не бяха идвали.
В централен Мейн същата есен съществуваше масова психоза спрямо заразата от бяс. Един експерт обясни, че това се дължало на „слухове и на ужасния, но изолиран инцидент в Касъл Рок“.
Дона Трентън остана в болницата близо четири седмици. Курсът на предписаното й лечение заради ухапванията от бясното куче завърши с доста болки, но без сериозни проблеми. Обаче поради потенциалните увреждания, които можеше да нанесе болестта, както и поради дълбоката душевна депресия, в която бе изпаднала Дона, тя бе под строг медицински контрол.
В края на август Вик я откара у дома.
Останаха вкъщи през целия ден, а той бе тих и дъжделив. Вечерта седнаха пред телевизора, но всъщност не гледаха, и Дона го запита за „Ад Уъркс“.
— Всичко е наред там — отвърна Вик. — Роджър направи последната реклама с Професора сам… с помощта на Роб Мартин, разбира се. Сега сме ангажирани с една голяма и нова кампания за цялостното производство на „Шарп“. — Половината от това беше лъжа. Роджър бе ангажиран, но Вик ходеше в офиса три или четири пъти в седмицата и побутваше молива се насам-натам, или пък гледаше пишещата си машина. — Хората на „Шарп“ обаче много внимават да не би това, което работим в момента, да се проточи повече от две години, за които имаме договор. Роджър беше прав. Ще ни изритат. Но тогава вече няма да има значение.
— Добре — рече Дона.
Тя вече имаше светли периоди, в които беше предишната Дона, ала повечето време бе унила. Беше отслабнала с десетина килограма и изглеждаше мършава. Тенът по лицето й не бе много хубав. Ноктите й бяха изгризани.
— Дона! О, мила — каза Вик, обгърна я с ръце и я притисна към себе си.
Плътта й бе мека, но неподатлива. Под мекотата той ясно усещаше острите ръбове на костите й.
— Можем ли да живеем тук? — промълви тя с треперлив глас. — Вик, можем ли да живеем тук?
— Не зная — отвърна той. — Мисля, че трябва здраво да се напънем и да опитаме.
— Може би трябва да те попитам дали ти би могъл да живееш с мене. Ако кажеш „не“, ще те разбера. Отлично разбирам.
— Не искам нищо друго, освен да живея с тебе. Знаех го през цялото време. Навярно е имало някой кратък период… след като получих бележката на Кемп, когато просто нищо не знаех. Но то бе само тогава. Дона, обичам те. Винаги съм те обичал.
На свой ред тя също го обгърна с ръце и го притисна към себе си. Тихите, летни дъждовни капки биеха по прозорците, изпъстряйки пода на стаята със светли и тъмни шарки.
— Не можах да го спася — каза Дона. — Това непрекъснато ме преследва. Не мога да се отърва от него. Повтарям си го отново… и отново… и отново. Ако бях изтичала към вратата по-рано… или бях взела бухалката… — тя преглътна. — И когато най-сетне събрах куража да изляза, всичко бе… свършено. Той бе мъртъв.
Вик би могъл да й каже, че доброто на Тад през цялото време е било на първо място в съзнанието й, поради мисълта за нейното собствено добро; че причината, поради която не се бе втурнала към вратата, е било пак заради доброто на Тад и това, което би му се случило, ако кучето я бе настигнало, преди да успее да влезе вътре. Би могъл да й каже, че тази тридневна обсада е изтощила вероятно и Куджо така, както и самата Дона и ако тя бе опитала да го убие с бухалката малко по-рано, изходът от ситуацията щеше да бъде съвсем различен. При така случилите се обстоятелства, Куджо едва не я бе убил в крайна сметка. Ала Вик разбираше, че всички тези аргументи й бяха обяснени отново и отново от него самия и от други хора, но дори всичката логика на света не би могла да притъпи болката при вида на празната и неподвижна люлка, увиснала на въжетата в задния двор. Логиката не би могла да притъпи чувството й за нейния собствен, ужасен провал като личност. Само времето можеше да свърши тази работа, и то горе-долу.
— И аз не можах да го спася — рече Вик.
— Ти…
— Бях толкова сигурен, че е Кемп. Ако бях дошъл по-рано, ако не бях заспивал, дори ако не бях говорил с Роджър по телефона…
— Не — каза Дона. — Недей!
— Трябва! Предполагам, че ти също. Ние трябва да го превъзмогнем. Така правят хората, нали разбираш? Те просто се съвземат… и се опитват да си помогнат един на друг.
— Непрекъснато го чувствам… усещам го… зад всеки ъгъл.
— Да, аз също.
Преди две седмици той и Роджър бяха занесли всички играчки на Тад в Армията на спасението. Когато свършиха това, се върнаха и изпиха няколко бири тук, в хола. Не говореха много. А когато Роджър си отиде, Вик се качи горе, седна на леглото на Тад и плака, докато най-накрая усети, че този плач ще разкъса вътрешностите му. Плака и си пожела да умре, ала не умря и на следващия ден отиде на работа.
— Направи и за двама ни кафе — рече Вик и леко я тупна отзад. — Аз ще запаля камината. Студеничко е тук.
— Добре — каза Дона и се изправи. — Вик?
— Какво?
Тя отново болезнено преглътна.
— И аз те обичам.
— Благодаря — отвърна той. — Мисля, че имах нужда да го кажеш.
Дона се усмихна тъжно и отиде да приготви кафето. Изкараха някак вечерта, макар че Тад си бе все така мъртъв. Изкараха и следващия ден… и по-следващия… в края на август положението не беше много по-добро, нито през септември… но когато листата пожълтяха и започнаха да падат, беше вече малко по- добре. Мъничко.
