Тя бе наелектризирана от напрежението, но се опитваше да не го показва.
Когато Брет се върна от гаража, изтърсвайки снега от ботушите си и влизайки през вратата на кухнята, Черити седеше до масата и пиеше чай. За миг той само я погледна. През последните шест месеца бе отслабнал и пораснал на височина. Крайният резултат беше, че сега Брет изглеждаше дълъг и мършав докато преди бе по-набит и все пак гъвкав. Оценките му през първия срок не бяха много добри и на два пъти се бе сбивал в училищния двор, вероятно заради това, което се бе случило през лятото. Но оценките му за втория срок бяха много добри.
— Мамо? Мамо? Кой го…
— Алва го донесе — отвърна Черити, оставяйки чашата върху чинийката така внимателно, че не се чу никакъв звук. — Никъде не е казано, че трябва да го прибереш.
— Ваксиниран ли е? — попита Брет, а сърцето на Черити се сви при мисълта, че точно този бе първият му въпрос.
— Всъщност да — отговори тя. — Алва се опита да се изплъзне, но аз го накарах да ми покаже сметката при ветеринарния лекар. Беше девет долара — гана и бяс. Ами и една туба крем против паразити в ушите и ушни гъбички. Ако не го искаш, Алва ще ми върне деветте долара.
Парите бяха придобили особена важност за тях. По едно време Черити не бе сигурна дали ще могат да запазят къщата и дали изобщо трябваше да се опитват да я задържат. Беше разговаряла с Брет като с равен. Имаше малка застрахователна полица. Мистър Шаупър в банка „Каско“ в Бриджтън й бе обяснил, че ако парите се внесат на специални условия на попечителство, то те, плюс парите от лотарийния билет, щяха да представляват достатъчна сума, за да се погасят вноските по ипотеката през следващите пет години. Черити си намери прилична работа в отдела за опаковане и етикетиране на единственото истинско производство в Касъл Рок — „Трейс Оптикъл“. Продажбата на оборудването на Джо, включително и новата трансмисия, донесоха допълнително три хиляди долара. Възможно беше да задържат къщата, обясни тя на Брет, но нямаше как — трябваше да живеят крайно икономично. Алтернативата беше да си вземат апартамент в града. Брет заспа с това желание под възглавницата си и се оказа, че неговото желание бе същото като желанието на майка му — да задържат къщата. И тъй те останаха в нея.
— Как се казва? — попита Брет.
— Няма име. Доскоро бозаеше.
— Чиста порода ли е?
— Да — отвърна тя и се засмя. — Хайнц е. Има петдесет и седем разновидности.
Той също й се усмихна и усмивката му бе напрегната. Но Черити сметна, че все пак с усмивка е по- добре, отколкото без никаква усмивка.
— Може ли да влезе? Пак заваля сняг.
— Може, ако постелеш навсякъде вестници. Ако се изпусне тук или там, ти ще го изчистиш.
— Добре.
Брет отвори вратата, за да излезе.
— Как ще го наречеш, Брет?
— Не зная — отвърна Брет. Настъпи дълга, дълга пауза. — Още не зная. Ще помисля.
На Черити й се стори, че Брет плаче, ала тя подтисна порива си да отиде при него. Освен това той бе обърнат с гръб към нея и Черити не можеше да бъде съвсем сигурна. Той беше вече голямо момче и колкото и да я болеше от тази мисъл, тя разбираше, че големите момчета не искат майките им да знаят, когато плачат.
Брет излезе и донесе кученцето, притиснал го бе с ръце към гърдите си. То остана без име до следващата пролет, когато без някаква особена причина, те го нарекоха Уили. Беше малко, живо кутре с къса козина в по-голямата си част — териер. Някак приличаше на Уили. Името просто му залепна.
Много по-късно, същата пролет Черити получи увеличение на заплатата и тя започна да отделя по десет долара всяка седмица. За колежа на Брет.
Малко след смъртоносните събития в двора на Кембърови останките на Куджо бяха кремирани. Пепелта, заедно с други отпадъци беше откарана във фабриката за обработка на отпадъци в Огъста. И ще бъде съвсем на място, ако кажем, че той винаги се бе старал да бъде добро куче. Стараеше се да изпълнява всичко, което неговият
Малката дупка, в която Куджо се бе пъхнал, гонейки заека никога не бе открита. Обаче дребните животни по някакви странни и неведоми причини я бяха открили. Прилепите се бяха настанили в нея. Заекът, неспособен да се измъкне, умря от глад бавно, бездушно и мъчително. Костите му, доколкото зная, са все още там, заедно с тези на други животни, които не бяха имали късмет и се бяха изтърколили в дупката преди него.
Информация за текста
© 1981 Стивън Кинг
© 1993 Вилиана Данова, превод от английски
Stephen King
Cujo, 1981
Сканиране, разпознаване, редакция: Meduza, 2009
Последна редакция: NomaD, 2009
Издание:
Издателска къща „Плеяда“, 1993
Художник: Петър Станимиров
