и горещината го блъсна в лицето като невидим, хищен звяр. Нима те бяха живели тук целия следобед в понеделник, целия вторник и днес до обяд? Невъзможно бе да повярва човек!
Под резервната гума в багажника Вик откри едно старо одеяло. Той го разгърна и покри с него осакатеното тяло на Банърман. Тогава седна в тревата и се загледа в шосе № 3 и прашните борове отвъд. Съзнанието му ведро се носеше нанякъде.
Шофьорът на линейката и двама санитари натовариха тялото на Банърман в колата на Касълрокската Бърза помощ. Те приближиха Дона. Тя се озъби срещу тях, а напуканите й устни без глас изговориха думите:
Те се дърпаха, наежени. Вик седеше все още в тревата, подпрял брадичката си с ръце, загледан оттатък пътя.
Шофьорът на линейката донесе спринцовката. Настъпи борба и спринцовката се счупи. Тад лежеше на тревата. Продължаваше да е мъртъв. Петното сянка, хвърляща тялото му, се бе уголемило вече.
Пристигнаха още две полицейски коли. Роскоу Фишър бе в едната от тях. Когато шофьорът на линейката му каза, че Джордж Банърман е мъртъв, Роскоу заплака. Настъпи нова борба — кратка и ожесточена и най- накрая Дона Трентън бе откъсната от сина си от четири запотени и дърпащи я с все сила мъже. Малко остана отново да се отскубне и тогава Роскоу Фишър, който все още плачеше, се присъедини към групата. Тя пищеше без глас и мяташе главата си от едната страна на другата. Донесоха нова спринцовка и този път успяха да й сложат инжекция.
От линейката изкараха носилка и санитарите я насочиха към мястото, където лежеше Тад, който продължаваше да е мъртъв, бе положен на носилката. Покриха го с чаршаф и скриха лицето му. Като видя това, Дона подхвана борбата си още по-енергично. Освободи едната си ръка и яростно заудря с нея. Тогава изведнъж тя се отскубна.
— Дона — каза Вик и се изправи. — Мила, свърши се. Моля те, мила! Остави, остави…
Тя се спусна към носилката, върху която лежеше синът й. Спусна се към бейзболната бухалка. Взе я и отново започна да бъхти кучето. От него се вдигна лъскав, зелено-черен рояк от мухи. Звукът, който се чуваше от ударите с бухалката бе тежък и ужасен — като в кланица. Всеки път, когато Дона нанасяше удар, тялото на Куджо леко подскачаше.
Полицията се придвижваше бавно напред.
— Не — каза тихо един от санитарите и няколко секунди по-късно Дона просто припадна. Бухалката на Брет Кембър се изхлузи от безжизнено отпуснатата й ръка.
След около пет минути линейката потегли, а сирената виеше ли виеше. Сложиха на Вик инжекция („да се успокоят малко нервите ви, мистър Трентън“) и въпреки че се чувстваше напълно успокоен, той прие инжекцията от учтивост. Взе целофана, който санитарят махна от спринцовката и с внимание разгледа думата „ЪПДЖОН“.
— Някога правехме реклама на тази компания — рече Вик на санитаря.
— Тъй ли? — попита предпазливо санитарят. Беше младо момче и усещаше, че много скоро може да повърне. Никога в живота си не бе виждал такава касапница.
Една от полицейските коли беше в готовност да вземе Вик и да го откара в болницата на северен Къмбърленд в Бриджтън.
— Може ли да изчакате минутка? — каза той.
Двете ченгета кимнаха. Освен това тя гледаха Вик Трентън със страх и повишено внимание, така сякаш той страдаше от силно заразна болест.
Вик отвори и двете врати на „Пинто“-то. За да отвори вратата откъм страната на Дона, се наложи да дърпа дълго и с все сила — кучето я бе изкривило до такава степен, че не беше за вярване. Дамската й чанта бе вътре. Също и блузата. Върху блузата й имаше разцъфнала дупка, като че ли кучето бе откъснало парче от нея. На арматурното табло имаше няколко опаковки от вафли „Слим Джим“ и термоса на Тад, миришещ на вкиснато мляко. Там беше и кутията на Тад за сандвичи. Сърцето му изведнъж ужасно се сви при вида на тези неща, но Вик не си позволи да мисли за тяхното значение с оглед на бъдещето… ако изобщо имаше някакво бъдеще след този ужасен и горещ ден. Той намери едната гуменка на Тад.
„Тадър“, помисли си Вик. „О, Тадър!“
Силата напусна краката му и той тежко се отпусна върху седалката до шофьорското място. Загледа се в хромираната основа на разката на вратата, която се виждаше между коленете му. Защо? Защо такова нещо трябваше да се случи? Как можаха толкова много неща да се объркат наведнъж?
Изведнъж усети в главата си силна, пулсираща болка. Сълзите запушиха носа му, синусите му бяха като посипани с пясък. Вик изпръхтя и задържа сълзите си, после прекара ръка по лицето си. Мина му през ума, че Куджо бе отговорен за смъртта на поне трима души, включително и Тад, а може би дори и повече, ако се окажеше, че Кембърови са също между жертвите. Дали полицаят, когото Вик бе покрил с одеялото, имаше жена и деца? Вероятно.
„Да бях дошъл поне час по-рано… Да не бях лягал да спя…“
„Бях толкова сигурен, че е Кемп! Така уверен!“, крещеше съзнанието му.
„Ако бях дошъл тук само петнадесет минути по-рано щеше ли да е достатъчно? Ако не бях говорил с Роджър толкова дълго, щеше ли Тад да е жив сега? Случило ли се е това изобщо? И как да живея с него до края на дните си, без да полудея? Какво ще стане с Дона?“
Още една кола спря на пътечката. Някакъв полицай слезе и заговори с един друг, който чакаше Вик. Чакащият полицай пристъпи напред и каза тихо:
— Мисля, че трябва да тръгваме, мистър Трентън. Куентин тук казва, че по пътя имало репортери. Точно сега не искате да говорите с репортери, нали?
— Не — съгласи се Вик и се надигна. Докато ставаше обаче, с периферното си зрение той улови някакво жълто петно — жълтеникав лист хартия, подаващ се изпод седалката на Тад. Вик го издърпа и видя, че бяха Думите за Чудовището, които беше написал, за да успокоява мислите на Тад преди съня. Листът бе измачкан, скъсан на две места и силно изцапан от пот. По ръбовете на сгъване бе ставал почти прозрачен.
Вик не можа да чете по-нататък. Смачка хартията на топка и я хвърли върху трупа на кучето. Тези думи бяха една сантиментална лъжа, също толкова неустойчива, колкото и цвета на онези тъпи червени Пралини. Всичко беше лъжа. Светът бе пълен с чудовища и те винаги хапеха невинните и кротки хора.
Вик се остави да го поведат към полицейската кола. Откараха го така, както бяха откарали преди него
