лятно небе. Опашката му покриваше краката й като тежко персийско килимче. Куджо пое въздух и го изпусна. Отново пое, изпусна го и изведнъж от устата му бликна струйка кръв. Тогава той издъхна.
Дона Трентън нададе победоносен вой. Изправи се наполовина, падна и пак успя да се изправи. Тя направи две крачки, олюлявайки се и се спъна в тялото на кучето, набождайки колената си в камъчетата. Запълзя към мястото, където лежеше дебелият край на бухалката. Единият й край бе покрит със засъхнала кръв. Дона хвана бухалката, изправи се отново на крака, подпирайки се на гюрука на „Пинто“-то. Тя се дотътри обратно към тялото на Куджо и започна да го налага с бухалката. При всеки удар се чуваше тежък, месарски звук. По дланите й се забиха малки трески и китките и ръцете й се обляха с кръв. Тя все още крещеше, но след първия, победоносен вой гласът й секна и сега се чуваше само прегракнало хриптене. Звукът бе същият, който издаваше Куджо, преди да умре. Бухалката се издигаше и спускаше. Тя бъхтеше мъртвото тяло. Зад нея, по пътечката на Кембърови се зададе ягуарът на Вик.
Той знаеше какво точно си бе мислил, че ще завари тук, но не беше това. Вик бе изплашен, но видът на жена му (нима това бе Дона?!), надвесила се над свитото, неясно очертание там, върху пътеката и удряща го непрекъснато с нещо подобно на първобитна тояга… това превърна страха му в мощна, взривяваща паника, която изключваше почти всякаква мисъл. В течение на един безкрайно дълъг миг, който по-късно той не смееше да признае дори пред себе си, Вик почувства желание да включи ягуара на заден ход и да си замине… да кара, да кара… завинаги. Това, което ставаше в този нажежен от слънцето, задушен двор бе чудовищно!
Вместо да се върне, Вик изключи мотора и изскочи навън.
— Дона! Дона!
Тя сякаш не го чуваше и дори не осъзнаваше, че той е тук. Бузите и челото й бяха жестоко разранени от слънчевото изгаряне. Левият крачол на дънките й бе раздран и просмукан с кръв. А стомахът й бе покрит сякаш… със засъхнала кръв!
Бейзболната бухалка се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Дона издаваше груби звуци, наподобяващи грачене. От безжизнения труп хвърчаха струи кръв.
— Дона!
Вик сграбчи бухалката, когато Дона замахна нагоре, и я изтръгна от ръцете й. Той я хвърли настрани и стисна голото рамо на жена си. Тя се обърна с лице към него — очите й бяха празни и блуждаещи, косата й бе разбъркана и на кичури. Приличаше на вещица. Дона го изгледа… поклати глава… и отстъпи встрани.
— Дона, любима! Мили боже! — прошепна тихо Вик.
Вик беше. Но той не можеше да е тук. Беше мираж. Ужасната болест на кучето започваше да работи и в нея и да я кара да вижда халюцинации. Тя отстъпи… разтърка очи… но той все още бе тук. Дона протегна треперещата си ръка и миражът я обхвана със своите силни, загорели длани. Това бе хубаво. Ръцете й ужасно я боляха.
— Вв…? — изхриптя прегракнало Дона. — Вв… Вви… Вик?
— Да, мила. Аз съм. Къде е Тад?
Миражът бе реалност. Наистина беше той. Тя искаше да плаче, но сълзите й не идваха. Само очите й се въртяха в своите орбити, като прегрели лагери.
— Вик? Вик?
Той я обгърна с ръка.
— Къде е Тад, Дона?
— Кола… кола… болен… болница.
Сега тя едва шепнеше и дори това й убягваше. Скоро щеше да може само с устни да изговаря думите. Но нима имаше значение? Вик беше тук. Тя и Тад бяха спасени.
Вик я остави и отиде до колата. Дона остана на мястото си и впери поглед в осакатения кучешки труп. В края на краищата всичко се оказа не чак толкова лошо, нали? Когато не ти оставаше нищо друго, освен оцеляване, когато ножът бе опрял вече до кокал, човек или оцеляваше, или умираше и това бе съвсем в реда на нещата. Сега кръвта не й се виждаше толкова ужасна, нито пък мозъка, който изтичаше от разцепената глава на Куджо. Нищо вече не изглеждаше толкова ужасно. Вик бе тук и те бяха спасени.
— О, мили боже! — изстена Вик и гласът му слабо отекна в тишината.
Дона хвърли поглед към него и видя как той взима нещо от задната седалка на „Пинто“-то й. Някакъв чувал. С картофи? Или портокали? Какво? Беше ли пазарувала тя, преди да се случи всичко това? Да, но бе занесла продуктите у дома. Тя и Тад ги бяха внесли вкъщи. Бяха използвали неговата детска кола. Така че, какво…
„Тад!“ опита се да каже и се втурна към него.
Вик занесе Тад до сенчестото място встрани от къщата и го положи на земята. Лицето на Тад беше много бяла. Косата му приличаше на слама, покрила нежните му, крехки скули. Ръцете му лежаха върху тревата — бяха толкова леки, че дори не можеха да я прекършат.
Вик притисна главата си към гърдите на Тад, после вдигна поглед към Дона. Лицето му бе бледо, но сравнително спокойно.
— Откога е мъртъв, Дона?
„
Дона се опита да каже всичко това със своя беззвучен глас. Дали животът на Тад не си бе отишъл заедно с живота на кучето? Невъзможно беше! Никой бог, нито едно провидение не биха могли да бъдат така чудовищно жестоки!
Тя се втурна към мъжа си и го блъсна. Вик, който очакваше всичко друго, но не и това, падна по гръб. Дона клекна до Тад и се наведе над него. Сложи ръцете си върху главата му, отвори устата му, запуши ноздрите му, и изпълни с безгласния си дъх дробовете на сина си.
Мухите жужаха сънливо под палещите лъчи на лятното слънце и кацаха върху труповете на Куджо и шерифа, Джордж Банърман — съпруг на Виктория и баща на Катрина. Те нямаха предпочитания към кучето или човека. Бяха демократични мухи. Слънцето победоносно изпращаше към земята жарките си лъчи. Беше един часът и десет минути — тихата, лятна мараня танцуваше и се виеше над полето. Небето беше с цвета на избелели дънки. Предсказанието на леля Еби се бе сбъднало.
Дона дишаше заради сина си. Тя дишаше, тя дишаше! Той не бе мъртъв! Не бе минала през целия този ад, за да умре синът й — това просто не можеше да се случи!
Тя дишаше, тя дишаше. Тя дишаше заради сина си.
Дона все още правеше това, когато след двадесет минути пристигна линейката и спря на пътеката. Тя не даваше на Вик да приближи момчето. Опиташе ли се той да дойде по-близо, Дона се озъбваше и тихо заръмжаваше срещу него.
Зашеметен от скръб почти до степен на безумие, дълбоко вярващ в непоклатимата благоразумност на своето съзнание, казващо му, че всичко случило се дотук, не е възможно, Вик се вмъкна в къщата на Кембърови през вратата откъм стълбището, в която Дона бе гледала толкова дълго и напрегнато. Вътрешната врата не бе заключена и Вик се обади по телефона.
Когато отново излезе навън, Дона продължаваше да прави изкуствено дишане „Уста в уста“ на техния мъртъв син. Той тръгна към нея, но се отказа и вместо при жена си, отиде при „Пинто“-то, отвори багажника
