— Е, обади му се и му кажи веднага да идва. Искам да е тук, когато дойде Кемп. Това е в неговата юрисдикция и трябва той да го разпита. Поне от техническа гледна точка.
Таунсънд се върна след две минути доста озадачен.
— Не се обажда, мистър Мейсън. Тамошният диспечер се опитал да се свърже, но според него той не е в колата.
— Господи, сигурно си пие кафето в „Уютното кътче“. Ами, майната му! Той е вън от играта. — Анди Мейсън запали нов „Пал Мал“, изкашля се и се усмихна на Таунсънд. — Мисля, че ще се справим с Кемп и без него.
Таунсънд също се усмихна в отговор.
— О, ще се оправим!
Мейсън кимна.
— Тази работа започва да ми намирисва на нещо лошо, мистър Таунсънд. Много лошо.
— Не е на добре.
— Започвам да се питам дали Кемп не ги е заровил в някоя дупка до някой черен път между Касъл Рок и Туикънхам — каза Мейсън и отново се усмихна. — Но ще го накараме да проговори, мистър Таунсънд. Доста упорити типове съм накарал да се разприказват.
— Тъй вярно, сър — рече почтително Таунсънд.
Той бе сигурен, че е така.
— Ще го накараме да говори, та ако ще да стои тук и да се поти цели четиридесет и осем часа.
Таунсънд излизаше на всеки петнадесет минути, за да опита да се свърже с Джордж Банърман. Той познаваше Банърман съвсем повърхностно, но го уважаваше повече, отколкото Мейсън би допуснал и според него Банърман заслужаваше да бъде предупреден, че Анди Мейсън е ядосан и го търси. Когато в десет часа все още не се бе свързал с Банърман, Таунсънд започна да се тревожи. Зачуди се също дали да докладва на Мейсън, че от Банърман няма никаква вест, или да запази спокойствието си.
Роджър Брейкстоун пристигна в Ню Йорк в осем и четиридесет и девет часа сутринта с редовния полет, взе такси до града и се настани в „Балтимор“ малко преди девет и тридесет.
— Резервацията ви е била за двама? — изгледа го въпросително администраторът.
— Партньорът ми бе извикан в дома си по спешност.
— Колко жалко — рече служителят с безразличие и даде на Роджър да попълни регистрационна карта.
Докато Роджър попълваше картата си, администраторът бърбореше с касиера за това как си бе купил билет за мача с отбора на Янките за следващата събота и неделя.
Роджър лежеше в стаята си, опитвайки се да подремне, но въпреки че едва бе успял да мигне предната нощ, сънят не идваше. Дона да се чука с друг мъж и Вик се справя с всичко това (или поне се опитва да се справи) в добавка към вонящата, скапана история с червените сладкишчета-пралинчета! Сега пък Дона и Тад изчезнаха, Вик изчезна… Сякаш всичко се изпари като дим през последната седмица. Най-съвършеният мръсен номер, който някога сте виждали… Бързи промени — престо престо! Всичко е една купчина лайна!
Главата го заболя. Болката прииждаше на тежки, мазни талази. Най-сетне Роджър стана от леглото, не желаейки да остава повече насаме с ужасното си главоболие и ужасните си мисли. Реши да отиде до „Съмърс Маркетинг и Проучвания“ на четиридесет и седма улица и „Парк Стрийт“ и да им спадне настроението и на тях с лошите новини — за какво им плащаше „Ад Уъркс“ в края на краищата?!
Във фоайето на хотела спря, за да поиска аспирин и излезе. Разходката не облекчи главоболието му, но му даде възможност да освежи връзката си на взаимна омраза с Ню Йорк.
„Пак тук — не! Никога!“, мислеше си той. „По-скоро ще товаря камиони с «Пепси», отколкото да доведа Алти и момичетата отново тук!“
„Съмърс“ бяха на 14-тия етаж на един голям, тъп и висок продуктивен небостъргач. Служителката в приемната се усмихна, когато Роджър й се представи.
— Мистър Хийуит тъкмо излезе за няколко минути. Мистър Трентън с вас ли е?
— Не. Извикаха го от дома му.
— Хм, имам нещо за вас. Дойде тази сутрин.
Тя подаде на Роджър телеграма в жълт плик. Беше адресирана до В. Трентън (Р. Брейкстоун) Ад Уъркс чрез Имидж-Ай Студиоус. Роб я бе препратил до „Съмърс Маркетинг“ вчера късно следобед.
Роджър скъса плика и го отвори. Веднага видя, че телеграмата беше от стария Шарп и бе доста дълга.
„Ето го и съобщението за уволнение“, помисли си Роджър и зачете телеграмата.
Телефонът събуди Вик няколко минути преди дванадесет часа. Иначе той би могъл да спи до вечерта. Сънят му бе тежък и упоителен и той се събуди с ужасното чувство за загуба на ориентацията. Пак го беше преследвал онзи сън — Дона и Тад в нишата на скалата и някакво ужасно, митическо чудовище почти ги достигна… Стаята сякаш се завъртя пред очите му, когато той посегна към телефона.
„Дона и Тад“, помисли си той. „Спасени са“.
— Ало?
— Вик, аз съм — Роджър.
— Роджър?
Вик се изправи в леглото. Ризата бе полепнала по тялото му. Половината от съзнанието му още спеше и се бореше със съня. Светлината бе твърде силна. Горещината… когато заспа, бе сравнително хладно. Сега обаче спалнята бе като пещ. Колко ли късно беше? Колко време беше спал? В къщата беше толкова
— Роджър, колко е часът?
— Часът ли? — каза Роджър и замълча за миг. — Ами, точно дванадесет. Какво…
— Дванадесет ли?! О, боже… Роджър, бях заспал.
— Какво стана, Вик? Върнаха ли се?
— Още не бяха, когато легнах. Онова копеле Мейсън обеща…
— Кой е Мейсън?
— Той ръководи разследването. Роджър, трябва да вървя. Трябва да намеря…
— Чакай малко, бе?! Обаждам се от „Съмърс“. Имам да ти кажа нещо. Получи се телеграма от „Шарп“ в Клийвланд. Запазваме парите им.
— Какво? Какво?
Всичко бе прекалено бързо за него. Дона… парите на Шарп… Роджър, чийто глас звучеше нелепо весело…
— Когато пристигнах, телеграмата вече беше тук. Старият и синчето я изпратили до „Имидж-Ай“, а Роб я препратил тук. Искаш ли да я прочета?
— Дай накратко.
— Старецът и синчето са стигнали очевидно до същия извод, само че по друг път. Старият вижда Пралините като повторение на Аламо — ние сме добре, които остават докрай на барикадите и отблъскват врага. Всички трябва да се държим — един за всички, всички за един.
— Да, знаех, че е точно такъв — каза Вик и потърка тила си. — Пече мъж е — майката си трака! Ето защо не ни изостави, когато напуснахме Ню Йорк.
— Синчето все още има желание да се отърве от нас, но смята, че сега не е най-подходящият момент. Мисля, че ще изглежда като признак на слабост или дори евентуална гузна съвест. Можеш ли да повярваш!
— За този параноичен малък червей, всичко за него мога да повярвам.
— Искат да отидем в Клийвланд и да подпишем договор за две години. Е, не е петгодишен и когато той
