— Да, предполагам.
Сега Вик не можеше да си спомни как точно бе протекъл разговорът, освен че тя се боеше колата да не спре някъде по пътя към работилницата.
Мейсън погледна часовника си и се изправи. Вик понечи да стане с него.
— Не, стойте си. Просто искам да се обадя по телефона. Ще се върна.
Вик остана седнал. Вратата зад Мейсън се затвори с трясък — звук, който така му напомни на Тад, че той трепна и стисна зъби, за да спре сълзите си. Къде бяха те? Фактът, че „Пинто“-то го нямаше му бе дал все пак само миг надежда.
Слънцето бе изгряло вече и заливаше с розово сияние къщите и улиците долу и отвъд Касъл Хил. Лъчите докоснаха и люлката, където Вик беше люлял Тад безброй пъти… всичко, което искаше, бе отново да люлее сина си, а жена му да бъде до него. Щеше да го люлее, докато ръцете му откажеха щом Тад желаеше това.
„Тате, искам да направя лупинг! Искам!“
Гласът, който чуваше в мислите си, смрази сърцето му. Беше като глас на привидение.
Миг по-късно вратата се отвори. Мейсън седна до него и запали нова цигара.
— „Туин Сити Форд“ в Саут Перис. Нали така казахте? — попита Мейсън.
— Да, оттам купихме „Пинто“-то.
— Хрумна ми да им позвъня. Имах късмет. Шефът беше дошъл вече. Вашето „Пинто“ не е там и не е било изобщо. Кой е местният автомонтьор?
— Джо Кембър — отвърна Вик. — Трябва да е закарала колата там в крайна сметка. Не искаше да тръгва, защото е на края на географията, а и никой не се обаждаше, когато се опита да се свърже по телефона. Казах й, че без друго, той сигурно е там и просто работи в гаража. Превърнал е стобора си в работилница и мисля, че вътре няма телефон. Поне миналия път, когато ходих, нямаше.
— Ще проверим — рече Мейсън, — но колата й не е там, мистър Трентън. Разчитайте на думата ми.
— Защо не?
— Няма никаква логика — отвърна Мейсън. — Бях деветдесет и пет процента сигурен, че не е и в Саут Перис. Вижте, всичко, което казахме, преди, е още валидно. Млада жена с дете има нужда от кола. Да предположим, че тя е закарала колата до „Туин Сити Форд“ и са й казали, че „Пинто“-то ще трябва да остане няколко дни. Как би се върнала?
— Ами… с кола под наем… или с една от колите на фирмата от оборотния фонд.
— Така! Чудесно! И къде е тя?
Вик погледна към алеята, почти очаквайки колата да се появи отнякъде.
— Отново не виждам причините, поради които Кемп и жена ви биха избягали с кола, взета под наем, така както не виждам и причините, поради които биха изчезнали с „Пинто“-то — рече Мейсън. — Това предварително и със сигурност изключва авторемонтната база на Форд. Да предположим сега, че тя закарва колата в гаража на онзи човек Кембър. Ако той й е дал някоя стара бричка, докато той поправи „Пинто“-то, ние пак се връщаме към първоначалния въпрос: Къде е бричката? И така да кажем, че тя я закарва там, а Кембър й съобщава, че ще задържи колата, но не може да й предложи друга, за да се върне в града. Тогава тя се обажда на своя приятелка, която идва и я прибира. Следите ли мисълта ми до тук?
— Да, разбира се.
— И така, коя е приятелката? Вие ни дадохте списък с техните имена и ние събудихме всички. За щастие те си бяха вкъщи, защото е лято и прочие. Никоя от тях не спомена да е карала хората у вас. Никой не ги е виждал от понеделник сутринта.
— Е, добре! Защо не престанем да го усукваме и не се обадим на Кембър, за да знаем със сигурност?
— Нека почакаме до осем часа — каза Мейсън. — Остават само петнадесет минути. Дайте му шанс да си измие лицето и да се разсъни малко. Държавните служители отиват рано на работа. Този човек е независим частник.
Вик сви рамене. Цялата история приличаше на задънена улица. Кемп и Дона, и Тад. Той го усещаше с цялото си същество така, както знаеше, че Кемп е преобърнал къщата и се е изпразнил върху леглото, което Вик делеше с жена си.
— Разбира се, може и да не е била приятелка — каза Мейсън, гледайки унесено как димът от цигарата му се стопява в утринния въздух. — Има най-различни възможности. Тя закарва колата там горе, среща някого, когото слабо познава и той или тя предлага на мисис Трентън и сина ви да ги откара до града. Или може би сам Кембър ги откарва до тук. Или жена му. Той женен ли е?
— Да. Мила жена.
— Може да е било мъж, жена, всеки. Хората винаги са готови да помогнат на жена, изпаднала в беда.
— Да — рече Вик и запали една от своите цигари.
— Но нищо от това не е от значение, защото въпросът остава: къде е тази скапана кола? Защото ситуацията е същата: жена и малко дете — сами. Тя трябва да пазарува, да ходи до химическото чистене, до пощата и за хиляди други дребни неща. Ако съпругът ще отсъства само няколко дни, тя би могла да се опита да се справи и без кола. Но десет дни или две седмици?! Боже господи, та това е цяла вечност в град, в който има само едно такси! Наемните служби ще бъдат щастливи да дадат кола в ситуация като тази. Би могла да се обади в „Херц“, „Авис“ или „Нешънъл“, за да й докарат колата тук, или у Кембър. И тъй, къде е наетата кола? Все се връщам на същия въпрос. Тук в този двор би трябвало да има превозно средство. Разбирате ли?
— Не мисля, че е толкова важно — отвърна Вик.
— И сигурно не е. Ще намерим някое съвсем просто обяснение и ще си кажем: „Олеле, какви глупаци сме били?!“ Но това ме вълнува по някакъв особен начин… буталото на карбуратора значи, а? Сигурен ли сте?
— Напълно.
Мейсън поклати глава.
— И защо й е тази дандания с наемни и фирмени коли? Целият ремонт за някой, който има инструменти и разбира от такива нещо, трае най-много петнадесет минути. Пристига и си заминава. Така, че къде е…
— … проклетата кола? — довърши уморено Вик. Светът достигаше до него сякаш на приливи и отливи.
— Защо не се качите горе и не си легнете? — рече Мейсън. — Изглеждате съсипан.
— Не, искам да съм буден, ако нещо се случи…
— Ако нещо се случи, ще изпратя горе някой да ви събуди. Хората от ФБР ще дойдат тук, за да прикрепят към телефона ви подслушвателно устройство. Такъв шум вдигат, че ще събудят и мъртвите… така, че не се безпокойте.
Вик бе твърде уморен, за да усеща нещо повече от някакъв притъпен страх.
— Мислите ли, че подслушвателната гадост наистина е необходима?
— По-добре да я има и да не ни потрябва, отколкото да ни потрябва и да я няма — отвърна Мейсън и захвърли фаса си. — Починете си малко и може да се справите по-добре, Вик. Хайде.
— Добре.
Той бавно се изкачи по стълбите. Чаршафите от леглото бяха смъкнати — бе останал само дюшекът. Сам Вик го бе направил. Той сложи две възглавници върху своята половина на голямото легло, свали обувките си и легна. Утринното слънце печеше силно през стъклото на прозореца. „Няма да спя“, помисли си Вик, „а само ще си почина. Ще се опитам все пак. Петнадесет минути… половин час…“
Когато обаче телефонният звън го събуди, беше вече пладне.
Черити Кембър изпи студеното си кафе, след което се обади на Алва Торнтън в Касъл Рок. Този път слушалката вдигна самият Алва. Той знаеше, че Беси и Черити бяха говорели по телефона предната вечер.
