свят, от което й се замъгляваше погледът. Най-сетне успя да го положи отзад, където Тад остана мълчалив и безжизнен като чувал с пясък.
Тя погледна през неговия прозорец, видя бейзболната бухалка в тревата и отвори вратата. В тъмния правоъгълник на гаража Куджо се изправи и запристъпва бавно към Дона и ниско наведена глава, почти докосваща чакълестата настилка.
Беше дванадесет и половина, когато Дона Трентън излезе от своето „Пинто“ за последен път.
Вик сви по „Мейпъл Шугър Роуд“, а после по шосе № 3, тъкмо когато жена му се спусна към бейзболната бухалка на Брет Кембър, марка „Хилерих и Бретсби“. Вик караше бързо, с намерение да стигне до Кембърови, там да обърне и да тръгне към Сракбъроу, който беше на около осемдесет километра. По някаква странна логика, веднага щом реши да дойде първо тук, съзнанието му започна жално да му припява, че е тръгнал да гони вятъра. Общо взето, Вик не се бе чувствал толкова безсилен през целия си живот.
Караше ягуара си с повече от сто километра в час и така се бе съсредоточил в пътя, че вече бе подминал къщата на Гари Първиър, когато осъзна, че автомобилът на Джо Кембър бе паркиран там. Вик натисна рязко спирачките — цели шест метра гумите свистяха и замириса на изгорял каучук. Ягуарът зарови нос в пътя. Полицаят е отишъл до Кембърови и не е намерил никой там, защото Кембър е бил тук.
Вик погледна в огледалото за обратно виждане, видя, че пътят е пуст и бързо даде на заден ход. Вкара ягуара в алеята на Първиър и слезе от колата.
Чувствата на Вик бяха същите, както на Джо Кембър, когато преди два дни Джо бе забелязал петната от кръв (само че сега те бяха кафявочервени на цвят) и разбитата долна половина на вратата. Противен вкус на метал изпълни устата на Вик. Всичко това бе час от общата картина. По някакъв начин то бе свързано с изчезването на Тад и Дона.
Той влезе вътре и миризмата го удари право в носа — гадната миризма на гнило и развала. Последните два дни бяха прекалено горещи. По средата на коридора имаше нещо, подобно на преобърната малка маса, обаче Вик бе обхванат от смразяващата увереност, че това изобщо не беше маса. Заради миризмата. Отиде до онова нещо и се оказа, че наистина не беше маса. Беше човек.
Сякаш някой му бе прорязал гръкляна с извънредно тъп нож.
Вик отстъпи назад. Сух, продран вик се изтръгна от гърдите му. Телефонът! Трябваше да съобщи на някого за това!
Той тръгна към кухнята и спря. Изведнъж всичко в мислите му дойде на мястото си. Беше миг на потресаващо откровение: Сякаш две полукартини се сливаха в едно триизмерно тяло.
Кучето! Кучето беше направило това!
„Пинто“-то при Джо Кембър! „Пинто“-то е било там през цялото време! „Пинто“-то и…
— О, боже мой! Дона…
Вик се обърна и хукна към колата си.
Дона едва не падна по очи: толкова зле бяха краката й. Тя обаче се задържа и посегна към бейзболната бухалка, не смеейки да се огледа за Куджо, докато не хвана здраво дръжката в ръка, и уплашена, че отново можеше да загуби равновесие. Ако бе имала малко повече време, за да погледне малко по-надалече, Дона щеше да види в тревата и автомата на Джордж Банърман. Но тя не го видя.
Обърна се колебливо и видя как Куджо се спуска към нея.
Дона заби тежкия край на бухалката в Сан Бернара и сърцето й замря, когато усети как дръжката се размърда несигурно в ръката й — значи бухалката беше съвсем счупена. Сан Бернарът отбягна удара с ръмжене. Гърдите на Дона се повдигнаха и спуснаха бързо — бързо в белия й, памучен сутиен. Чашките му бяха изцапани с кръв — след като бе отпушила дихателната тръба на Тад, тя бе избърсала пръстите си в тях.
Кучето и Дона застанаха един срещу друг и се загледаха втренчено, преценявайки се един-друг под палещите лъчи на лятното слънце. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плиткото й, забързано дишане, дълбокото гръдно ръмжене на Куджо и ведрото чирикане на някакво врабче наблизо. Сенките им бяха къси и безформени, сгушени някъде до краката им.
Куджо тръгна на ляво, а Дона — на дясно. Движеха се в кръг. Тя държеше бухалката там, където смяташе, че счупването е най-голямо и здраво стискаше дръжката, облепена със скоч-лента „Черна котка“.
Куджо се сниши към земята, готов за скок.
— Е, хайде де! — изкрещя му тя и той скочи.
Дона замахна с бухалката, както правеше Мики Ментъл след някоя висока и бърза топка. Тя не улучи главата на Куджо, ала го удари в ребрата. Чу се тъп звук от тежък удар, а след това нещо вътре в Куджо изпука. Кучето издаде звук, подобен на писък и се просна върху чакъла. Дона усети как счупената дръжка се огъна застрашително въпреки че бе обвита със скоч-лента… за момента обаче все още се държеше.
Дона нададе силен, пронизителен вик и все сила стовари бухалката върху задницата на Куджо. Ново счупване. Тя го чу. Кучето високо изквича и се опита да се измъкне, но Дона отново се хвърли отгоре му, като продължаваше да крещи. Главата й бучеше, виеше й се свят. Всичко наоколо се въртеше. Тя бе харпия33, зла орисница, жадна за мъст… не за себе си, а за това, което бе станало с момчето й. Счупената дръжка се издуваше и туптеше като учестен сърдечен пулс под пръстите й и под обвиващата лента.
Бухалката бе окървавена вече. Куджо все още се опитваше да се измъкне, но движенията му бяха забавени. Той избегна един удар (дебелият край на бухалката заора в чакъла), но вторият се стовари точно по средата на гърба му и Куджо падна на задницата си.
Дона реши, че с него е свършено. Тя дори отстъпи една-две крачки. Дъхът й със свистене излизаше и изпълваше дробовете й като някаква вряща течност. Тогава от Куджо се изтръгна дълбок, яростен рев и той отново се хвърли към нея. Дона замахна с бухалката и пак чу онзи тежък, тъп звук, но, когато Куджо се търкули на пътеката, старата бухалка най-сетне се счупи на две. Дебелата част отхвръкна и се удари в джантата на предното дясно колело на „Пинто“-то, издавайки едно мелодично „бонннг!“. Дона остана с петнадесетсентиметрова пръчка в ръка.
Куджо отново се изправи на крака… тътреше се, за да се изправи на крака. От двете му страни шуртеше кръв. Очите му примигваха като лампите на повреден боулинг-механизъм.
И въпреки това на Дона й се стори, че той се хили.
— Хайде, де! — изкрещя тя.
За последен път умиращата развалина, някогашният Куджо, който беше доброто куче на Брет, скочи към
— Престани! — изпищя тя. — О, престани! Ще престанеш ли някога! Моля те, моля те, моля те!
Върху лицето й течеше кръв — гъсти, червени пръски. Нейната кръв и кръвта на кучето. Болката бе пронизваща и огромна, сякаш изпълваше цялата вселена… и малко по малко Куджо я притискаше към земята. Пръчката от счупената дръжка се клатеше гротескно, като че ли бе израснала от главата му, там където някога беше окото му.
Куджо се насочи към гърлото й.
Дона усети там зъбите му. С пореден, измъчен вик тя напъна и двете си ръце и го избута встрани. Куджо тупна тежко на земята.
Задните му крака биеха в чакъла… все по-бавно… и по-бавно. Оцелялото му око се втренчи в знойното,
