирана, така и ужасена, когато видя, че сестра й съвсем не приличаше на жена, която току-що е получила лоша вест. Приличаше на жена, която е получила
Ако Холи бе видяла лицето на Черити Кембър, когато проверяваше номера на лотарийния си билет, тя сигурно щеше да разбере.
— Черити?
— Кучето е било — каза Черити. — Куджо.
— Кучето ли?
Отначало Холи бе объркана и не виждаше никаква връзка между смъртта на съпруга на Черити и кучето на семейство Кембър. После разбра. Значението на всички факти нахлу в главата й посредством осакатената лява ръка на Ред Тиминс и тя повтори още по-високо и по-пискливо:
— Кучето ли?!
Преди да отговори (ако изобщо можеше) Черити чу в двора весели гласове: тънкия гласец на Джим младши и по-плътния тембър на Брет, който му отговаряше нещо, развеселен. В миг лицето на Черити се промени и посърна. Беше лице, което Холи добре помнеше и мразеше — с израз, който караше всички лица да изглеждат еднакво; израз, който самата Холи не веднъж бе усещала и върху своето собствено лице в онези дни.
— Момчето — прошепна Черити. — Брет! Холи… как да кажа на Брет, че баща му е мъртъв?
Холи нямаше отговор. Тя само гледаше безпомощно сестра си и й се искаше нито Черити, нито Брет да